Решение № 166 от 13.3.2024 г. на ВКС по г.д. № 20228002103950/2022 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Р. Ч. срещу решение № 217/27.06.2022 г. по в. гр. д. № 112/2022 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 414/13.12.2021 г. по гр. д. № 953/2020 г. на Смолянския районен съд в частта, с която са отхвърлени субективно съединени установителни искове, предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване спрямо С. Л. А., Д. Д. Л. и Г. Д. А., че Ф. Р. Ч. е собственик по наследство от Райчо А. А. и давностно владение, продължило от 1989 до 2020 г., на 1/5 ид. ч. от застроен и незастроен имот № 2 с площ 1 069 кв. м. по плана на с. Баните - Оряховец, който участва в образуването на УПИ II-2 от кв. 1, отреден за имот пл. № 2 с площ 851 кв. м., като 75 кв. м. от имота са отредени за пешеходна пътека и 143 кв. м. попадат извън регулация, ведно с построените в имота жилищна сграда със застроена площ 74 кв. м. на два етажа, селскостопанска сграда със застроена площ 12 кв. м. на един етаж и гараж със застроена площ 24 кв. м. на един етаж; отхвърлено е и искането да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 154, том II, рег. № 3126, дело № 260/2015 г. за собственост на недвижим имот на основание давностно владение и наследство; първоинстанционното решение е отменено в частта за разноските и ищцата е осъдена да заплати на С. Л. А. и Г. Д. А. разноски за двете инстанции в размер на по 1 000 лева, а на Д. Д. Л. - разноски за първоинстанционното производство в размер на 330 лева. Ответниците по касация - ответници по исковете, считат касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното: По делото е установено, че общият на страните наследодател Райчо /Рамиз/ А. А. е починал на на 04.05.1989 г. и е оставил за наследници по закон две дъщери - ищцата Ф. Р. Ч. и Асия Рамизова Мехмедчева, и трима сина - Борис Райчев А., Митко Райчев А. и Данчо Райчев А., последният починал на 31.03.2019 г. и оставил за наследници по закон ответниците по исковете С. Л. А.- съпруга, и Г. Д. А. и Д. Д. Л.- деца. Въззивният съд е приел, позовавайки се на показанията на свидетелите Валентин Николов /свидетел и при извършването на обстоятелствената проверка, в резултат на която Данчо А. се е снабдил с н. а. № 154/2015 г. за собственост на целия имот на основание давностно владение и наследство/, Бойко Янев, Митко Юруков, Митко Якубовски и Людмил А. /последният е внук на общия наследодател и син на Митко А./, че още приживе общият наследодател Райчо А. е предал на сина си Данчо А. владението върху дворното място със старата къща и стопанска постройка. Първоначално Райчо обитавал първия етаж на къщата заедно с Данчо, който, след като се оженил, се преместил на втория етаж и заживял там със семейството си. Св. Л. А. е установил, че на първия етаж е живял дядо му Райчо, на втория етаж в една от стаите - чичо му Борис, а в другата стая - семейството на третия син Митко, баща на свидетеля, който преотстъпил дела си от къщата на Борис, а след като последният си построил своя къща, го преотстъпил на Данчо. В тази насока са и показанията на св. Валентин Николов, както и част от показанията на доведената от ищцата свидетелка Дафинка Джигова. Още докато Райчо бил жив, Данчо направил ремонт на старата къща, включително на първия етаж, обитаван от Райчо, и се грижел за баща си. Св. Л. А. е установил, че няма спомен ищцата някога да е живяла в старата къща, там са живели само дядо му и Данчо; същото е установил и св. М. Якубовски. Ищцата се омъжила още преди смъртта на Райчо А. за Митко Христов Чолаков, също от с. Оряховец, и заживяла със семейството в негова или на бащиното му семейство къща. От брака си има двама сина и една дъщеря - св. Юлия Ч.. Около 1996-1997 г. съпрузите се разделили, като според св. Юл. Ч. баща им ги изгонил и двете с майка й отишли да живеят при приятел на майка й - Здравко Димитров, в с. Дрянка, а двамата по-големи братя останали в с. Оряховец. Тъй като преди това, на същия разпит, свидетелката е заявила, че след като баща им ги изгонил, е живяла заедно с майка си в старата къща в с. Оряховец, като ползвали първия етаж, въззивният съд е посочил, че от цялостния анализ на казаното от свидетелката, съобразено с останалите доказателства, се налага извод за вярност на данните, че след раздялата на родителите й тя и ищцата заживели около 1996-1997 г. на първия етаж в старата къща, а от 1998 г. - в с. Дрянка. Съдът е посочил, че изводът се потвърждава и от изявленията на самата ищца /молба за защита от домашно насилие от 02.08.2018 г. по гр. д. № 955/2018 г. на Смолянския районен съд и тъжба от 30.10.2018 г., по която е образувано н. ч. х. д. № 564/2018 г. на същия съд/, че към момента на насилие, извършено спрямо нея от Здравко Димитров на 29.07.2018 г., и за което са образувани посочените две дела, тя живее с него от около 20 години, т. е. от около 1998 г. В с. Дрянка ищцата, дъщеря й и Здравко Димитров живели до 2001 г., когато заминали за гр. София и останали там до 2016 г. според свидетелските показания и справките за трудовите договори на ищцата и Димитров, приложени по посоченото гражданско дело, а синовете на ищцата останали в с. Оряховец. От 2016 г. до м. август 2018 г. ищцата живяла с Димитров в къщата му в с. Дрянка, а след като на 29.07.2018 г. Димитров й нанесъл побой, заради което бил осъден с присъдата по посоченото по-горе наказателно частно производство, живяла в спорната къща в с. Оряховец до 2020 г., т. е. известно време и след смъртта на брат си Данчо А.. Съобразно с тези факти въззивният съд е приел, че не е установено след омъжването си ищцата да е обитавала старата къща, включително първия етаж, в който е живял общият наследодател, нито да е ползвала дворното място или други постройки в имота като собственик. Ползването на първия етаж в периода 1996-1997 г. не сочи на фактическа власт с намерение за своене, на отблъскване на установеното към 04.05.1989 г. владение на Данчо А.. Държането на етажа е преустановено през 1998 г., когато с дъщеря й заживели в с. Дрянка. Въззивният съд е посочил, че не дава вяра на показанията на свидетелките Дафинка Михайлова - Джигова, Юлия Ч. и Маргарита Ч. в частите, с които свидетелките са установили, че общият наследодател бил предназначил /дал/ преотстъпил първия етаж на ищцата, тя също го обитавала; че Данчо А. казал на ищцата и дъщеря й, че и те са собственици там и никой не може да ги изгони, дори да се случи нещо с него; че къщата била колкото негова, толкова и тяхна; че ищцата и брат й били съсобственици на новата къща; че Райчо А. бил казал пред св. Маргарита Ч. как ищцата трябвало да има нещо свое, че нейният етаж бил там, можела да си стои, винаги била добре дошла, даже и него да го няма, че първият етаж от старата къща оставал за ищцата да живее в него, да е подсигурена; че Ф. се чувствала като собственик на новата къща. Съдът е посочил, че тези показания са в противоречие с изнесеното от доведените от ответниците свидетели, чиито показания са еднопосочни и безпротиворечиви. Св. Юл. Ч. е дъщеря на ищцата, поради което е силно заинтересована от изхода на делото, а св. М. Ч. е нейна бивша етърва и е напуснала с. Оряховец през 1994 г., когато се е върнала в своето село Костандово, макар от време на време да е посещавала с. Оряховец и след това. Наред с това казаното от трите свидетелки в частта как ищцата била собственик, според съда не изглежда да е вярно предвид безспорния факт, че Данчо А. със свои средства, без каквото и да е участие с труд или пари на ищцата, съборил старата къща, построил съвсем нова луксозна къща, гараж и стопанска постройка, в периода м. декември 2007 г. - м. януари 2008 г. уголемил дворното място чрез покупка на съседни имоти, видно от представените по делото декларации-разписки, а със заповеди от 2014 и 2015 г. регулацията на спорния УПИ ІІ-2 е променена, като парцелът е уголемен и се е оформила улица от източната страна на имота, видно от представените скица, писмо и удостоверение за регулационно положение; максимално облагородил земята, като дори направил асфалтиран път, по който да има достъп с кола до имота, какъвто преди нямало; снабдил се с нотариален акт за собственост по давностно владение още през 2015 г. Това строителство, уголемяването на имота, облагородяването, обзавеждането не е оспорено от ищцата, установява се от показанията на свидетелите и приложените инвестиционни проекти, фактури, товарителници, експедиционни и касови бележки за строителни материали и труд. По делото е установено, че Данчо А. и семейството му са живели в с. Оряховец до около 1994-1995 г., след което заминали за гр. София. Там Данчо бил предприемач, имал строителна бригада. В периода 2007-2008 г. съборил старата къща и построил съвсем новата сегашна, еднофамилна, на два етажа, с гаража, стопанската постройка, уголемил дворното място, направил възможен достъпа с кола до имота по асфалтирана улица. Всичко това извършил със свои средства, като няма изобщо данни ищцата да е участвала в тези дейности с пари или труд. Свидетелите Николов, Янев, Юруков, Якубовски и А. са участвали в строежа на къщата и подобренията на дворното място. Св. А. е установил, че Здравко Димитров също е работил на строежа на къщата, но не без заплащане по причина, че тогавашната му съжителка-ищцата е или ще стане съсобственик на имота, а като член на строителната бригада на наследодателя на ответниците и за тази работа му се заплащало. В тази насока били показанията и на св. Юруков и данните от справка за регистрирани трудови договори на Димитров по гр. д. № 955/2018 г. на Смолянския районен съд, според която същият е работил в периода 10.08.2006 г. - 01.12.2010 г. по трудови договори с ЕТ „Данчо А. 2003“ - гр. София /от 10.08.2006 г. до 01.12.2008 г./ и „Дарстрой 2003“ ЕООД - гр. София /от 01.12.2008 г. до 01.12.2010 г., както и от 15.08.2012 г. до 29.01.2013 г./. На дружеството, видно от справката в ТР, едноличен собственик на капитала и управител е бил Данчо Райчев А.. Основна дейност по НКИД на едноличния търговец и на търговското дружество е било строителството на сгради и строителни съоръжения. Въззивният съд е посочил, че от показанията на всички свидетели и приложените документи става ясно, че Данчо А. е извършил мащабно, очевидно струващо скъпо и изискващо много усилия и труд, цялостно преобразяване и преобразуване на целия спорен имот, а не просто обикновен ремонт и дребни подобрения. Всичко това било добре известно на ищцата, тя често ходела в новата къща когато си идвала в с. Оряховец, но на гости на брат си и ответниците, съжителят й Димитров е участвал в строителните работи, дъщеря й - св. Юл. Ч., също е посещавала имота и дори е водила в къщата гости от Гърция. Според съда цялостният анализ на свидетелските показания налага извода, че това е ставало със съгласието на собственика Данчо А., чиито отношения със сестра му - ищцата, и близките й са били добри и той се е старал винаги да й помага, включително с пари. Ключ от новата къща бил оставен на съхранение у сестрата Асия /Сийка/, която живеела наблизо, за да може да наглежда имота при нужда. Ищцата получила ключ чак през 2018 г., когато била приютена от брат си да живее в къщата временно. Според св. Янев когато идвала в с. Оряховец от гр. София, ищцата с дъщеря си и сина си Радослав отсядали в друга къща - на чичо на Ф. и Данчо /брат на баща им/. Така според съда от показанията на всички свидетели и данните от приложените гражданско и наказателно частен характер дело ставало ясно, че ищцата е била допусната в процесния имот от брат си за временно пребиваване, докато си намери квартира, защото няма къде да живее от момента, в който е напуснала дома на Димитров в с. Дрянка заради упражненото от него насилие. Ищцата е спяла в спалня на втория етаж, ползвала е баня и тоалетна, имала е достъп до цялата къща и двора, след като това й е разрешено от брат й, но обитаването на имота не е проява на нейно собственическо правомощие, а на оказана от брат й помощ в критичен момент, докато се устрои, именно в качеството му на собственик на целия имот и сградите. Разположението на етажите и помещенията в къщата сочи, че тя е изградена като еднофамилно жилище, а не като такова, което да може да се ползва безпроблемно от такива съсобственици, каквито биха могли да са ищцата, от една страна, и Данчо А. и семейство му, от друга, и то при равни права, за каквито се говори в исковата молба. Според проекта на първия етаж има дневна с кухня, спалня, баня и тоалетна, тераса, на която се излиза от дневната; а на втория етаж - три спални с две бани и тоалетни, антре с гардеробна част, тераса. Свидетелите сочат, че само докато е била допусната в къщата през 2018-2019 г., ищцата е садила картофи и домати, но е ясно, че отново с позволението на собственика и отново е израз на добрите отношения, съществували тогава между нея и брат й, който я е пуснал да обитава къщата и двора, за да й помогне, докато се устрои, дори помолил св. А. да оправи UPS на парната инсталация, за да е удобно ищцата да ползва оставените там дърва. Цялостното преустройство на имотите, скъпо и трудоемко, е достатъчно показателно, включително за ищцата, че се извършва и финансира от Данчо А. в качеството му на собственик, какъвто се е чувствал още докато баща му е бил жив, когато е направил ремонт и на двата етажа на старата къща. Фактическата власт както върху старата къща с дворното място и стопанската постройка, така и върху настоящите имоти, е осъществявана от него с недвусмислено намерение за своене. Ищцата не е упражнявала фактическа власт с подобно намерение. Дори да се приеме за вярно, че понякога е носила храна на баща си и е виждана да простира негови дрехи, да бере плодове от овощните дървета, а след смъртта му - да проветрява, да почиства, това е израз не на владение, а на добрите отношения на ищцата с баща й и брат й. След като общият наследодател, който е бил собственик на дворното място и старата къща със стопанска сграда, приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, то още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността на основание, което изключва владението на другите съсобственици, поради което и на съгласно чл. 69 ЗС намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Въззивният съд е посочил, че точната дата на предаване на владението не е установена, като може да се предположи, че това е 1986 г., когато Данчо А. вече е бил семеен /дъщеря му-ответницата Д. Л., е родена на 27.12.1986 г., гражданският брак със С. А. е сключен на 21.06.1987 г./. Дори обаче да се приеме като начална дата на владението датата на смъртта на общия наследодател - 04.05.1989 г., която е най-неизгодна за ответниците, то към 04.05.1999 г. Данчо А. вече е придобил на основание чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху дворното място и постройките. Следващите му действия, макар и извършени към 2007-2008 г., които категорично надхвърлят обикновеното ползване на имота, са именно израз на съзнанието му, че е собственик. Не може да се приеме, че ако не се е считал за собственик изцяло и е смятал да са съсобственици със сестра му, и то по равно, би направил установените огромни вложения. Съдът е приел, че изградените по време на брака му с ответницата С. А. къща, гараж и стопанска постройка, макар и върху имот - негова индивидуална собственост, не са станали собственост по приращение само на собственика на земята, а са тяхна съпружеска имуществена общност. Въззивният съд е приел за ноторно, че за да издадат нотариални актове за собственост по давностно владение въз основа на обстоятелствена проверка в полза само на един от наследниците на лице, на което се води съответният имот, нотариусите, действащи в районите на съдилищата от Смолянския съдебен район, имат практика да изискват от всички останали наследници да представят декларации, че нямат претенции към имота и го считат за принадлежащ на съответния наследник. Затова пред нотариус Кулишева са представени декларации в този смисъл от всички останали наследници на Райчо А. към онзи момент - Борис Райчев А. /негов син/; Финка Меликарова, Ф. Юрукова и Митко Чолаков /внуци от дъщеря му Асия Мехмедчева/; Здравка и Людмил А.и /последният разпитан като свидетел/ и Десислава Димитрова /съпруга и внуци от сина му Митко Райчев А./. Категорично е установено от материалите по водено досъдебно производство от 2020 г. на РУ-СДВР, прокурорска преписка от 2020 г. на Софийската районна прокуратура за престъпление по чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1 НК, преписка от 2020 г. на Смолянската районна прокуратура за престъпление по чл. 314 НК и неоспореното от страните и прието от съда заключение по графическа експертиза, че подписът върху декларацията от 19.01.2015 г., представена в нотариалното производство от името на Ф. Ч., както и ръкописният текст „Ф. Р. Ч.“, не са изпълнени от нея. Установено е също така, че под рег. № 79 от 19.01.2015 г. на нотариус Милена Георгиева, чието име и печат са положени върху декларацията за удостоверяване подписа на декларатора, фигурира друг документ, различен от декларацията; кръглият печат с нейното име и правоъгълният щемпел не са автентични и подписът не е на този нотариус. Досъдбното производство и преписката на Софийската районна прокуратура са спрени с постановление от 26.03.2021 г. на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като авторът на деянието не е открит, а по преписката на Смолянската районна прокуратура с постановление от 17.08.2020 г. е отказано образуване на досъдебно производство и същата е прекратена, тъй като предполагаемият извършител Данчо А. е починал. Въззивният съд е посочил, че неистинската декларация от името на ищцата е представена, за да се постигне снабдяване с нотариалния акт за собственост № 154/22.10.2015 г. в полза на Данчо А.. Към този момент обаче А. вече е бил придобил правото на собственост върху имотите, ето защо обстоятелството, че за снабдяване с нотариалния акт е използвана неистинска декларация, на която е придаден вид, че изхожда от ищцата, не се отразява върху това право. Изводът е мотивиран с разясненията по ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е посочено, че при наличие на позоваване, каквото е искането на Данчо А. до нотариуса за издаване на нотариален акт, правните последици - придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите от фактическия състав на придобивното основание, в случая чл. 79, ал. 1 ЗС, от 04.05.1999 г. Отказ на ищцата да представи истинска декларация, какъвто според въззивния съд е най-вероятната причина за създаването и представянето на неистинската декларация, няма за последица прекъсване на придобивната давност, защото тя вече е изтекла и е довела до превръщането на владелеца в собственик, а и само изчерпателно изброените в чл. 116 ЗЗД и чл. 81 ЗС действия имат за последица прекъсване на давността. Наред с това подобен отказ е недвусмислено доказателство, че А. е имал изрично заявено намерение за своене на имота, което е настоявал да бъде изразено дори в нотариален акт за собственост в негова полза, направил го е достояние на сестра си и тя се е ограничила само да откаже подписване на подобна декларация, но не е предявила например иск за собственост. В тази връзка, дори да се приеме, че А. е започвал да упражнява фактическа власт с намерение за своене чак от 2008 г., когато е съборил съществуващите сгради и е извършил големите преустройства в имота, без ищцата да участва с пари или труд, и те още тогава са й станали известни, отказът й да подпише декларация за снабдяване с нотариален акт не прекъсва течащата в полза на А. давност и е поредното доказателство, че намерението му да е собственик и на идеалните части, които биха се полагали на ищцата, е пределно ясно изразено и напълно разбрано от нея, при което обаче тя не е предприела никакви действия за защита на своята твърдяна собственост нито при осъществяването на строежите, нито когато е узнала, че брат й иска да се снабди с документ за собственост изцяло на негово име. Така от 2008 г. до смъртта на А. на 31.03.2019 г. са изтекли повече от 10 години, поради което към момента на предявяване на иска - 23.10.2020 г., ищцата няма никакво право на собственост, защото спорните имоти са придобити по давност от наследодателя на ответниците. От тяхна страна има позоваване на придобивната давност чрез възражение в настоящия спор, при което действието на придобивната давност се зачита от момента на изтичане на срока, което в този случай би било към 2018 г. По делото е установено и това, че данъците за поземления имот, ведно с двуетажна жилищна сграда, гараж и селскостопански обект, за периода 1998- 2015 г. са заплащани на името на Данчо А.. След като той се снабдил със скица на имота и други документи за нотариален акт, подал коригираща декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която е вписал ищцата като наследник с 1/5 ид. ч. земя. Ицщата е заплащала данък недвижим имот - земя, от 2016 до 2020 г. включително, но от общината са изпратени дубликати на приходни квитанции само от три години: от 19.04.2018 г., 15.05.2019 г. и 18.02.2020 г. Въззивният съд е посочил, че предвид тези документи, дори да се приеме, че данъци за трите години са плащани от ищцата за нейна част, това не се отразява на придобитото към 04.05.1999 г. от Данчо А. право на собственост, тъй като декларирането на имот като собствен на дадено лице и плащането на данъци за него няма само по себе си подобна последица. От друга страна, данъците за периода 1998-2015 г. са заплащани от Данчо А.. От коригиращата декларация и писмото на общината съдът е заключил, че за да се снабди с нотариален акт, А. също така се е нуждаел от данъчна оценка на имотите, и то във вида им, в който те са към 2015 г. За тази цел е подал коригиращата декларация вх. № Д-3069/04.05.2015 г. по чл. 14 ЗМДТ до общината, в която имотите са декларирани като собствени на всички наследници на Райчо А. според идеалните им части. Въззивният съд е приел, че декларирането на имота като съсобствен на всички наследници, в това число и на ищцата, не опровергава намерението за своене на Данчо А., защото той се е нуждаел от удостоверението именно за представяне пред нотариуса, който изследва собствеността, но към онзи момент не е разполагал с документ за собственост само на свое име, а удостоверението се издава и въз основа на служебна проверка, опираща се на налични документи, записвания, каквито е имало само на името на общия наследодател. Декларацията е подадена на 04.05.2015 г., а удостоверението за данъчна оценка в нотариалната преписка е от 28.05.2015 г. и в него са посочени като съсобственици всички тогавашни наследници на Райчо А.. Без значение според въззивния съд е дали декларациите в нотариалното производство на Финка Меликарова и Ф. Юрукова са истински, след като те не са предявили искове за защита на тяхното право на собственост, и след като в случая ищцата следва да установи при пълно и главно доказване, че е собственик на 1/5 ид. ч. от имотите на поддържаното от нея основание. Същият извод важи и за разпита като свидетел на нотариус Кулишева. По делото е представена и приета декларация от Финка Меликарова с нотариална заверка /от кмета на с. Оряховец/ на подписа й от 26.07.2021 г., с която тя е потвърдила подписа и текста на декларацията си в нотариалното производство от 2015 г. Тази декларация следва да се преценява съобразно и във връзка с всички останали доказателства по делото и така преценена, потвърждава извода, че ищцата не е собственик на спорните имоти, защото такъв е станал наследодателят на ответниците още към 1999 г. Въззивният съд е посочил, че не е установено в доклада по делото да са допуснати процесуални нарушения, като не е указано на страните конкретно за кои твърдени от тях факти не сочат доказателства, нито е доказано да съществува основание за отвод на постановилата първоинстанционното решение съдия Сийка Златанова. Посочил е, че несъгласието на ищцата- жалбоподателка с действия и изводи на съда не означава, че са налице предпоставки, от които да се счита, че съдията не е безпристрастен. Напълно голословно и емоционално е твърдението, че ищцата била наказана за смелостта си да иска отвод с обжалваното решение, което валидирало страдащ от множество пороци нотариален акт. На въззивния съдебен състав не е искан отвод, а решението на районния съд се потвърждава поради съвпадение в повечето от изводите на двете инстанции. Също така, в случая не се валидира нотариален акт, а се отхвърля със сила на пресъдено нещо претенция на ищцата за собственост върху имоти, за които ответниците са се снабдили с нотариален акт. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 795/20.04.2023 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правното значение на изразена приживе воля на наследодателя имотът да остане след смъртта му на един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Съгласно трайно установената и непротиворечива практика на ВКС видът на упражняваната фактическа власт върху вещ /имот/ се определя към момента на установяването й /аргумент от ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. В зависимост от основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, хипотезите могат да бъдат различни - допускане от наследодателя на един от наследниците по закон да ползва имота за задоволяване на жилищните си нужди; изразена приживе от наследодателя воля след неговата смърт имотът да остане само на определен негов наследник по закон; предаване на владението от наследодателя приживе на негов наследник по закон. В първата хипотеза се приема, че въз основа на даденото от наследодателя съгласие са осъществявани т. н. търпими действия, а този начин на установяване на фактическата власт изключва владението /решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, II-ро г. о./. Във втората хипотеза съдебната практика приема, че изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, само по себе си няма за последица нито прехвърляне право на собственост /доколкото не представлява акт на разпореждане, извършен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма за действителност/, нито може да послужи за начало на самостоятелно давностно владение, тъй като не установява извършено приживе на наследодателя предаване на фактическата власт. Подобно изявление трябва да бъде последвано или от извършено приживе от наследодателя действие по прехвърляне на правото на собственост в предвидената от закона нотариална форма за действителност или от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася, включващи уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед даденото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС тълкуване, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица /решение № 172/04.01.2019 г. по гр. д. № 4748/2017 г. на ВКС, I-во г. о./. Настоящият съдебен състав споделя това разрешение и намира за необходимо да добави следното: Волята на наследодателя в посочения по- горе смисъл /имотът след смъртта му да остане на негов низходящ/ не винаги е без правно значение. Тя е значима в две хипотези: когато наследодателят извърши правни действия на разпореждане, което, освен във формата на нотариален акт /както е посочено в цитираното решение на ВКС/, може да бъде и в предвидената в Закона за наследството форма, а именно чрез завещание, доколкото същото представлява разпореждане за след смъртта, или когато изразената воля бъде придружена от установяване от низходящия, до когото тази воля се отнася, на самостоятелна фактическа власт върху имота, с възможност за присъединяване на владението на наследодателя, ако последният не разполага с документ за собствеността. В третата хипотеза се приема, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността /решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. По касационната жалба: С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, и предвид данните по делото, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно. Порокът му произтича от неправилната преценка на събраните по делото доказателства и допуснатото нарушение на материалния закон. Неправилно въззивният съд е приел, че още приживе общият наследодател Райчо А. е предал на сина си Данчо А. владението върху дворното място със старата къща и стопанската постройка. Свидетелите, посочени в мотивите към въззивното решение, не са дали показания в този смисъл. Така, св. В. Николов е посочил: „В селото знаеха, че къщата е била на Райчо, а след това на Данчо“, св. Б. Янев - „Знам, че Данчо изцяло наследи старата къща, но не знам за документи, не съм виждал такива.... Уговорките стават в семейството, приказки много, всеки може да приказва, но доколкото знам аз, къщата е преотстъпена на Данчо…“. Св. М. Юруков не е депозирал показания по този въпрос. Св. М. Якубовски е заявил: „В старата къща Ф. е нямала нищо, въобще не е живяла там, тя не е раждана в старата къща, а в долната махала… Не съм виждал Ф. при Райчо, той живееше с Данчо. … Знам, че Райчо предостави цялата къща на Данчо. Братята му си построиха къщи и старата къща Райчо даде на Данчо, така и казваше - всичко е на Даньо. Не съм чувал да казва, че първия етаж ще даде на Ф., а втория - на Данчо. … Старият винаги е заявявал, че оставя къщата на Данчо. Нямало е разговор, в който Райчо да ми е казвал по какъв начин ще компенсира Ф.. Не съм виждал в старата къща Ф. да живее“. Св. Л. А. е установил: „Ние сме започнали да строим къщата през 1968 г. и баща ми преотстъпва своя дял на бай Борис, а след като и той си построява къщата, я преотстъпва на Даньо… Ние нашия дял от старата къща си преотстъпиха /хме/ на Данчо.“. Единственият извод, който може да бъде направен при преценка на сведенията, дадени от посочените свидетели, е за изразена приживе от наследодателя воля в устна форма имотът след неговата смърт да остане на сина му Данчо. Подобна воля обаче не е правно обвързваща и няма значение за придобиване право на собственост, евентуално - за установяване на самостоятелна фактическа власт на правно основание, тъй като не е извършена в предвидената от закона форма за действителност, нито сочи на предаване на владението от наследодателя приживе. Същият извод следва да бъде направен и въз основа на показанията на другата група свидетели, според които имотът е следвало да остане на Данчо и на Ф.. От показанията на всички разпитани свидетели се установява, че първоначално - през 1986 г., Данчо е започнал да обитава втория етаж на старата къща, когато е създал свое семейство, като не е имал основание да упражнява владение, а единствено търпими действия поради близките родствени отношения със собственика на имота - негов баща. Какво представляват търпимите действия е изяснено в решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, I-во г. о., както и в решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I-во г. о. Прието е, че това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. В решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I-во г. о., е посочено също, че търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Ето защо до смъртта на наследодателя придобивна давност в полза на Данчо А. не е текла. След смъртта на наследодателя на 04.05.1989 г. Данчо А. е продължил да живее в старата къща, като по това време Ф. вече е била омъжена и е живеела другаде в същото село, в което се намира и спорният имот. И в този период А. не е имал основание да упражнява владение предвид правната ирелевантност на устното изявление на наследодателя кому да остане имотът след смъртта му. Този акт на наследодателя би могъл да постави начало на давностно владение, само ако се докаже установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя чрез предаването му от последния. Такова доказване от ответниците по иска - наследници на Данчо А., чиято е доказателствената тежест, по делото не е проведено. А както ВКС приема в своята трайна и непротиворечива практика, като последица от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства /решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на IV-то г. о., решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на І-во г. о./. По изложените съображения установената в чл. 69 ЗС презумпция не може да намери приложение в случая и не може да се приеме за правилно приетото от въззивния съд, че Данчо А. е започнал да упражнява фактическа власт с намерение за своене от 1986 г., когато като семен се установил да живее на втория етаж от старата жилищна сграда, евентуално- като начална дата на владението да се приеме смъртта на общия наследодател - 04.05.1989 г. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, каквато хипотеза в отношенията между съсобственици не е налице, освен в изключителни случаи, когато основанието, на което е установена, отрича правата на другите съсобственици /ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС, І-во г. о./. Разглежданият по настоящото дело случай не е такъв. При това положение не може да се приеме и, че след откриване на наследството и възникване на съсобственост между наследниците по закон на наследодателя, сред които - ищцата и брат й Данчо А., не е било необходимо демонстриране от страна на последния на промяна спрямо ищцата в намерението, с което той упражнява фактическата власт върху имота. Необходимостта промяната в намерението да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на другите съсобственици, следва от изискването владението да не е установено по скрит начин /решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. Както е прието в решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о., общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. А по делото няма данни А., като е продължил да живее в имота заедно със семейството си, да е извършил спрямо своята сестра и съсобственик действия, с които да демонстрира намерение за своене, за да превърне държането във владение. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищцата е имала свободен достъп до имота, включително и в новата сграда, който не е бил препятстван от А., както и че същият не е извършил такива действия, с които по явен и недвусмислен начин да покаже, че отрича нейното владение, да ги манифестира пред нея и да ги доведе до знанието й. Не са такива действия фактите, че А. първоначално е извършвал ремонтни дейности в старата къща, а впоследствие на нейно място е построил нова къща, както и че е уредил регулационния статут на дворното място, защото всеки съсобственик съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответства на техния дял от съсобствеността. Фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците, сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици /решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. Затова колкото и да са значими извършените от А. действия по застрояването и окрупняването на мястото, това поведение представлява ползване, което всеки съсобственик може да осъществява върху общата вещ съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС. Ето защо неправилен е и следващият извод на въззивния съд, че А. е започнал да упражнява фактическа власт с намерение за своене евентуално от 2008 г., когато е съборил съществуващите сгради и е извършил големите преустройства в имота, без ищцата да участва с пари или с труд, и те още тогава са й станали известни. Както е посочено в решение № 566/21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. на ВКС, І-во г. о., за да се приеме, че един наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да е упражнявал фактическа власт върху целия наследствен имот повече от 10 години необезпокоявано от никого, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си; само в този случай след изтичане на 10 години от момента, в който е отблъснал владението на останалите наследници, владеещият наследник може да придобие по давност и техните идеални части. Според решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., действия, които