Решение № 9098 от 9.8.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3353/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на министъра на правосъдието чрез юрк. Василева срещу решение 372/20.01.2021г., постановено по адм. д. 13393/2019г. от Административен съд София-град. Оплакванията са за неправилност на съдебния акт като постановен в нарушение на материалния закон при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на решение по същество. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна-Комисия за защита от дискриминация чрез юрк. Главчев оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответните страни- И. Иванов, О. Желева, Д. Йорданова, К. Георгиева, Р. Киров, П. Гайтанджиев, Р. Радкова, Н. Апостолова-Михайлова, Д. Илиева, С. Иванов, Т. Мъглева, Д. Пеев, Р. Кацарова, С. Павлова, П. Гарвански, А. Байкова, Х. Драгостинова, В. Калинкович, М. Пецова-Димитрова и Л. Тонов, представлявани от адв. Диков оспорват касационната жалба като неоснователна.

Ответната страна-И. Друмова-Халваджиева, представлявана от адв. Коцева оспорва касационната жалба като неоснователна.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение като правилно.

Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от страна с правен интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.

С решение 372/20.01.2021г. постановено по адм. д. 13393/2019г. Административен съд София-град отхвърля жалбата на министъра на правосъдието против Решение 486 от 30.09.2019 г., постановено от Комисията за защита от дискриминация, в частта, с която е установено че с издаването на своя Заповед ЧР 05-107/ 29.03.2018 г. министърът на правосъдието е извършил нарушение на чл. 14, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) за периода на действие на Заповедта, както по отношение на жалбоподателите, така и по отношение на всички лица - намиращи се в сравнимо-сходно положение с тях; в частта, с която е установено, че с издаването на своя Заповед ЧР 05-21/ 21.01.2019 г. министърът на правосъдието е извършил нарушение на чл. 14, ал. 2 от ЗЗДискр. по отношение на всички лица, посочени от т. 1. 3. до т. 1. 5. от нея, включително и тези от сектор "Пробация", както и в частта, с която на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. е наложено на министъра на правосъдието да предприеме мерки, чрез които да бъде изравнено допълнителното месечно възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на всички държавни служители в затворите, затворническите общежития и арестите, посочени от т. 1. 3. до т. 1. 5. в Заповед ЧР-05-21/ 21.01.2019 г., включително и тези от сектор "Пробация", като на основание чл. 67, ал. 2 от ЗЗДискр. е определен тримесечен срок от влизане в сила на решението, в който министърът на правосъдието да предприеме мерки за изпълнението им и да уведоми Комисията за защита от дискриминация.

За да постанови обжалваното решение решаващият съд приема следното от фактическа страна:

Антидискриминационният орган е сезиран от И. Иванов, О. Желева, Д. Йорданова, К. Георгиева, Р. Киров, П. Гайтанджиев, Р. Радкова, Н. Апостолова-Михайлова, Д. Илиева, С. Иванов, Т. Мъглева, Д. Пеев, Р. Кацарова, С. Павлова, П. Гарвански, А. Байкова, Х. Драгостинова, В. Калинкович, М.Пецова-Димитрова и Л. Тонов и И. Друмова-Халваджиева в качеството им на служители в Главна дирекция Изпълнение на наказанията, с оплаквания за неравно третиране по признак лично положение и нарушение на права по чл. 14 от ЗЗДискр. от страна на министъра на правосъдието, изразяващо се в изменение на Вътрешните правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция Изпълнение на наказанията и териториалните й служби със Заповед ЧР-05-121/13.04.2018г. на министъра на правосъдието, по силата на което изменение се увеличава основното възнаграждение само на една категория служители (младши издпълнителски персонал от надзорно охранителен състав) в затворите в страната. Изменението на работната заплата поставя в по-неблагоприятно положение останалите служители, работещи при същите условия и назначени на идентично основание по чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), който гласи-държавни служители, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията и /или/ на мярката за неотклонение задържане под стража.

Според установеното в административното производство-за периода 2018г.-2019г. министърът на правосъдието издава две заповеди- ЧР 05-107/ 29.03.2018 г. и ЧР 05-21/ 21.01.2019 г., с първата от които е определено допълнително месечно трудово възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности за служителите от ГДИН и териториалните й служби, като от 01.01.2018 г. е увеличена базата за определяне на допълнително възнаграждение в процент от 190 /сто и деветдесет/ лева, както следва:

1. 1. На държавните служители, които осъществяват надзорно-охранителна дейност: а/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от I категория до 90 на сто; б/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от II категория до 70 на сто; в/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от III категория до 50 на сто.

1. 2. На служителите от сигнално-охранителна дейност до 35 на сто.

1. 3. на държавните служители на длъжност младши инструктор /дежурен/ в ГДИН до 40 на сто.

1. 4. на държавните служители в местата за лишаване от свобода, които извършват социална дейност и възпитателна работа до 15 на сто.

1. 5. на медицинския персонал до 15 на сто;

С втората заповед е наредено на държавните служители в затворите, затворнически общежития и арестите, диференцирано да се изплаща допълнително месечно трудово възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности и процент от 190 /сто и деветдесет/ лева, както следва:

1. 1. На държавните служители, които осъществяват надзорно-охранителна дейност, включително началник на затвор, началник на затворническо общежитие и началник на поправителен дом: а/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от I категория до 90 на сто; б/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от II категория до 70 на сто; в/ на надзорно-охранителния състав в затворите и арестите от III категория и поправителните домове до 50 на сто.

1. 2. На държавните служители в местата за лишаване от свобода, които извършват социална дейност и възпитателна работа, и психологическа дейност: а/ в затворите и затворническите общежития от I категория до 90 на сто; б/ в затворите и затворническите общежития от II категория до 70 на сто; в/ в затворите и затворническите общежития от III категория и поправителните домове до 50 на сто.

1. 3. На служителите от сигнално-охранителна дейност до 35 на сто.

1. 4. на държавните служители на длъжност младши инструктор /дежурен/ в ГДИН - до 40 на сто.

1. 5. на медицинския персонал до 20 на сто.

След подробно изложение на фактите и обстоятелствата по жалбата, въз основа на събраните по делото доказателства, Комисията за защита от дискриминация прави заключение, че с издаването на Заповед ЧР-05-107/ 29.03.2018 г. министърът на правосъдието извършва нарушение на чл. 14, ал. 2 от ЗЗДискр. както спрямо жалбоподателите, така и спрямо служители в сходно положение, защото допуска за едни и същи специфични служебни дейности да бъде заплащано различно по размер допълнително възнаграждение /за длъжностите по т. 1. 2. до т. 1. 5. от Заповедта/ или изобщо да не се заплаща такова /на служителите от сектор "Пробация"/.

Същия извод Комисията прави и по отношение на Заповед ЧР-05-21 от 21.01.2019 г., издадена от министъра на правосъдието, като приема, че с издаването на посочената Заповед, министърът на правосъдието извършва нарушение на чл. 14, ал. 2 от ЗЗДискр. по отношение на всички лица, посочени от т. 1. 3. до т. 1. 5. от нея, включително и тези от сектор "Пробация".

От правна страна решаващият съд приема за правилен извода на Комисията, че министърът на правосъдието извършва пряка дискриминация по признак "лично положение" спрямо служителите, обхванати от приложното поле на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, като извършва нарушение на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗЗДискр. Съдът подробно анализира категориите служители, посочени в заповедите на министъра на правосъдието през призмата на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, като приема за безспорно обстоятелството, че разпоредбата включва както служителите по т. 1 от Заповед ЧР-05-107/29.03.2018г. и Заповед ЧР 05-21/21.01.2019г. (а именно служителите, работещи в местата за лишаване от свобода, от надзорно-охранителен състав, от сигнално-охранителна дейност, държавните служители на длъжност младши инструктор /дежурен/ в ГДИН, държавните служители в местата за лишаване от свобода, които извършват социална дейност и възпитателна работа и медицинският персонал/, така и служителите от сектор "Пробация".

Независимо от мястото на изпълнение на служебните задължения, изброените категории служители изпълняват дейност, свързана с изпълнение на наложените наказания и /или/ с мярката за неотклонение задържане под стража. Следователно дейността на всички служители, попадащи в приложното поле на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС е сходна и следва да се приеме, че трудът на тези лица е равностоен, поради което е приложима разпоредбата на чл. 14, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗЗДискр. При наличие на сравним труд на извършваната от всички изброени по-горе служители дейност, съдебният състав приема, че следва да се заплаща еднакво допълнително възнаграждение, при съобразяване и отчитане и на мястото, в което се полага трудът, свързан с извършването на тази специфична дейност. В разглеждания казус е безспорно установено, че служителите в ГДИН, които изпълняват служебните си задължения, свързани с изпълнение на наложените наказания и /или/ с мярката за неотклонение задържане под стража са третирани неравноправно-чрез издадените заповеди на министъра на правосъдието за промени във Вътрешните правила за работната заплата, с което се стига до засягане на права и законни интереси на тази група служители. Прието е от решаващия съд, че в случая неравното третиране е на основата на признака "лично положение", свързано с конкретната заемана длъжност в структурата на ГДИН по повод изпълнение на служебната дейност в различните звена, обхванати от приложното поле на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, и които длъжности са предмет на оспореното пред съда Решение 486/30.09.2019г., постановено от КЗД.

