Решение № 220 от 23.11.2018 г. на ВКС по н. д. № 691/2018 г.

Решение № 220 от 23.11.2018 г. на ВКС по н. д. № 691/2018 г., II н. о., НК, докладчик председателят Татяна Кънчева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. П. С. срещу присъда № 117/11.05.2018 г. по внохд № 1023/18 г. на Софийския градски съд. Наведени са оплаквания по трите касационни основания и се отправя искане за отмяна на съдебния акт, алтернативно- за определяне на наказанието по реда на чл. 55 от НК по отношение на престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура излага съображения за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваната присъда, установи следното: С присъда от 17.01.2018 г. по нохд № 7382/2017 г. Софийският районен съд признал подсъдимия С. С. за виновен в извършване на престъпление по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и го осъдил на една година и три месеца лишаване от свобода, при първоначален "общ" режим на изтърпяване. Признал го за невиновен в това, че на 3.07.2016 г. противозаконно пречил на орган на властта да изпълни задълженията си по опазване на обществения ред и го оправдал по обвинението по чл. 270, ал. 1 от НК. С присъдата, предмет на настоящата касационна проверка, Софийският градски съд отменил първоинстанционния съдебен акт в оправдателната му част и признал подсъдимия С. за виновен по обвинението по чл. 270, ал. 1 от НК, като го осъдил на глоба в размер на 500 лв. Потвърдил присъдата в осъдителната й част. Върховният касационен съд намира, че атакуваната въззивна присъда подлежи на касационна проверка само в частта, касаеща престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК. В останалата част въззивният съдебен акт има характер на решение на окръжен съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда и поради това не подлежи на касационно обжалване. Доводите в жалбата, отнасящи се до обективната съставомерност на деянието по чл. 170, ал. 2 от НК и справедливостта на наложеното за него наказание няма да бъдат обсъждани от касационния състав. По отношение на престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК жалбоподателят излага възражения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Счита, че подсъдимият е направил опит да избяга и предотврати задържането му от двамата полицаи, което действие не може да се квалифицира по посочения текст от НК. Защитата възразява, че обвинението не е конкретизирало на изпълнението на кои задължения на органа на властта е попречил касаторът. Това не е сторил и съдът, като по този начин е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на подсъдимия. Върховният касационен съд констатира наличието на релевирания касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При установените фактически положения въззивният съд незаконосъобразно е приел, че касаторът противозаконно е попречил на орган на властта да изпълни задълженията си. Изложените в тази насока съображения в мотивите на присъдата не се споделят от настоящия касационен състав. С внесения обвинителен акт на подсъдимия С. е повдигнато обвинение за това, че на инкриминираната дата проникнал чрез взлом в къща в [населено място]. На подаден сигнал се отзовали полицейските служители Д. и С., които открили подсъдимия в таванското помещение. При опит да го задържат, подс. С. се засилил към св. Д. и се опитал да го удари по главата с дърво, което държал в ръка. Решаващите съдилища са възприели за доказана пестеливо изложената в обвинителния акт фактическа обстановка, като в допълнение са установили, че двамата полицаи са отправили към подсъдимия разпореждане с думите "Спри, полиция! Хвърли дървото!" При тези факти съдът неправилно е квалифицирал деянието като престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК, приемайки, че подсъдимият противозаконно пречил на орган на властта да изпълни задълженията си по опазване на обществения ред, а именно "държал дърво и направил опит да удари по главата полицейския служител М. Д.". Изпълнителното деяние на разглежданото престъпление се осъществява чрез такова поведение на дееца, което в нарушение на законовите норми обективно затруднява, възпрепятства органите на власт при осъществяване на служебните им задължения. Приетите от въззивната инстанция фактически обстоятелства сочат, че с действията си подс. С. е опитал да избегне задържането си, което е било неминуемо следствие от факта, че е заварен на местопрестъплението след извършено престъпление. Развитите от въззивния съд разсъждения на л. 9 от мотивите, че намеренията на полицаите не били ясни са логически неиздържани и не съответстват на описаните в обвинителния акт и приети за установени фактически положения. Не може да се изисква от заловения на местопрестъплението извършител на престъпление да съдейства на органите на властта да го задържат, нито да се преценява престъпния характер на оказаната съпротива с оглед нейния интензитет. Границите на тази съпротива не могат да бъдат предварително определени, каквато теза се е опитал да формулира въззивният съд, но съпротивляващият се ще носи отговорност за всяко престъпление, чиито признаци е реализирал при нейното осъществяване. Съпротивата при задържане обаче сама по себе си не е противозаконна и не следва да се квалифицира като "противозаконно пречене" на органа на властта. Затова касационният състав счита, че подсъдимият не е осъществил признаците на състава по чл. 270, ал. 1 от НК и следва да бъде оправдан по това обвинение. При това положение и предвид оправдаването на касатора е безпредметно да се обсъждат доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивната присъда. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение