Решение № 12 от 12.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 2213/2013 г.
ВКСIII наказателно отделение12.02.2014 г.докладчик т Саша Раданова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 94 от 10.Х.2013 г. по внохд № 954/2013 г. на Варненския окръжен съд. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 12 от 12.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 2213/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимата А. М. Р. против присъда № 94 от 10.Х. 2013 г. по внохд № 954/2013 г. на Варненския окръжен съд, която е нова след отмяната на присъда № 60 от 6.VI.2013 г. по нохд № 654/2012 г. на Провадийския районен съд. Оплакванията в жалбата се отнасят до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК с искане обжалваната присъда да бъде отменена, а подсъдимата-оправдана. В съдебно заседание жалбата се поддържа от защитник. Излагат се доводите за липса на обществена опасност на извършеното от Р. деяние и за провокирането му от личните взаимоотношения между Р. и Р. Р. Заключението на прокурора е за оставяне на въззивната присъда в сила, тъй като не намира за основателни възраженията срещу правилността й, поддържани в жалбата и в съдебно заседание. ВКС установи: С първоинстанционната присъда подсъдимата А. М. Р. е призната за невиновна в това, за времето от м. IV до м. ХII.2011 г. в [населено място] да е присвоила собствени на Р. Р. Р. движими вещи с обща стойност 345.92 лв., при което е оправдана по обвинението в престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. С обжалваната въззивна присъда Р. е призната за виновна в престъпното своене на собствените на Р. Р. вещи, но случаят е счетен за маловажен и Р. е осъдена на 200 лв. глоба за престъпление по чл. 206, ал. 5 НК и оправдана по обвинението в престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. Жалбата е неоснователна. Въззивният съд обосновано е приел, че независимо от интимните отношения, съществували между подсъдимата и пострадалия Р., които отношения, при това, са били преустановени далеч преди Р. да извърши инкриминираното деяние, последното съставлява престъпление и следва да бъде санкционирано. Съобразено с доказателствените източници е приетото за установено, че всички вещи, които Р. е изброил и за престъпното отнемане на които Р. е обвинена, са се намирали в обитаваното от Р. жилище, собственост на свидетеля М. М.: показанията на Р. досежно отнетите обемни вещи /холова гарнитура, включваща разтегателен диван, два фотьойла, две табуретки и правоъгълна масичка/ са потвърдени от М. М., а тези досежно отнетите инструменти /машина за рязане на теракота, голяма и малка дрелка с марката "Бош"/, са потвърдени от подсъдимата. Спор няма и относно принадлежността на вещите, заявени като негови собствени от Р., което са потвърдили както подсъдимата, така и сина й М. А., участвал наравно с майка си в отнемането на вещите, осигурил преди това и автомобил за превозването им до дома на Р. Що се отнася до намерението за противозаконно присвояване, то се обективира с факта на установяване от дееца на свое владение без значение, дали след установяването на това владение вещта ще бъде открадната, загубена, ще погине, или с нея деецът ще осъществи каквото и да било разпоредително действие, включително задържането й. Независимо от практическата му-в това производство-безполезност, за наложителен ВКС намира коментарът върху предложената от държавното обвинение правна квалификация на деянието. За осъществяването от обективна страна състава на чл. 206, ал. 1 НК е необходимо деецът да владее или пази изцяло или отчасти чуждата, или пък своята, но обременена със залог, вещ. В обвинителния акт се твърди-както е установено и прието за установено-че инкриминираните вещи не са се намирали във владение на подсъдимата, а във владение на Р. Р. и са отнети от владението му без неговото, на Р., знание и съгласие. С такова деяние, обаче, не се осъществява престъпния състав на обсебването, а този на кражбата, при това с поне един по-тежко квалифициращ я в конкретния случай признак-използване на моторно превозно средство. Дотук изложеното налага да се заключи първо, че осъждайки Р. по обвинението в по-леко наказуемо престъпление, въззивният съд не е нарушил материалния закон и, второ, че с постановената осъдителна присъда не са допуснати процесуални нарушения от изброените в чл. 348, ал. 3 НПК. И тъй като освен обсъдените, други възражения срещу правилността на обжалваната присъда няма, ВКС