Решение № 278 от 22.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 560/2026 г.

Производството е по чл.47 и сл. ЗАрб. Образувано е по искове от Д. А. А., действащ като едноличен търговец „Д. 01 – Д. А.“, [населено място], чрез адв. А.М. срещу „СиЕйч (Люксембург)“ САРЛ (CH (Luxembourg) SARL, частно дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на Великото Херцогство Люксембург, за прогласяване нищожността, евентуално за отмяна на арбитражно решение, постановено на 05.12.2025 г. по арбитражно дело №7/2025 г. по описа на Арбитражен съд при Стопанска асоциация - Пловдив, с което е осъден да плати на ответното дружество сумата 14 346.64 евро - неустойка за забава по Договор за бизнес кредит №6555 от 05.12.2019 г. и сумата 713.42 лева деловодни разноски. Твърди, че арбитражното решение е нищожно съгласно чл.47, ал.2 ЗАрб., тъй като, на първо място, е постановено от орган, който не е арбитражен съд, а на следващо място, е разрешен потребителски спор в противоречие с императивната разпоредба на чл.19, ал.1 ГПК, вр. §13, т.1 ДР на ЗЗП /поддържа, че е потребител, тъй като заемът му е отпуснат в лично качество за лични цели, а не като ЕТ за търговска дейност/. Ищецът излага и твърдения, че арбитражната клауза е нищожна, че липсва задължителна арбитражна клауза в договора за заем и е бил лишен от възможност за участие в арбитражното производство - основания за отмяна на арбитражното решение по чл.47, ал.1, т.2 и т.4 ЗАрб. Ответникът „СиЕйч (Люксембург)“ САРЛ (CH (Luxembourg) SARL, чрез адв. И. Я. оспорва исковете, като излага доводи за неоснователността им. Твърди, че не се установява нито една от сочените от ищците хипотези на чл.47, ал.2 и ал.1 ЗАрб., като намира, че се доказва наличие на валидна арбитражна клауза и произнасяне на арбитражния съд в рамките на заявения предмет. Оспорва качеството „потребител“ на ищеца, като счита, че е сключил договора като едноличен търговец в рамките на търговската си дейност. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, приема следното: По допустимостта на иска: Предявените искове за прогласяване нищожност, евентуално за отмяна на арбитражното решение са процесуално допустими, като предявени от надлежна страна, в рамките на тримесечния преклузивен срок по чл.48, ал.1 ЗМТА, считано от узнаване на арбитражното решение По същество на исковете за прогласяване нищожност на атакуваното арбитражно решение. Съгласно чл.47, ал.2 Закон за арбитража /в редакцията ДВ, бр.63 от 2025 г./ арбитражното решение е нищожно, когато е постановено от арбитраж, който не е вписан в Регистъра по чл.6а /т.1/; от арбитър, който не е вписан в Регистъра по чл.6а в изрично посочените случаи /т.2/ и по спор, предметът на който не подлежи на решаване от арбитраж /т.3/. Разпоредбите на т.1 и т.2 на чл.47, ал.2 ЗАрб, регламентиращи новите основания за нищожност на арбитражно решение, влизат в сила от 03.03.2026 г., когато изтичат сроковете, регламентирани в §23 и §24 от ПЗР на ЗИД на ЗМТА /ДВ, бр.63 от 01.08.2025 г./ за създаване на Регистъра по чл.6а /4-месечен от обнародване на закона/ и за подаване на заявление за вписване от страна на лицата, осъществяващи арбитражна дейност като постоянна институция на територията на страната /3-месечен от създаване на Регистъра по чл.6а/. Процесното арбитражно решение е постановено на 05.12.2025 г. - преди влизане в сила на измененията в закона, регламентиращи като основание за нищожност на арбитражни решения постановяването им от арбитраж, който не е вписан в Регистъра по чл.6а, поради което е неоснователно искането да бъде прогласено за нищожно в хипотезата на чл.47, ал.2, т.1 ЗАрб /§26 от ПЗР на ЗИД на ЗМТА /ДВ, бр.63 от 01.08.2025 г./. Основателна е претенцията на ищеца за прогласяване нищожността на арбитражното решение като постановено по спор, който не подлежи на решаване от арбитраж. Производствата по спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на §13, ал.1 от ДР на Закон за защита на потребителите /ЗЗП/, не подлежат на разглеждане от арбитраж /чл.19, ал.1 ГПК/, а съгласно разпоредбата на чл.47, ал.2 ЗМТА /§8, т.5 от ЗИД на ГПК - ДВ бр.8/2017г./, възпроизведена и в изменената редакция на чл.47, ал.2 ЗАрб, арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Арбитражното производство е образувано по осъдителен иск, предявен от „СиЕйч (Люксембург)“ САРЛ (CH (Luxembourg) SARL, частно дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на Великото Херцогство Люксембург /придобило процесните вземания по силата на договор за цесия с „Ленно“ АД/ против Д. А. А., действащ като едноличен търговец „Д. 01 – Д. А.“, [населено място], чрез адв. А.М., за сумата 14 346.64 евро - неустойка за забава по Договор за бизнес кредит №6555 от 05.12.2019 г. за периода 20.06.2022 г. – 20.06.2025 г. Договорът за заем, Бизнес кредит, Клиентски №6555 е сключен на 05.12.2019 г. между „Ленно“ АД /заемодател/ и едноличен търговец „Д. 01 – Д. А.“, [населено място] /заемополучател/, за сумата 5 100 евро, от която 503.29 евро се удържат/ превеждат като такса за юридическо и административно обслужване при сключване на договора и такса за експертна оценка на имущество, върху което ще бъде учредена ипотека за обезпечение по договора, а разликата се превежда по сметка на заемополучателя за оборотни средства. От събраните по делото доказателства се установява, че сумата по кредита в размер на 8 990.37 лева е преведена по сметка на Д. А. А.; че на 26.11.2019 г. /9 дни преди сключване на договора за заем/ Д. А. е упълномощил адвокат Н.Л. да го представлява при регистрацията му като ЕТ в ТР, като извърши всички необходими правни и фактически действия; че на 27.11.2019 г. Д. А. А. е вписан в ТР като едноличен търговец „Д. 01 – Д. А.“, [населено място]; че в продължение на целия период от регистрацията през 2019 г. до момента /2026 г./ едноличният търговец няма регистрирани фискални устройства и подавани ГДД /удостоверение от 19.02.2026 г. от НАП/; че Д. А. А. работи по сключен трудов договор на длъжност електротехник в „Индустриал Сълюшънс България“ ЕООД /трудов договор №27 от 17.07.2020 г./; че Д. А. никога не е извършвал търговска дейност, а е работил в „Техногипс“, „Мини М. – Изток“; че през м.ноември 2019 г. Д. е имал нужда от парични средства за ремонт на жилището си, поради което е поискал да изтегли кредит от „Ленно“ АД, отишъл е в офиса на дружеството в [населено място], но са му казали, че няма друг начин да му отпуснат заем освен да си регистрира фирма, като се обърне към определен адвокат, което той е направил; че през м.декември същата година вече са му предоставили парите и отпуснатият кредит е използван от Д. за ремонт и обзавеждане на жилището му /св.Б. и св.А./. Съдът констатира, че свидетелят А. е баща на ответника и страна /съдлъжник по процесния договор/, респ. страна по други производства с ищеца, основани на процесния договор за заем, поради което преценява показанията му по реда на чл.172 ГПК, като намира, че същите са ясни, логични и непротиворечиви, съответстващи на останалите доказателства по делото. Основният спорен въпрос по делото е дали заемополучателят по процесния договор за заем има качеството „потребител“. „Потребител“ по смисъла на чл.19, ал.1 ГПК, вр. §13, т.1 ЗЗП е физическо лице, което получава стоки/услуги, непредназначени за търговска/професионална дейност или сключва договор извън рамките на своята търговска/професионална дейност. В §13а, т.9 от ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б. "б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която е дефинирано понятието „потребител“, като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Тълкуването на понятието „потребител“ е направено от СЕС с решенията по дело С-570/2021г., дело С-110/14г., С-485/21г. и др. Съгласно тези актове, националният съд с оглед всички обстоятелства по делото /целта на договора, обстоятелствата, при които е сключен, а не само формално с оглед вида на договора и неговото съдържание/, следва да провери дали страна по същия може да бъде определена като потребител. В настоящия случай предмет на иска пред арбитражния съд е претенция за неустойка по договор за заем, като настоящият съдебен състав намира, че финансовата услуга по договора е предоставена и е получена от физическото лице Д. А. А., на когото преди сключването на договора и като условие за предоставяне на заема е поставено като условие от заемодателя „Ленно“ АД да се регистрира като едноличен търговец. В подкрепа на този извод са както периодът на упълномощаване на адвокат и регистрация на ЕТ /няколко дни преди сключването на договора/, така и обстоятелствата преди и по време на сключване на договора, установени от показанията на разпитаните свидетели. Няма спор в теорията и съдебната практика, че физическото лице и регистрираният от него едноличен търговец не са различни правни субекти, като признаването на търговско качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност, но не възниква нов правен субект. Предвид факта, че регистрацията на ищеца като едноличен търговец е извършена, за да получи кредит, от който се е нуждаел, за да ремонтира и обзаведе своето жилище, като остатъкът от кредитната сума /след удръжки и преводи на различни такси и разноски по самия договор/ е преведен по лична банкова сметка на Д. А., настоящият състав на ВКС счита, че наименованието на договора /бизнес кредит/ и посочването, че ищецът заемополучател е ЕТ, който ще използва част от кредита за оборотни средства, не могат да обосноват извод, че договорът е сключен с търговец във връзка с търговската му дейност. Този извод се подкрепя и от обстоятелствата, че ищецът в периода от регистрацията му като ЕТ през м.ноември 2019 г. до момента е работил по трудови договори, не е извършвал търговска дейност като ЕТ и не е използвал отпуснатия кредит за търговска или професионална дейност, а за лични нужди. Предвид изложеното, съдът намира, че при сключването на процесния договор ищецът не е действал като търговец, а като потребител за потребителски цели. С оглед качеството на ищеца на „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, разрешеният с атакуваното арбитражно решение спор е потребителски и на основание чл.19, ал.1 ГПК е неарбитрируем. Като постановено по неарбитрируем спор атакуваното арбитражно решение е нищожно съгласно чл.47, ал.2 ЗАрб. С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноските по делото в размер на 2 894 евро – държавна такса и платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение