Решение № 1051 от 30.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9380/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационната жалба на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) със седалище и адрес на управление в София, на [улица]срещу решение 25 от 28.06.2022 г., постановено по адм. дело 151 по описа на Административен съд Русе за 2022 г. Касационният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното решение, като релевира всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяната му и постановяване на решение, с което исковите претенции на ГИП-60 ЕООД да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на сторените в първоинстанционното и касационното производство съдебно-деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба ГИП-60 ЕООД с [ЕИК] и със седалище и адрес на управление в гр. Русе, на [улица], [адрес], представлявано от неговия управител И. Пейчева, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, я оспорва като неоснователна по подробно изложени съображения. Иска обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира извършените пред настоящата инстанция разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. По основателността на касационната жалба, настоящият състав на Върховния административен съд преценява следното: Обжалваният съдебен акт е постановен в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), по искова молба на ГИП-60 ЕООД за осъждането на ДФЗ да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 226024.61 лв., заплатена от дружеството във връзка с предварителното изпълнение на Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, отменен с влязло в сила решение 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. по описа на Върховния административен съд; сумата от 34657.11 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 226024.61 лв. за периода от 03.10.2020 г. (денят, следващ изтеглянето на главницата от банковата му сметка) до 07.04.2022 г.; законната лихва върху сумата на претендираното обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му заплащане. С обжалваното решение ДФЗ е осъден да заплати на ГИП-60 ЕООД сумата от 226024.61 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, отменен с решение 1333 от 14.02.2022 г., постановено по адм. дело 2387 по описа на Върховния административен съд за 2021 г.; сумата от 3327.85 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 226024.61 лв. за периода от 14.02.2022 г. до 07.04.2022 г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на депозиране на исковата молба 08.04.2022 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение предявеният от ГИП-60 ЕООД против ДФЗ иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата от 226024.61 лв. е отхвърлен за горницата над присъдения размер от 3327.85 лв. до пълния предявен такъв от 34657.11 лв. и за периода от 03.10.2020 г. до 13.02.2022 г. Наред с това ответникът е осъден да заплати в полза на дружеството-ищец 4758.42 лв. деловодни разноски. По делото е установено, че на ГИП-60 ЕООД е предоставена безвъзмездна финансова помощ по мярка Модернизиране на земеделските стопанства от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. с Договор 18/121/06440 от 23.07.2014 г., сключен от него с ДФЗ. С АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, поради неизпълнение от ГИП-60 ЕООД на договорни и нормативни задължения, в негова тежест е установено публично държавно вземане в размер на 226024.61 лв. Този акт е отменен, като незаконосъобразен, с решение 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. на Върховния административен съд. При установената по делото фактическа обстановка, по която спор между страните няма, Административен съд Русе е приел, от правна страна, че предявеният от ГИП-60 ЕООД иск е допустим, а по същество е основателен до присъдения размер на главницата и мораторната лихва, както и на законната лихва. Отхвърлил възражението на касационния жалбоподател и ответник по иска за неприложимост на исковия ред по ЗОДОВ. Изключил приложението на друг процесуален ред за възстановяване на претендираната сума по главницата, а именно предприемане на действия по принудително изпълнение на отменителното съдебно решение на Върховния административен съд 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. Аргументирал се, че разпоредбата на чл. 268, т. 2 АПК действително предвижда, че изпълнителни основания по АПК са и влезлите в сила или подлежащи на предварително изпълнение решения, определения и разпореждания на административните съдилища. Посочил, че съдебната практика приема за безспорно, че административноправни задължения от съдебно решение възникват само тогава когато с него се изменя или отменя административния акт, а въпросът се решава от съда по същество. Подчертал, че само в тези случаи правата и задълженията се пораждат или отричат пряко от съдебното решение в резултат на осъществения върху административния акт съдебен контрол за законосъобразност. Според съда, ако със съдебното решение оспореният административен акт само се отменя, какъвто бил конкретният