Решение № 3462 от 12.4.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Рангелов, с [ЕГН], срещу Решение 4242 от 29.06.2021 г., постановено по адм. д. 12574 по описа на Административен съд София град (АССГ) за 2017 г. С него е оставена без разглеждане жалбата на Рангелов срещу мълчалив и последващ изричен отказ на управителя на Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ, Фонда) с изх. 90-0068 от 13.11.2017 г. по искане на Рангелов покана с вх. 90-0123 от 17.10.2017 г. за изплащане на законна лихва, като процесуално недопустима, като е прекратено производството по делото в тази част. Наред с това, отхвърлен е предявеният иск от Рангелов срещу ФГВБ за присъждане на обезщетение в размер на 1293,05 лв. за периода от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г. лв. или алтернативно сумата 1292,97 лв. за същия период които представляват лихва, която той би получил, ако бе вложил парите си в друга банка. Също така, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на Фонда сума в размер на 200,00 лв. разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател поддържа становище, че съдът не обсъдил всички негови доводи и възражения. Неправилно приел, че ФГВБ не издава административни актове и не е административен орган. Поддържа становище, че отказите му засягат негови права и законни интереси, тъй като не е уважена отправената от него покана до Фонда за заплащане на претендираните обезщетение и лихва, които би получил, ако бе вложил парите си в друга банка за период от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г. Позовава се на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), по конкретно на решенията по делата С-571/2016 г. и С-501/2018 г., и на решение на национален съд, постановено по иск, предявен срещу Българската народна банка (БНБ). Според Рангелов съдът неправилно приел, че не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС и нарушение на Директива 94/19/ЕО, тъй като срокът, предвиден в нея е тримесечен, значително по дълъг от срока, предвиден в националното законодателство, както и че не е налице нарушение на чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС, тъй като правото на Рангелов необезпокоявано да ползва собствеността си е нарушено. Оспорва и изводите на съда, че не са налице останалите предпоставки за уважаване на претенцията му като в тази връзка се излагат съображения по същество на спора. Предвид подробно изложените аргументи в касационната жалба, вкл. такива по съществото спора, касационният жалбоподател иска отмяната на обжалваното съдебно решение и уважаване на жалбата и предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди. Претендира сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции и прилага списък на разноските. Преди съдебното заседание представя молба становище и писмени бележки, с които поддържа касационната жалба и оспорва заявеното в писмения отговор от ФГВБ. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се явява лично, поддържа касационната жалба, а по същество моли да бъде уважена. Претендира разноски. Касационната жалба се оспорва от ФГВБ в представен по делото подробно обоснован писмен отговор. Иска се отхвърлянето й и оставяне в сила на решението в частта, с характер на определение. В останалата част, според ответника по касация, решението е недопустимо, макар да е в полза на ФГВБ. В тази връзка се мотивира със становището, че спорът не е подведомствен на административния съд касае се за твърдяно гражданско притезание на Рангелов и дейността на Фонда не е властническа. По тази причина се твърди недопустимост на решението в тази част. В допълнение се поддържа становище, че искът бил недопустим и поради неговата неопределеност. При условията на евентуалност ответникът счита, че касационната жалба е неоснователна. Моли да бъде съобразено приетото по т. 1 от Решение на СЕС от 25.03.2021 г. по дело С-501/18 г. Наред с това, поддържа становище, че не е доказано и настъпването на вреди. Претендират се сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за всяко от производствата във връзка с искането за отмяна на отказа на ФГВБ и по исковото производство. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име оспорва касационната жалба, а по същество иска да бъде съобразено становището, представено в писмения отговор на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. По допустимостта на касационната жалба, включително в частта с характер на частна жалба: Касационната жалба в частта й срещу решението, с характер на определение е процесуално допустима като подадена в срок и срещу съдебен акт, който прегражда за Рангелов възможността за по нататъшно разглеждане на делото. Жалбата срещу решението в отхвърлителната иска част е подадена в срок и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа досежно нейната основателност. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд приел, че е сезиран с жалба срещу мълчалив, а в последствие и срещу изричен отказ на ФГВБ за издаване на акт за изплащане на поисканата с писмена покана дължима лихва, както и с иск за присъждане на обезщетение по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за претърпени вреди пропуснати ползи вследствие на незаконосъобразни действия на длъжностни лица при ФГВБ и неприлагане на правото на Европейския съюз (ЕС) Директива 94/19/ЕО и Директива 2009/14/ЕО. Съдът приел, че страни и по двете съдебни производства са Рангелов, Фондът като ЮЛ и председателят на неговия Управителен съвет, като административен орган постановил мълчаливия и изричния отказ. Счел, че съединяването на делата в едно производство по реда на чл. 213 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е възможно, когато участват едни и същи лица на страната на ищеца и ответника, като в случая това е допустимо с оглед процесуална икономия, организиране на защита на страните и наличието на връзка между делата. Относно производството по реда на чл. 145 и сл. АПК във връзка с жалбата срещу мълчалив отказ и последвалия изричен отказ съдът съобразил, че спор по фактите няма. Приел, че основният спорен въпрос по делото изисква отговор има ли качество на административен орган управителят на Фонда, издал обжалвания акт и налице ли е възникнало административно правоотношение между страните по делото. Съдът взел предвид легалното определение на понятието административен орган, дадено в разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на АПК и правомощията на председателя на ФГВБ по чл. 4, ал. 8 и 9 ЗГВБ и по чл. 9 ЗГБВ (отм.). Съобразил също така, че условията и редът за изплащане на суми по влогове на банка с отнет лиценз се урежда от Наредба 23/1999г. на БНБ (отм.), ЗГВБ (отм.), приложими към процеса по изплащане на гаранцията по влоговете в КТБ на основание § 5 от ПЗР на ЗГВБ от 2015 г. Въз основа на тях приел, че отношенията между вложителите и фонда са облигационни, а не административни и възникват на база предходни договорни правоотношения между банката и вложителите. По тези причини съдът направил извод, че те не могат да бъдат определени като административни, а като облигационни. Предвид това приел, че управителят на Фонда не е административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. Той не издава административни актове от вида на цитираните по чл. 21 АПК, тъй като не разполага с административни правомощия, разписани от закон. Наред с това изложил съображения, че видно от съдържанието на писмото, предмет на съдебния контрол, то има уведомителен характер и няма белезите и характеристиката на индивидуален административен акт. Счел, че то не съдържа дори формално волеизявление във вид на отказ, а разяснения относно реда за защита при несъгласие на вложителя с определения му размер на влога, подлежащ на изплащане. Счел, че с него не се създават права или задължения, нито се засягат интереси на вложителя Рангелов. По тези причини съдът направил краен извод, че съдебното производство в тази му част следва да се прекрати поради липса на индивидуален административен акт, който да подлежи на съдебен контрол, а жалбата да се остави без разглеждане. Предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди съдът квалифицирал по чл. 2в ЗОДОВ, във вр. с чл. 1,ал. 1 ЗОДОВ. Посочил, че предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по този ред са визирани в Решение на СЕС от 19.11.1991 г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90 - нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица. Съдът съобразил, че Рангелов се позовава на бездействието на ФГВБ да приложи Директива 94/19/ЕО за периода от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г., както и чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС. Направил извод, че предявеният иск е допустим, като предявен от надлежна страна и срещу надлежен пасивно легитимиран ответник, като за Рангелов приел, че е налице правен интерес от завеждане на иска за обезвреда, с оглед твърденията за причинени му вреди от неприлагане правото на ЕС от ФГВБ, които норми конкретизирал съгласно изискването на АПК. Като взел предвид, че с предявения иск се претендират лихви като пропусната полза поради невъзможността на Рангелов да ползва гарантираната по депозита сума в периода от 06.11.2014 г. до 04.12.2014 г., съдът посочил, че се претендира имуществена вреда във вид на пропусната полза, причинена от бездействието на Фонда да приложи конкретни правни разпоредби от правото на ЕС, а алтернативно - дължима лихва, остойностена по реда на чл. 86 ЗЗД. Разгледан по същество, първоинстанционният съд намерил иска за неоснователен. Мотивирал се, че по делото не се установява допуснато съществено нарушение на правото на ЕС, тъй като срокът предвиден в Директива 94/19/ЕО е тримесечен, значително подълъг от срока предвиден в националното законодателство. За неоснователно съдът намерил и позоваването на нарушение на чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС относно нарушение на правото на собственост, доколкото счел, че тази разпоредба е неприложима към казуса. Посочил, че смисълът й е да осигури правото на всяко физическо или юридическо лице необезпокоявано да ползва правото си на собственост и да не бъде лишен от това си право. Приел, че в случая със ЗГВБ (отм.) се гарантира правото на всеки вложител да получи конкретен осигурен размер от парите си вложени в банкова институция, на която е отнет лицензът, тоест осигурява се защита, а не нарушаване на права на вложителите. Според съда, не е установено бездействие от страна на Фонда, което да е довело да забавяне на изплащането на гарантираните депозити за посочения период в исковата молба, както и останалите кумулативно изискуеми предпоставки на