Решение № 5147 от 14.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 786/2014 г.

Решение № 5147 от 14.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 786/2014 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 7657 от 5.12.2013 г. по административно дело № 4212/2012 г. по описа на Административен съд - София-град са: 1) отменени по жалба на "Райфайзенбанк България" ЕАД задължителни предписания изх. № 66-23-1/21.02.2012 г., издадени от финансов ревизор при Столично управление "Социално осигуряване" (СУСО), потвърдени с решение № РО-251/20.04.2012 г. на главния директор на СУСО при НОИ; 2) осъдено е Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - София-град да заплати на жалбоподателя "Райфайзенбанк България" ЕАД разноски по делото в размер на 50 лв. за държавна такса. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - София-град. Посочените пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Исканията са за отмяна на съдебното решение и оставане в сила на № РО-251/20.04.2012 г. на главния директор на СУСО, както и на потвърдените с него задължителни предписания, изх. № 66-23-1/21.02.2012 г., издадени от финансов ревизор при СУСО. Ответникът по касация - "Райфайзенбанк България" ЕАД изразява становище за правилност на атакувания съдебен акт, като претендира присъждане на направените деловодни разноски. Другият касационен ответник - финансов ревизор при СУСО, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебно проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК и въз основа на фактите, установени от Административен съд - София-град, съгласно чл. 220 от АПК, настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за основателна. Атакуваният с нея съдебен акт страда от твърдяните от касатора пороци, представляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. В хода на производството пред първата инстанция е установено, че със заповед № П-587/6.02.2012 г. на директора на СУСО е възложена проверка на разходите за държавното обществено осигуряване (ДОО) на "Райфайзенбанк България" ЕАД, въз основа на която е изготвен констативен протокол от 21.02.2012 г., с който е установено, че Станимир Райков Христов е работил за дружеството по договор за управление в периода от 30.04.2008 г. до 16.11.2011 г., като това обстоятелство не е вписано в Търговския регистър. "Райфайзенбанк България" ЕАД е подавала информация за осигурителен стаж и възраст на управителя съгласно Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. на МФ за посочения период като "Вид осигурен" - 10, т.е. лица работещи по договор за управление и контрол, попадащи в хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от Кодекса за социално осигуряване. Във връзка с констативния протокол от 21.02.2012 г. финансовият ревизор при СУСО е издал задължителни предписания изх. № 66-23-1/21.02.2012 г., с които е предписал да се подаде коригираща декларация образец № 1 съгласно Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. от МФ в съответното ТД на НАП за лицето Станимир Райков Христов за периода от 07.05.2008 г. до 15.11.2011 г. като "Вид осигурен" - 14, лица работещи без трудови правоотношения, със срок на изпълнение до 29.02.2012 г. Срещу задължителните предписания дружеството е подало жалба по реда на чл. 81 от АПК пред главния директор на СУСО. От постановеното решение на по-горестоящия орган се установява, че проверката е направена вследствие искането на Станимир Райков Христов за отпускане на парично обезщетение за безработица. Административният орган е приел, че Христов не е осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и няма право на обезщетение за безработица, тъй като не е вписан в Търговския регистър като управител на търговското дружество. С оглед изложеното директорът на СУСО с решение № РО-251/20.04.2012 г. е потвърдил задължителните предписания. За да отмени оспореният пред него акт, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай вписването в Търговския регистър на управителя на едно дружество има декларативен ефект, като липсата на вписване не се отразява върху осигурителния му статус, а само по отношение на представителната власт на управителя спрямо трети лица. Въз основа на събраните доказателства Софийският градски административен съд е приел, че лицето е осигурено по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, като са налице достатъчно предпоставки за този вид осигуряване, а именно да има валидно сключен договор за управление с лицето и да се упражнява трудова дейност. Въз основа на горното съдът е направил крайният правен извод, че липсват фактически и правни основания за корекция на подадената декларация образец № 1 съгласно Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. на МФ и съответно задължителните предписания като незаконосъобразни са били отменени. Върховният административен съд намира, че атакуваното съдебно решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон - чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. Изводите на първоинстанционния съд са необосновани, тъй като при формирането им решаващият съдебен състав не се е съобразил с доказателствата по делото. На задължително осигуряване за безработица подлежат лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1 - 10 от КСО. По силата на т. 7 (редакция - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила до 31.12.2012 г.) в кръга на задължително осигурените лица попадат изпълнителите по договори за управление и контрол на търговски дружества, едноличните търговци, неперсонифицираните дружества, както и синдиците и ликвидаторите. Задължително осигурените лица са осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест. От договора за управление сключен между "Райфайзенбанк България" ЕАД, представлявано от изпълнителния директор и прокуриста, и Станимир Райков Христов се установява, че той е работил като регионален мениджър на банката в регион Стара Загора. Христов обаче не е управител на дружеството или на клон на дружеството, а управител на обособена част на банката в регион Стара Загора, т.е. офис на банката в регион Стара Загора. Това обстоятелство не е вписано в Търговския регистър. Съгласно разпоредбите на чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 от Търговския закон, решенията за избор и освобождаване на управител на ООД и АД, респ. ЕООД и ЕАД, пораждат действие след вписването им в Търговския регистър. Едва тогава лицето придобива или престава да притежава качеството "управител". Правилото е императивно (задължително) и не може да бъде игнорирано. Съгласно общото правило, създадено с чл. 4а от Гражданския процесуален кодекс до отмяната й с ДВ, бр. 38/2006 г., което е възпроизведено и в чл. 7, ал. 2 от Закона за търговския регистър (ЗТР), на вписването в търговския регистър поначало е придадено декларативно действие и изключение от него се проявява само по изрична повеля на закона. Това от своя страна означава, че в изчерпателно предвидените от законодателя случаи, в които се включва и чл. 140, ал. 4 от ТЗ, вписването има конститутивен ефект. Последното означава, че вписването се явява елемент от правопораждащия фактически състав - условие за настъпване на целената правна промяна. Освен това в договора за управление в чл. 11, ал. 1 е отбелязано, че договорът се подчинява на българското право, без приложение на трудовото право. От изложеното може да се направи извод, че упражняваната трудова дейност по естеството си е по гражданско правоотношение и е подлежала на осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 6 от КСО, т.е. осигуреното лице има право на обезщетение само при инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Осигурителните вноски по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО са внесени без да се дължат и подлежат на възстановяване по писмено искане на лицето или по инициатива на органа по приходите по административен ред, уреден в чл. 129 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Издаденият от органите по приходите акт за възстановяване или за отказ за възстановяване на недължимо внесените осигурителни вноски ще подлежи на обжалване по реда за обжалване на ревизионните актове. От изложеното следва, че като е приел, че е нарушен чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и отменил като незаконосъобразни оспорените пред него задължителни предписания, Административен съд - София-град е постановил необосновано и противоречащо на материалния закон решение. Налице са твърдяните от касатора отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което неправилният съдебен акт следва да се отмени и вместо него да се постанови решение по същество от касационния съд, с което да се отхвърли жалбата на "Райфайзенбанк България" ЕАД, неправилно уважена от първоинстанционния съд. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,