Решение № 225 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1107/2010 г.

Решение № 225 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1107/2010 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична Община/СО/ срещу въззивното решение от 11.05.10 г. по т. д. № 2959/09 на САС, т. отд., 5с-в, в частта му с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 6.07.09 г. по т. д. № 2101/07 г., в частта му с която е осъдена СО да заплати на [фирма] неустойка за забава в изпълнение на задълженията по чл. 3 от договора от 16.06.05 г. в общ размер на 157 745.79 лв. и лихва за забава върху сумата 36 805.63 лв. в размер на 4338.20 лв. за периода 13.02.07 г. -14.12.07 г. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост /чл. 281, т. 3 ГПК/. Поддържа се, че съдът се е произнесъл неправилно и в противоречие с практиката на ВКС по следните обуславящи изхода на делото материалноправни въпроси, формулирани от жалбоподателя така: -следва ли да определи като нищожна клаузата на чл. 17, ал. 1 от договора между страните от 16.06.05 г. за неустойка за забавено изпълнение на парично задължение в размер на 1% от дължимото плащане без да е бил уговорен краен срок, до който тя може да се начислява -допустимо ли е намаляване поради прекомерност на уговорената между страните неустойка на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД -допустимо ли е присъждане на лихва върху неустойка за забавено парично задължение Ответникът по касационната жалба поддържа, че същата е неоснователна и като такава тя следва да бъде оставена без уважение. Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл. 196, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с § 2 ПЗР ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК. ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК приема следното: Предмет на делото са предявени от [фирма] - г. София срещу СО в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за неустойка и закъснителни лихви поради забавено изпълнение на задължение за плащане по чл. 3 от договора от 16.06.05 г. за раздробяване, балиране и опаковане в специализирано съоръжение на твърди битови отпадъци /ТБО/ и тяхното транспортиране до площадки за временно съхранение. Въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел че неустоечната клауза на чл. 17 ал. 1 от договора между страните е валидна като е обосновал, че тази клауза не противоречи на добрите нрави поради което не е нищожна както е поддържал ответника по иска СО-касатор в настоящето производство. Съгласно приетото в т. 3 от ТР № 1/15.06.10 г. на ОСТК на ВКС не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговски договори, уговорена без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави/чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ обаче е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В конкретния случай в обжалваното решение на въззивният съд липсва обосновка на валидността на клаузата на чл. 17 ал. 1 от договора между страните по смисъла на т. 3 изр. 2-ро от цит. ТР № 1/15.06.10 г. на ОСТК. С оглед данните по делото и съобразно приетото в цит. т. 3 от ТР № 1/15.06.10 г. на ОСТК на ВКС уговорената между страните неустойка не е нищожна, но е прекомерна и като такава следва да бъде редуцирана като се съобрази при определяне на нейния размер целта на договора и обезщетителната и санкционна функции, които тя конкретно в случая изпълнява. Настоящия състав на ВКС-ТК намира, че е допустимо намаляване поради прекомерност на уговорената между страните неустойка на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД и поради това, че в конкретния случай не би могла да се приложи забраната, установена в чл. 309 ТЗ, тъй като страна по договора е СО, която няма качеството на търговец. С оглед данните по делото ВКС-ТК намира, че следва да бъде приложена новелата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и в случаите когато е налице частично плащане, респ. когато задължението е изпълнено отчасти какъвто е настоящия случай. Не е допустимо присъждане на лихва върху неустойка за забавено парично задължение. Като е приел противното въззивният съд е постановил своето решение в противоречие с постоянната практика на ВКС - вж. решение № 307/14.04.05 г. и решение № 305/14.05.1996 г. и двете на ВКС-ТК. Изложеното налага извода, че са налице отменителните основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо следва да бъде отменено въззивното решение от 11.05.10 г. по т. д. № 2959/09 на САС, т. отд., 5с-в, в частта му с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 6.07.09 г. по т. д. № 2101/07 г., в частта му с която е осъдена СО да заплати на [фирма] неустойка за забава в изпълнение на задълженията по чл. 3 от договора от 16.06.05 г. в общ размер на 157 745.79 лв. и лихва за забава върху сумата 36 805.63 лв. в размер на 4338.20 лв. за периода 13.02.07 г. - 14.12.07 г. и делото следва да бъде върнато в отменената му част за ново разглеждане от друг състав на АС-г. София при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК. Водим от горното ВКС-ТК