Решение № 1586 от 18.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 10904/2021 г.

Решение № 1586 от 18.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 10904/2021 г., II о., докладчик съдията Бранимира Митушева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба и по частна жалба, подадени от Т. К. от гр. София, представляван от адв. Неврокопски, срещу Решение № 5161/12.08.2021 г. на Административен съд – София град, постановено по адм. дело № 1099/2021 г. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност на съдебното решение в частта, с която се отхвърля жалбата, поради нарушение на материалния закон и противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди се, че е налице очевидно противоречие между чл. 30, ал. 1 от Наредбата за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално-декоративните елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община /НПОРИМДЕРДТС0 и § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО и текста на чл. 55 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, което от своя страна е в противоречие с чл. 7, чл. 8 и чл. 15 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, както и чл. 75 и чл. 76 от АПК. Претендира се отмяна на съдебното решение, както и присъждане на разноски по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решението в частта, имаща характер на определение. Твърди се, че са неправилно изводите на съда, че правоотношението не е било висящо към датата на завеждане на делото и максимално определения срок от 10 години е изтекъл. Според частния жалбоподател съдът неправилно приема, че като собственик правото му да поставя временни съоръжения до реализиране на подробен устройствен план /ПУП/ може да бъде ограничено с правни норми приложими за наематели на държавни и общински имоти. Претендира се отмяна на съдебното решение в тази част и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски по делото. Ответникът – Столичен общински съвет /СОС/, редовно призован, чрез процесуалния си представител юрк. Петрова, изразява становище за неоснователност на жалбите по съображения, изложени в приложен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и частната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна. Разгледани по същество, касационната жалба и частната жалба са неоснователни. Производството по реда на чл. 185 и сл. от АПК пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Т. К. с искане за отмяна на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО и § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО като противоречащи на чл. 55 и чл. 56, ал. 2 от ЗУТ. Към датата на приемане на НПОРИМДЕРДТСО /приета с Решение № 717 по Протокол № 71 от 6.11.2014 г. на СОС, в сила от 6.11.2014 г. /, чл. 30, ал. 1 е предвиждал, че разрешение за поставяне на преместваеми обекти и на рекламни елементи се издава за срока на договора със собственика на имота или за срока на даденото съгласие от собственика на имота, но за не повече от десет години. След 26.07.2018 г., когато е приета Наредбата за изменение и допълнение на НПОРИМДЕРДТСО /с Решение № 509 по Протокол № 58/26.07.2018 г. /, срокът по чл. 30, ал. 1 е намален от десет на пет години. Съгласно § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО всички схеми за поставяне, одобрени преди влизане в сила на тази наредба, запазват действието си до приемането на нови схеми, като ал. 2 гласи, че срокът на действащите към влизане в сила на тази наредба разрешения за поставяне и други разрешения се удължава до размера на максимално определените срокове с изключение на разрешенията за поставяне на обекти или елементи в терени на зелената система, а ал. 3 предвижда, че действащите към момента на влизане в сила на тази наредба разрешения за поставяне, издадени без определен срок, се смятат за издадени за максимално определения срок по тази Наредба. Съгласно приложено по делото разрешение за поставяне № 07/27.09.2010 г. на жалбоподателя е разрешен монтаж на преместваеми обекти – автомивка и работилница за автогуми и кафене в собствения му поземлен имот № 430а, кв. 358а, гр. София, за срок от 5 години. С писмо изх. № 9400-1781-1/16.09.2015 г. на главен на архитект на район "Подуяне", Столична община, жалбоподателят е уведомен, че срокът на разрешението му за поставяне на преместваеми обекти се счита валиден до 27.09.2020 г. С обжалваното решение Административен съд – София град е оставил без разглеждане жалбата на Т. К. в частта й, с която се иска отмяна на § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО и е прекратено производството по делото в тази част, както и е отхвърлил жалбата на Т. К. в частта, с която се иска отмяна на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО. За да постанови оспореното решение Административен съд – София град е приел, че по отношение оспорването на § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО жалбата се явява недопустима, тъй като към момента на оспорването са изтекли както петгодишния, така и десетгодишния срок, до който може да се продължи действието на издаденото на жалбоподателя преди влизането в сила на НПОРИМДЕРДТСО разрешение за поставяне и по отношение на него тази разпоредба е изчерпала действието и не би могла повече да бъде приложена относно притежаваното от него разрешение за поставяне. По отношение оспорването на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО съдът приема, че за жалбоподателя, като титуляр на разрешение за поставяне на преместваем обект, е налице законен интерес да оспори тази разпоредба, тъй като всяко подновяване на разрешението е свързано с определена административна тежест за лицата, поради и което жалбата му в тази част е допустима, но неоснователна. Прието е от първоинстанционния съд, че СОС като орган на местното самоуправление е разполагал с компетентност да уреди съобразно нормативните актове от по-висока степен, неуредени от тях обществени отношения от местно значение, доколкото тези въпроси не са от изключителна компетентност на други органи, както и че нормативният акт е издаден съобразно и в рамките на установената нормотворческа компетентност на СОС. По отношение на допустимото оспорване на чл. 30 от НПОРИМДЕРДТСО е посочено, че видно от Решение № 509 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., с което е прието изменението в чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО, са изложени мотиви относно необходимостта и целите на предлаганите промени. При съобразяване на текста на чл. 55 и чл. 56, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ съдът е приел, че разпоредбите обвързват поставянето на преместваеми обекти с наличието на издадено разрешение за поставяне, условията и редът за издаване на което следва да бъдат уредени в наредба на общинския съвет, като невярно в тази връзка оспорващият твърди, че компетентността на общинските съвети относно разрешенията за поставяне е ограничена само до установяване на реда, но не и на условията за издаването им. Според административния съд законът не определя каква да бъде минималната или максималната продължителност на срока, за който може да се издаде разрешение за поставяне, като чл. 55 от ЗУТ установява принципната възможност за поставяне на преместваеми обекти в поземлените имоти, по отношение на които не е реализиран ПУП, но това не означава, че разпоредбата регламентира срок на действие на разрешението за поставяне до реализиране на ПУП. Липсата на реализиран ПУП е предпоставка, условие за поставянето на преместваеми обекти съгласно чл. 55 от ЗУТ, а не е срок на действие на разрешенията за поставяне, условията и редът за които се определят с подзаконовия акт – наредбата на общинския съвет. С оглед на това съдът приема, че като е предвидил, че разрешение за поставяне на преместваеми обекти и на рекламни елементи се издава за срока на договора със собственика на имота или за срока на даденото съгласие от собственика на имота, но за не повече от пет години, СОС е действал в пределите на своята нормотворческа компетентност и съобразно разпоредбите на нормативния акт по по-висока степен – ЗУТ, поради и което оспорената разпоредба на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО не е в противоречие с разпоредбите на чл. 55 и чл. 56 от ЗУТ. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице правен интерес за жалбоподателя от оспорване на § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО, тъй като тази разпоредба е преходна, т. е. с нея се урежда прилагането на наредбата спрямо висящите правоотношения – тези, които са възникнали в резултат на разрешенията за поставяне, издадени преди приемането на тази наредба, които са били безсрочни или чийто срок не е изтекъл към момента на влизането й в сила. Наредбата за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално-декоративните елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община е приета с Решение № 717 на СОС по Протокол № 71 от 06.11.2014 г., в сила от 6.11.2014 г., като с оспорения § 5, ал. 2 и ал. 3 от ПЗР на тази наредба е предвидено, че срокът на действащите към влизане в сила на тази наредба – датата 6.11.2014 г., разрешения за поставяне и други разрешения се удължава до размера на максимално определените срокове с изключение на разрешенията за поставяне на обекти или елементи в терени на зелената система, както и че разрешенията за поставяне, издадени без определен срок, се смятат за издадени за максимално определения срок по тази наредба. С разпоредбата чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО /в приложимата редакцията към датата 6.11.2014 г. / е предвиден максимален срок на издадените разрешения за поставяне от десет години. От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на жалбоподателя е било издадено разрешение за поставяне № 07/27.09.2010 г. за монтаж на преместваеми обекти – автомивка и работилница за автогуми и кафене в собствения му поземлен имот № 430а, кв. 358а, гр. София, за срок от пет години по реда на отменената НПОРИМДЕРДТСО. Това разрешение за поставяне към датата на влизане в сила на новата НПОРИМДЕРДТСО – 6.11.2014 г., все още е действало и по отношение на него е бил приложен § 5, ал. 2 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО, поради и което съгласно писмо изх. № 9400-1781-1/16.09.2015 г. на главния архитект на район "Подуяне", Столична община, срокът на това разрешение е бил удължен и същото е станало валидно до 27.09.2020 г., съгласно приложимата към онзи момент редакция на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО, която е предвиждало срок от десет години. Разпоредбата на § 5 от ПЗР на НПОРИМДЕРДТСО не се е отнасяла към последващите изменения на наредбата и в частност към тези, приети с Решение № 509/26.07.2018 г. на СОС и не е имала за цел да уреди случаите, заварени от изменението на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО от 2018 г. При така установеното и с оглед преходния характер на тази норма към датата на оспорването й от жалбоподателя същата е изчерпала действието си и не би могла да бъде приложена към този момент. В тази връзка следва да се има предвид също така, че по отношение на срока, въведен с изменението на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО през 2018 г., са приети други преходни и заключителни разпоредби, уреждащи висящите случаи, а именно § 61 от ПЗР към Наредбата за изменение и допълнение на НПОРИМДЕРДТСО, приета с Решение № 509 на СОС по Протокол № 58/26.07.2018 г., в който изрично е предвидено, че всички разрешения за поставяне, издадени до влизане в сила на тази наредба, запазват действието си при условията, при които са издадени. Правилен е и извода на административния съд, че оспорената разпоредба на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО не е в противоречие с разпоредбите на чл. 55 и чл. 56, ал. 2 от ЗУТ, поради което твърденията за нейната незаконосъобразност са неоснователни. Разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО /изм. – Решение № 509 на СОС по Протокол № 58/26.07.2018 г. / предвижда, че разрешение за поставяне на преместваеми обекти и на рекламни елементи се издава за срока на договора със собственика на имота или за срока на даденото съгласие от собственика на имота, но за не повече от пет години. С разпоредбите от ЗУТ, на които се позовава касационният жалбоподател, е регламентирано, че до реализиране на ПУП поземлените имоти могат да се използват за преместваеми обекти по чл. 56, ал. 1 от ЗУТ въз основа на разрешение за поставяне при условия и по ред, определени с наредба на общинския съвет /чл. 55 от ЗУТ/, както и че условията и редът за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти върху поземлени имоти се определят с наредба на общинския съвет /чл. 56, ал. 2 от ЗУТ/. Така цитираните разпоредби, както и правилно е приел съдът, предвиждат, че съответният общински съвет е този, който следва да определи не само реда, но и условията за издаване на разрешенията за поставяне на преместваеми обекти, поради и което се явява неоснователен касационният довод, че СОС с определяне на условия за издаване на разрешенията за поставяне е надхвърлил правомощията, делегирани му от ЗУТ. Доколкото и двете законови разпоредби препращат към наредба на общинския съвет за определяне на условия и ред за издаване на разрешенията за поставяне, то не е налице и твърдяното от касатора противоречие с изискването на чл. 8 от ЗНА. Правилен и обоснован е и извода на административния съд също така, че установяването на срок на действие на разрешението за поставяне на преместваеми обекти в НПОРИМДЕРДТСО следва да се разглежда като вид условие при издаването на разрешенията за поставяне на преместваеми обекти и продължителността му е въпрос на преценка от страна на органа с нормотворческа компетентност, предоставена от закона. Действително, нормата на чл. 55 от ЗУТ обвързва възможността за издаване на разрешение за поставяне на преместваеми обекти по чл. 56, ал. 1 от ЗУТ в поземлени имоти до реализирането на ПУП за тези имоти. Това обстоятелство обаче е предпоставка в определени поземлени имоти, по отношение на които все още не е реализиран ПУП, да може временно да бъдат поставени преместваеми обекти, но при условията, изрично регламентирани в наредбите на общинските съвети, като едно от тези условия безспорно е срокът на действието на разрешението за поставяне. С оглед на това се явяват неоснователни възраженията на касационния жалбоподател, че нормата на чл. 30, ал. 1 от НПОРИМДЕРДТСО не е съобразена с чл. 55 от ЗУТ и противоречи на чл. 7 и чл. 15 от ЗНА, както и чл. 76, ал. 3 от АПК. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за тази инстанция, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,