случай, то това съдебно решение има само конститутивно действие, респ. не се явява изпълнително основание, тъй като търсената с него правна промяна (отмяната на акта) настъпва от момента на влизането му в сила без за това да са необходими каквито и да било други действия по принудителното му изпълнение. Обърнал внимание, че решение 1333/14.02.2022 г., постановено по адм. дело 2387/2021 г. по описа на Върховния административен съд не съдържа диспозитив, по силата на който да се осъществява следващото от отмяната на оспорения АУПДВ притезание, а именно възстановяването на сумите, изтеглени от банковата сметка на дружеството-ищец по силата на допуснатото предварително изпълнение на отменения АУПДВ. Формирал извод, че след като това парично вземане не е предмет на съдебното решение на касационната инстанция, то не може да се приеме, че същото съставлява изпълнително основание, по силата на което вземането да може да бъде принудително осъществено. Отчел доказателствата по делото, че ищецът е предприел стъпки за доброволното осъществяване на следващите от отмяната на оспорения АУПДВ права, депозирайки молба, вх. 01-2600/6452 от 23.02.2022 г. (л. 22 от адм. дело 151/2022 г. по описа на Административен съд Русе), с която поканил изпълнителния директор на ДФЗ да нареди възстановяването на главницата от 226024.61 лв. и дължимата върху нея лихва, но на 23.03.2022 г. (копие на банково извлечение за преводно нареждане л. 23, пак там) касационният жалбоподател и ответник по иска му възстановил единствено сумата от 19549.71 лв., представляваща принудително събраната лихва върху посочената главница по отменения от Върховния административен съд АУПДВ. На следващо място съдът отхвърлил възражението на ДФЗ за недопустимост на иска с аргументи, че се основавал не на твърдения за претърпени от ищеца, вследствие отменения АУПДВ, имуществени вреди, а представлявал искане за възстановяване на удържани суми, вследствие на допуснатото по силата на закона чл. 27, ал. 8 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) предварително изпълнение на този акт. Счел, че ищецът не може да удовлетвори вземането си по реда на чл. 128 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) чрез искане за възстановяване на сумата, която се е оказала недължимо събрана в резултат на предприетото срещу него принудително изпълнение. Мотивирал се, че разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК не включва в обхвата си регулация на отношения, свързани с правото на възстановяване на суми, като обезщетение поради непозволено увреждане, а единствено правата, породени от форми на неоснователно обогатяване на държавата, свързани с публични вземания, съгласно нормите на данъчното и осигурителното законодателство. Административният съд е приел, че са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки от сложния фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ отменен по надлежния ред административен акт, реално причинена вреда, произтичаща от него и наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Изложил аргументи срещу заключението на прокурора, че неизпълнението на показателите от бизнес плана от страна на ищеца представлява обстоятелство по чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, изключващо отговорността на касационния жалбоподател поради липса на причинна връзка с увреждането. Приел е, че дори такова неизпълнение да е налице и то да се дължи на причини, за които ищецът да отговаря, то не може да бъде взето предвид в производството по ЗОДОВ, тъй като съдът не може да проверява дали са били налице материалните предпоставки, които биха представлявали основание за издаването на един бъдещ (понастоящем вече издаден) административен акт Акт за определяне на финансова корекция, подлежащ на самостоятелно обжалване. Относно наличието на реално причинена от отменения АУПДВ вреда се позовал на заключението на вещото лице по назначената по делото съдебна счетоводна експертиза. Посочил, че в периода от 30.09.2020 г. до 23.09.2021 г., в изпълнение на отменения впоследствие АУПДВ, публичен изпълнител при Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция за приходите (НАП) Варна, офис Русе, събрал принудително от ищеца сумата от 226024.61 лв. главница, както и 19549.71 лв. мораторна лихва върху главницата, която сума на мораторната лихва му била възстановена впоследствие. Това неблагоприятно засягане на имуществената сфера на ищеца съдът квалифицирал като имуществена вреда. Счел, че няма връзка между вредите от самия акт и вредите от неговото допуснато по силата на закона предварително изпълнение. Взел предвид, че с определение от 09.07.2020 г., постановено по адм. дело 320/2020 г. по описа на Административен съд Русе било спряно допуснатото по силата на закона чл. 27, ал. 8 ЗПЗП предварително изпълнение на оспорения АУПДВ. Това определение било отменено с определение 11511 от 10.09.2020 г. по адм. дело 9436/2020 г. на Върховния административен съд, като вместо това направеното от ищеца искане за спиране на предварителното изпълнение на акта било оставено без уважение. Това обстоятелство обаче съдът е приел, че не рефлектира върху крайния извод за незаконосъобразност на отменения АУПДВ, предвид разликата между обстоятелствата, обуславящи неговата законосъобразност и обстоятелствата, при наличието на които административният съд може да постанови спиране на предварителното му изпълнение чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 на същата разпоредба от АПК. Подчертал посоченото от състава на касационната инстанция в определение 11511/10.09.2020 г., че Ако при евентуална отмяна на АУПДВ за търговеца са настъпили вреди от неговото предварително изпълнение, те подлежат на възстановяване в самостоятелно съдебно производство , което първоинстанционният съд е приел, че е именно исковото производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменения и предварително изпълнен административен акт и претърпените от ищеца имуществени вреди, се мотивирал, че ако отмененият административен акт не беше издаден, респ. предварително изпълнен, то не биха настъпили вреди, изразяващи се в намаляване на имуществената сфера на ищеца с принудително събраната от банковите му сметки сума в размер на 226024.61 лв. Отхвърлил, като неоснователно, възражението на ДФЗ за липса на претърпени от ищеца имуществени вреди, тъй като претендираната искова сума по главницата се дължала по силата на новоиздадения административен акт решение за налагане на финансова корекция 18/121/06440/3/01/04/02, изх. 01-2600/6452 от 30.05.2022 г. (л. 62-67 от първоинстанционното дело), издаден от изпълнителния директор на ДФЗ и подлежащ на предварително изпълнение по силата на чл. 27, ал. 2, изр. първо, във вр. с чл. 73, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ). Подчертал, че не съществува възможност удържаната сума по отменения административен акт да бъде отнесена счетоводно за погасяване на вземането по решението за финансова корекция, така както поддържа ДФЗ в отговора на исковата молба. Изложил доводи, че за да бъде извършена подобна счетоводна операция, е необходимо тя да има своето правно основание, изразяващо се в извършено от ДФЗ прихващане по реда на чл. 170, ал. 1 ДОПК, респ. да бъде издаден нарочен административен акт, с който да бъде извършено прихващане между вземането по подлежащото на предварително изпълнение решение за финансова корекция и дължимата на ищеца сума за обезщетение за имуществени вреди, която, от своя страна, би се дължала на ищеца и ответник по касация по силата на съдебното решение, постановено в производството по ЗОДОВ. По изложените съображения уважил изцяло предявения главен иск. По отношение на акцесорния иск за мораторната лихва, счел, че същият се явява частично основателен до присъдената сума в размер на 3327.85 лв. и за периода от 14.02.2022 г. датата на влизане в сила на решение 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. на Върховния административен съд до 07.04.2022 г. денят, предшестващ депозирането на исковата молба. Позовал се на приетото по по т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2005 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. дело 3/2004 г. относно началния момент на забавата, съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при унищожаемите административни актове. Присъдил също законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на депозиране на исковата молба 08.04.2022 г. до окончателното му изплащане. Отхвърлил акцесорния иск за мораторна лихва над уважената сума до пълния предявен размер от 34657.11 лв. и за периода от 03.10.2020 г. до 13.02.2022 г. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В хода на първоинстанционното производство са настъпили факти, относими към спора, които е следвало да бъдат правилно отчетени от решаващия съд. Касационният жалбоподател и ответник по иска е изтъкнал, а и съдът е посочил в мотивите си, че е започнало ново административно производство за налагане на финансова корекция на ответника по касация, приключило към датата на постановяване на обжалвания съдебен акт с решение на изпълнителния директор на ДФЗ за налагане на финансова корекция 18/121/06440/3/01/04/02, изх. 01-2600/6452 от 30.05.2022 г. При сравнение между отменения с решение 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. на Върховния административен съд АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, от който се претендира имуществената обезвреда и приложеното, като доказателство в кориците на първоинстанционното дело (от л. 62 до л. 67) решение за налагане на финансова корекция 18/121/06440/3/01/04/02, изх. 01-2600/6452 от 30.05.2022 г., издадено от изпълнителния директор на ДФЗ е налице съвпадение между фактическите основания за издаване на двата акта, т.е. финасовата корекция е свързана със същите обстоятелства, въз основа на които е издаден и отмененият АУПДВ. Претендираната искова сума, равняваща се на размера на принудително събраната от ищцовото дружество главница по отменения АУПДВ, и определената финансова корекция по решението за налагане на финансова корекция също съвпадат, като размер. От съдържанието на решение за налагане на финансова корекция 18/121/06440/3/01/04/02, изх. 01-2600/6452 от 30.05.2022 г., на изпълнителния директор на ДФЗ (л. 67 от първоинстанционното дело) се установява, че претендираната главница по иска за имуществени вреди в размер на 226024.61 лв., вече заплатена от дружеството във връзка с предварителното изпълнение на АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, ще се отнесе за погасяване на задължението по решението за налагане на финансова корекция. Извън тези обстоятелства, данни за които са налице в първоинстанционното дело, съдът е дължал процесуална активност, като събере доказателства дали ищцовото дружество е обжалвало процесното решение за налагане на финансова корекция по реда на чл. 73, ал. 4 ЗУСЕФСУ, респ. на каква фаза е това обжалване. В хода на производството пред настоящия съд, на основание чл. 219, ал. 1 АПК, са представени и приети доказателства, които опровергават решаващия извод на първоинстанционния съд, че в конкретния случай са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки за реализиране на отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да бъде ангажирана отговорността на ДФЗ е необходимо да бъде установено и доказано не само наличието на незаконосъобразен административен акт, но и настъпили вреди, като пряк и непосредствен резултат от този акт (чл. 4 ЗОДОВ). По делото е доказано, че решение за налагане на финансова корекция 18/121/06440/3/01/04/02, изх. 01-2600/6452 от 30.05.2022 г., издадено от изпълнителния директор на ДФЗ, е обжалвано от ГИП-60 ЕООД пред Административен съд Русе, който с решение 47/14.12.2022 г. по адм. дело 278/2022 г. е приел, че оспореният акт е постановен от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Жалбата срещу него е преценена, като неоснователна, и е отхвърлена. Това решение на съда е потвърдено с окончателно решение на Върховния административен съд 4896 от 10.05.2023 г. по адм. дело 2592/2023 г. Финасовата корекция е наложена на ГИП-60 ЕООД за това, че, като ползвател на безвъзмездна финансова помощ по мярка Модернизиране на земеделските стопанства от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г., ищцовото дружество не е изпълнило заложените приходи в одобрения с Договор 18/121/06440 от 23.07.2014 г., бизнес план. Неизпълнението е за три пълни финансови години 2016 г., 2017 г. и 2018 г. и касае т. 4.18, във вр. с т. 4.33 от сключения договор. При това положение на ищеца и ответник по касация не се установява да е причинена претендираната имуществена вреда. Събраната от публичния изпълнител сума в размер на 226024.61 лв. по издадения от изпълнителния директор на ДФЗ срещу ГИП-60 ЕООД АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г., съответства по размер на наложената му финансова корекция, като тази корекция е свързана със същите обстоятелства, въз основа на които е издаден и процесния АУПДВ. Действително последният е отменен, като незаконосъобразен, но отмяната, видно от мотивите на решение 1333/14.02.2022 г. по адм. дело 2387/2021 г. по описа на Върховния административен съд е на процесуално основание, тъй като съдът е приел, че приложимият ред за установяване на вземането предоставената на бенефициента безвъзмездна финансова помощ е този по ЗУСЕФСУ, посредством извършване на финансова корекция. След като ищецът е нарушил Договор 18/121/06440 от 23.07.2014 г., сключен от него с ДФЗ, решението за налагане на финансова корекция е законосъобразно и за нейната дължимост е налице влязъл в сила окончателен съдебен акт (Решение 4896/10.05.2023 г. по адм. дело 2592/2023 г. на Върховния административен съд), събраната от публичния изпълнител сума в размер на 226024.61 лв. по издадения от изпълнителния директор на ДФЗ срещу ищцовото дружество и отменен по надлежния ред АУПДВ 18/121/06440/3/01/04/01, изх. 01-2600/6452 от 26.05.2020 г. не представлява имуществена вреда за него. Тази сума обезпечава административното производство, както по отменения АУПДВ, така и по законосъобразното решение за налагане на финансова корекция. В касационната жалба на ДФЗ изрично се сочи, че сумата, която е предратиелно събрана по обявения за нищожен АУПДВ следва да послужи за изпълнение на решението по ЗУСЕФСУ след влизането му в сила, което обстоятелство към момента на подаване на касационната жалба все още не е било налице, но към момента на устните състезания вече е факт, с който настоящата инстанция следва да се съобрази. По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени, а предявените от ГИП-60 ЕООД главна и акцесорни искови претенциии да се отхвърлят, като неоснователни и недоказани. С оглед изхода на делото пред настоящия съд и пререшаването на спора, следва да бъде уважено искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 10, ал. 1 и ал. 4 ЗОДОВ, във вр. с чл. 24, изр. второ от Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият състав на касационната инстанция определя ГИП-60 ЕООД да заплати в полза на ДФЗ сума в размер на 612.50 лв., от които 12.50 лв. държавна такса за производството пред настоящия съд и по 300.00 лв. юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и касационното производство. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия