Решение № 13061 от 9.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15104/2012 г.

Решение № 13061 от 9.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15104/2012 г., III о., докладчик съдията Петър Стоянов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/ във връзка с чл. 166, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Образувано е по касационната жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд"Земеделие"/ДФЗ/, гр. София бул. "Борис III" № 136, чрез процесуалния представител юрк. Мария Димитрова, срещу решение № 2318 от 25.10.2012 г., постановено по адм. дело № 1587/2011 г. на Административен съд гр. Пловдив, девети състав. Твърди се неправилност на съдебното решение, като постановено при нарушение на материалноправните разпоредби, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-касационни основанияпо чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната на оспореното решение и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд, със задължителни указания. Ответната страна- Ангел Райчев Пехливанов от гр. Пловдив, чрез процесуалния представител, адв. Мариана Христозова от ПАК в писмен отговор на касационната жалба я оспорва като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, а съдебното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура, дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, намира, че касационната жалба като подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу подлежащо на оспорване решение е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С оспореното решение, постановено в производство по реда на чл. 145 и следващите от АПК, във връзка с чл. 166, ал. 3 от ДОПК и чл. 27, ал. 3 и 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители/ЗПЗП/, решаващия съд е прогласил нищожността на Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-6500/24359 от 13.04.2011 г. на заместник- изпълнителния директор на ДФЗ-Разплащателна агенция/РА/, с който е установено публично държавно вземане по отношение на Ангел Райчев Пехливанов от гр. Пловдив, ул. "Равнища" № 11, ет. 3, представляващо недължимо платена сума, във връзка с подадено от него Общо заявление за единно плащане на площ за 2009 г. с УИН 16/180609/55971 в размер на 2535,60 лева. Осъдил е ДФЗ да заплатина жалбоподателя направените по делото разноски в размер на 775 лв. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е постановен при липса на материална компетентност на издалия го орган. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 във вр. с чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП недвусмислено посочвала единствено компетентния да установява публични вземания за недължимо платени и надплатени по ЗПЗП суми орган - изпълнителния директор на ДФЗ, а нормата на чл. 166, ал. 1, изр. второ от ДОПК не намирала приложение. Липсвала законово предвидена възможност изпълнителният директор на ДФЗ-РА да делегира правомощия на своя ресорен заместник да издава АУПДВ- от една страна, а от друга -такава възможност не била предвидена и в чл. 11, ал. 1 от Устройствения правилник на ДФЗ/ в приложимата му редакция до изменението и допълнението с ДВ бр. 39 от 20.05.2011 г., в сила от 24.05.2011 г./, тъй като в същата разпоредба изрично били изброени правомощията, които изпълнителният директор може да делегира на своите заместници след решение на УС и сред тях не фигурирало издаването на АУПДВ. Правният извод за нищожност на АУПДВ поради липса на компетентност на издалия го орган е неправилен и противоречи на материалния закон. Неправилно съдът е приел, че към датата на издаване на обжалвания АУПДВ липсва законово предвидена възможност изпълнителният директор на ДФЗ да делегира правомощията си по установяване на публични държавни вземания на свой заместник. Такава възможност е предвидена в разпоредбата на чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК, съгласно която, ако в съответния закон не е определен органът за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, съответно от ръководителя на съответната администрация. Неправилно решаващият първоинстанционен съд е стигнал до извода, че разпоредбата на чл. 166, ал. 2 изр. последно от ДОПК не намира приложение в случая, тъй като органът, компетентен да издава актовете за установяване на публични държавни вземания бил определен в чл. 27, ал. 3 във вр. чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП и това бил изпълнителният директор на ДФЗ. Безспорно, съгласно чл. 20а от ЗПЗП изпълнителният директор на ДФЗ е изпълнителен директор и на РА и същият организира и ръководи дейността на агенцията и я представлява пред трети лица, каквито са правомощията на всеки ръководител на изпълнителна агенция. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП, на която се позовава съдът, не съдържа изискването единствено изпълнителният директор да издава АУПДВ по този закон. Същият законов текст визира задължение на разплащателната агенция, представлявана от изпълнителния директор, а не персонално на изпълнителния директор да предприеме необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, поради което незаконосъобразен се явява извода на съда за това, че чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП посочва органа, компетентен да издаде АУПДВ. Да се сподели подобно виждане би означавало във всеки случай, в който правна норма определя сферата на дейност и ресора на държавна комисия, държавна агенция, изпълнителна агенция или друга държавна институция, да се приема че всички административни актове, свързани с тази дейност, следва да бъдат издадени единствено от ръководителя на съответната институция. Подобно схващане противоречи на целта на закона, обезсмисля съществуването на цяла администрация като структурна единица към органа на изпълнителната власт и на длъжността "заместник изпълнителен директор"в частност - от една страна, а от друга- обезсмисля самия институт на делегиране на правомощия в административното право. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че заместник изпълнителният директор на ДФЗ е притежавал материалната компетентност да издаде обжалвания АУПДВ. Налице е законовата възможност, предвидена в чл. 166, ал . 2, изр. последно от ДОПК, изпълнителният директор на да делегира своите правомощия по установяване на публични държавни вземания по ЗПЗП на други лица от структурата на РА, което същият е сторил по със своя заповед № 01-РД/1288 от 08.04.2011 г. Дали Устройственият правилник на ДФЗ в относимата му редакция предоставя възможност за делегация на правомощието по издаване на АУПДВ или не, е без значение, тъй като нормативен акт от по-висок ранг - законовата разпоредба на чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК, към която препраща чл. 27, ал. 4 от ЗПЗП, предвижда възможност за такава делегация. Въпреки, че неправилно съдът е приел обжалвания пред него АУПДВ за нищожен, правилен е крайният му извод за това, че този акт е незаконосъобразен, макар и на основания по чл. 146 от АПК, различни от нищожността. Доколкото по делото са събрани всички, относими към законосъобразността на обжалвания акт, доказателства, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе по съответствието на акта на всички изисквания на чл. 146 от АПК. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че обжалваният АУПДВ е постановен при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. На първо място- в АУПДВ не са посочени фактическите и правни основания за издаването му по см. на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, което прави същия издаден при липса на мотиви. Административният орган се е позовал единствено на "новополучена официална информация в ИСАК, с която РА е длъжна да се съобрази".., съгласно която ..."е намалена годната за подпомагане площ и част от оторизираната субсидия на бенефициента в размер на 486.89 лв се явява недължимо изплатена, тъй като е била платена за недопустими за подпомагане площи". Никъде в акта не са индивидуализирани площите, които органът счита недопустими за подпомагане и техният размер; причините, поради които същите се явяват недопустими за подпомагане; методиката, по която е определена подлежащата на възстановяване сума; естеството на тази "новополучена официална информация в ИСАК, с която РА е длъжна да се съобрази" и др. Фактическите основания за издаване на акта не се съдържат и в други документи от административната преписка по издаването му съгласно изискванията на ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, поради което настоящият касационен състав приема, че липсата на изложени в акта мотиви не може да бъде санирана чрез събиране на доказателства и установяване на фактическите основания за постановяването му за първи път в съдебната фаза на производството. При издаване на обжалвания АУПДВ са допуснати и други нарушения на процедурата, явяващи се съществени, тъй като, ако не беше ги допуснал, административният орган би могъл да стигне до други правни изводи. Такива нарушения са: непровеждане на допълнителна административна процедура по чл. 24, § 2 от Регламент (ЕО) № 796/2004 г., явяваща се задължителна при констатирани нередности, установени с кръстосаните проверки; неуведомяване на земеделския производител за отпочналото административно производство по издаване на АУПДВ, с което същият е лишен от правото да участва в него, да присъства на проверките, да прави възражения и представя доказателства; неупражняване на служебното начало в административния процес и несъбиране служебно на всички относими доказателства преди постановяване на акта са нарушения на императивните изисквания на чл. 26, 28, 34, 35 и 36 от АПК . Обжалваният АУПДВ противоречи и на материалния закон. Видно от вярно възприетата фактическа обстановка по делото, както и от съдържанието на самия АУПДВ, Ангел Пехливанов е получил разрешената му субсидия, след като по заявлението й за подпомагане е извършена кръстосана проверка по СИЗП, която установява съвпадение между посочените от него за подпомагане площи и установените при проверката допустими за подпомагане площи. Едва при последваща проверка от РА, предизвикана от постъпила от МЗХ нова информация, е констатирано, че част от оторизираната субсидия се явява недължимо платена и е издаден обжалваният АУПДВ. На база горните факти настоящият съдебен състав приема, че не е установено недобросъвестно поведение от страна на земеделския производител, което, чрез деклариране на неверни данни, да е въвело в заблуждение административния орган при определяне на дължимата субсидия. Доколкото жалбоподателя не е била уведомен въобще за провеждането на тази последваща проверка, не е участвал в нея и резултатите от същата не са му съобщавани преди постановяване на АУПДВ, същият не е могъл по никакъв начин да установи наличието на недопустими за подпомагане площи, за които да дължи връщане на суми. След като Пехливанов не е действал недобросъвестно и с поведението си не е заблудил компетентния орган при изплащане на оторизираните суми, то изплатените парични суми не могат да се квалифицират като недължимо платени и да се събират принудително. Предвид датата на постановяване на обжалвания акт -13.04.2011 г., в сила е изключението, предвидено в чл. 80, § 3, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 г. / приповтарящо изцяло разпоредбата на чл. 73, § 4, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 796/2004/, съгласно което задължението за възстановяване на суми не се прилага, ако плащането е извършено поради грешка на компетентните органи или друг орган и ако грешката не е можело да бъде установена по разумен начин от земеделския производител. Обстоятелството, че административният орган се е позовал в АУПДВ на отменения Регламент № (ЕО)796/2004 г. не съставлява порок на акта, тъй като съгласно чл. 86 от ЗР на Регламент (ЕО)1122/2009 г., макар и отменен, считано от 01.01.2010 г., Регламент/ЕО/ № 796/2004 продължава да се прилага по отношение на заявления за помощи относно пазарните години или премийни периоди с начало преди тази дата. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,