демонстрират отричане на правата на съсобственика върху съсобствената вещ, могат да се изразят в отстраняване от имота, недопускане в имота, оспорване на права. Като акт на узнаване от ищцата на намерението на А. да владее целия имот изключително и само за себе си следва да се приеме началото на 2015 г., когато според признанието в исковата молба, подкрепено с показанията на св. Юл. Ч., ищцата била уведомена от брат си за намерението му да бъде признат за едноличен собственик на имота. За тази цел ищцата е следвало да подпише съответна декларация, което тя е отказала да стори, тъй като е считала, че има дял от имота, като по делото е установено, че представената в нотариалното производство декларация, на която е придаден вид, че изхождаща от нейно име, не е подписана от нея. Това е и моментът, в който А. е противопоставил на ищцата намерението си да владее целия имот изключително и само за себе си, което впоследствие е обективирал в снабдяването си с н. а. № 154/22.10.2015 г. за собственост по давностно владение и наследство. От тогава до предявяването на иска на 23.10.2020 г. изискуемият от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок за придобиване правото на собственост по давност не е изтекъл. В тъжбата, въз основа на която е образувано н. ч. х. д. № 564/2018 г. на Смолянския районен съд, и в обяснението от 02.08.2018 г. по преписка вх. № 298000-4080/02.08.2018 г. по описа на РУ на МВР - Мадан, приложена по гр. д. № 955/2018 г. на Смолянския районен съд, образувано по молба за ищцата за прилагане на мерки по Закона за защита от домашното насилие, ищцата е заявила, че живее в къщата на брат си. Събрани са и гласни доказателства, че ищцата е била допусната от брат си да живее в новата къща. Така, св. Якубовски е посочил, че Данчо дал ключ на Ф. от новата къща, докато се установи някъде, приютил я, докато си намери квартира; св. М. Ч. и св. А. - че й разрешил да живее в новата къща; св. Николов - че я е пуснал; св. Янев - че Ф. търсила квартира и Данчо й позволил да живее временно в новата къща, докато си намери квартира. Така установените факти обаче следват извършен на 29.07.2018 г. акт на домашно насилие от Здравко Димитров, който е станал причина ищцата да напусне с. Дрянка и да заживее в новата къща в с. Оряховец /част от предмет на спора/, т. е. те следват отказа й от 2015 г. да признае права на Данчо А. на пълноправен собственик на имота чрез подписване на декларация в този смисъл. Ето защо изявленията й не могат да бъдат разглеждани като признание на факт или на права, нито от гласните доказателства може да се направи извод за създадени отношения по договор за заем за послужване - ползването на новата страда да е било предоставено безвъзмездно на ищцата от брат й в качеството му на единствен собственик, временно - докато се устрои битово. Освен това трайната съдебна практика приема, че съдът не е обвързан от съдебно или извънсъдебно признание на факт или на право, а е длъжен да прецени същото с оглед на всички установени по делото обстоятелства. А установените по настоящото дело обстоятелства не дават основание да се приеме, че ищцата е изгубила притежаваната от нея по наследство идеална част от спорния имот поради придобиването й от наследодателя на ответниците по давност. На последно място - в предмета на делата, по които са направени посочените изявления, не е включен въпросът за собствеността на дома, в който ищцата се е установила да живее - дали има права в дома на брат си, или няма такива права. Обстоятелството, че общият на страните наследодател Райчо А. не е притежавал документ за собственост, е ирелевантно, доколкото по делото няма спор, че имотът произхожда от него. И след като ищцата основава правата си върху претендираната 1/5 ид. ч. от имота като съвкупност от земя и сгради на основание давност и наследствено правоприемство, то необитаването на имота в определени периоди не води до изгубване на правото, тъй като трайната съдебна практика приема, че правото на собственост не се погасява по давност и може да се изгуби, само ако някой друг го придобие или ако собственикът се откаже от него /решение № 669/1958 г. по гр. д. № 92/1958 г. на ВС, ІІІ-то г. о./. Нито една от посочените хипотези в случая не е налице. В обобщение - обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение като неправилни следва да бъдат отменени и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 1, предл. последно ГПК спорът следва да бъде решен по същество от Върховния касационен съд, като предявените положителни установителни искове за собственост на 1/5 ид. ч. от спорния имот следва да бъдат уважени. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 154/2015 г. следва да бъде отменен до размер на 1/5 ид. ч. от описания в него имот, за който размер констатацията на нотариуса по принадлежността на правото на собственост е опровергана от събраните по делото доказателства. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищцата следва да бъдат присъдени разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 755 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.