В заключение съдебният състав мотивира извод за законосъобразност на оспорения административен акт и отхвърля жалбата на министъра на правосъдието срещу него.

Решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон.

За да е налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) е необходимо първо, да е установено неравно третиране, и второ, то да е на основата на някой от защитените признаци по ал. 1 на същия член. Неравното третиране се установява на основата на сравнение с лице (лица) при сравними сходни обстоятелства. Прието е, че в случая неравното третиране е на основата на признака "лично положение". Конституцията на Република България посочва определени социални признаци, сред които и лично положение, които не могат да бъдат основание за неравно третиране (чл. 6, ал. 2). В мотивите на Решение 14/10.11.1992 г. на КС на РБ по к. д. 14/92 г. е посочено, че признаците религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, фактически се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото в резултат на упражняване на определни права. В закона няма легална дефиниция на защитения признак "лично положение". Според трайната и безпротиворечива практика на ВАС (реш. 8105/08.06.2011 г. по адм. д. 8708/2010 г. на ВАС, VІІ отд. и др.) се налага становището, че за разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Според така изложеното относно съдържанието на защитения признак "лично положение", изведено в практиката на съда и през призмата на цитираното тълкувателно решение на КС следва да бъде даден отговор на въпроса дали служебното положение, респективно конкретно заеманата длъжност в структурата на Главна дирекция Изпълнение на наказанията, може да се определи като значим, обективен, същностен за личността на служителите белег или е отличителен, но външен израз на определена категория служители.

Настоящият състав на ВАС, пето отделение, приема, че в обхвата на признака "лично положение" следва да се включват само значими и ангажиращи за личността характеристики, равностойни със същностните основни признаци за личността, каквито са полът, расата, здравословното състояние, сексуалната ориентация, възрастта, вярата. Допълнителни характеристики, които са временни, случайни, каквато е щатната длъжност, не изпълват съдържанието на признака "лично положение".

Ето защо и предвид съдържанието на защитения признак "лично положение", служебното положение, изразено чрез конкретно заемана платена длъжност в определен момент в структурата на ГДИН, не отговаря на характеристиките на този признак, поради което и защитата му не намира опора в антидискриминационния закон. Различното третиране трябва да е свързано с притежавани или придобити качества на личността или вътрешноприсъщи признаци, за да се приеме, че се включва в законово защитения признак "лично положение", които позволяват да бъдат прилагани еднакво и които отчитат универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Не е достатъчно само да се установи по-неблагоприятно третиране, за да е налице дискриминация. Причинната връзка между защитения признак и относителното ощетяване е необходим елемент от фактическия състав на пряката дискриминация. Наличието на данни за съществени разлики в размерите на допълнителните възнаграждения на отделните категории служители в ГДИН, обусловени от конкретно заемани длъжности в структурата й, не може да обоснове само по себе си същностен за личността признак, който да отличава едно лице от останалите и да покрива съдържанието на признака "лично положение".

Законът за защита от дискриминация трябва да се прилага еднакво, което изисква признаците да се тълкуват строго и критично. Това не е сторено в конкретния случай от решаващия съд, поради което настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. и неговата цел-да предостави защита срещу всички форми на дискриминация, така че нито едно проявление на неравно третиране да не остане ненаказано и нито един засегнат човек-незащитен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което след отмяната му следва да бъде постановено друго, с което бъде отменено като незаконосъобразно решението на Административен съд София-град и вместо него да бъде постановена отмяна на решението на Комисията за защита от дискриминация.

Предвид крайния правен резултат на Министерство на правосъдието следва да бъдат присъдени разноски по делото в размер на 200 лв. представляващи юрисконсултско възнаграждение, платими от Комисия за защита от дискриминация.

Воден от горното, ВАС, тричленен състав на пето отделение