отговорността по ЗОДОВ. По тези причини намерил за основателен довода за неоснователност на предявения иск поради недоказаност на твърдяната вреда по размер. Съдът се позовал на трайната практика на СЕС (дело С- 481/07 P S. S. I. Sr A, дело С-243/05 т. 27), според която се изисква ищецът конкретно да докаже факта на претърпените вреди, техния размер, както и че те са действителни и сигурни, каквито са и изискванията по националния закон. Взел предвид и задължителното тълкуване на СЕС, дадено във връзка с поискано тълкуване на Директива 2009/14/ЕО в Решение от 25 март 2021 г. по дело С-501/2018 г. В заключение направил извод, че не е налице нито една предпоставка на чл. 2в, ал. 1 т. 1 ЗОДОВ бездействие, което да е довело да забавяне на изплащането на гарантирания размер, настъпила вреда, причинна връзка и установен размер. Позоваването на съдебната практика, постановена по спорове с Българската народна банка съдът приел за неотносимо. Предвид изхода на спора разпределил и отговорността за разноските, като присъдил такива на ФГВБ в размер на 200,00 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е отговорил точно на искането за съдебна защита, като е съобразил релевантните за спора факти, както и изразените от страните становища. Обсъдил е относимите към предмета на делото възражения и оспорвания, като им е дал обоснован и правилен отговор, който се споделя от настоящия състав. При съобразяване на писмените доказателства, които са от значение за решаване на спора (и по оспорването и по иска) и след правилната им преценка, първоинстанционният съд е извел обосновани правни изводи, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на обжалвания съдебен акт. Неоснователни са касационните оплаквания, че съдът не изпълнил задълженията си да обсъди съществени възражения на Рангелов, направени от него в жалбата му и в съдебно заседание. Този довод е бланкетно заявен и при отсъствието на всякаква конкретика на твърденията. Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е отговорил подробно на всички значими за правилното решаване на делото доводи и възражения, като им е дал подробно аргументиран отговор. В този смисъл съдът не е допуснал така релевираното в касационната жалба съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отмяната на обжалвания съдебен акт. Неоправдани са оплакванията на Рангелов за неправилна преценка досежно характера на оспорените от него откази, направена в контекста на отношенията между вложителите и Фонда. Обосновани на съдържанието и на изричния такъв са изводите на съда относно характеристиката на така обжалваното от настоящия касационен жалбопадател писмо - същото не разкрива белезите на властническо волеизявление на административен орган, с което да се създават права или задължения или да се засягат негови интереси. Ето защо, като е оставил без разглеждане жалбата му по оспорването на отказите и е прекратил производството по делото в тази част, съдът е постановил правилно решение с характер на определение в същата част, което следва да остане в сила. Решението е правилно и в останалата част, с която е отхвърлена исковата претенция на Рангелов за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Правилно е преценено от състава на АССГ, че от доказателствата по делото не се установява наличието на кумулативните елементи за ангажиране отговорността на ФГВБ за твърдените от Рангелов нарушения на ПЕС. Съдът правилно е очертал предпоставките, които следва да са налице, за да се ангажира отговорността на държавата по този ред, като след съвкупната преценка на доказателствата и в съответствие с приложимата правна уредба е направил обосновани правни изводи. Така съдът в отговор съвсем логично е посочил, че със ЗГВБ (отм.) се гарантира правото на всеки вложител да получи конкретен осигурен размер от парите си, вложени в банкова институция, на която е отнет лиценз, тоест осигурява се защита, а не нарушаване на права на вложителите. В случая, за да отговори на искането за защита, отправено от Рангелов до съда, съставът на АССГ правилно е изследвал и наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата в лицето на ФГВБ: нарушена съюзна правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; установяването на достатъчно съществено нарушение на приложимото право на ЕС и наличието на пряка причинна връзка между това нарушение и твърдените вреди. Въз основа на доказателствата, обосновани са направените от съда изводи, че не е установено бездействие от страна на Фонда, което да е довело до забавяне на изплащането на гарантираните депозити за исковия период. Така обоснована и правилна е и преценката му, че не са установени и останалите кумулативно изискуеми предпоставки. В основната си част оплакванията в касационната жалба по този раздел представляват съображения по същество на спора и възражения, на които първоинстанционният съд е дал обосновани и верни отговори, като е изложил подробни и убедителни мотиви. Те, както се посочи по - горе, се споделят изцяло от настоящия състав и не следва да бъдат повтаряни. Ето защо, при липсата на твърдените касационни основания за отмяна на решението, постановено в частта по предявения иск, то следва да остане в сила и в тази част. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и изр. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение