Решение № 7398 от 4.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 347/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Й. П. Й. срещу решение 3308/25.10.2024 г., постановено по адм. дело 378/2024 г. на Административен съд - гр. Велико Търново. Релевират се оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания почл. 209, т.3 АПК. Иска се отмяната му.

Ответникът Областна дирекция на МВР Велико Търново не изразява становище.

Представителят на Върховната касационна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. разгледана по същество е основателна.

С обжалваното решение Административен съд - Велико Търново е разгледал по същество и е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от Й. П. Й. иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от отменена като незаконосъобразна заповед за задържане на лице, 352 зз-19 от 27.02.2018 година на полицейски инспектор ООР в група Охранителна полиция при РУ Свищов, към ОДМВР - Велико Търново, чрез която е разпоредено задържането му за 24 часа. В хода на съдебното производство съдът е установил от фактическа страна, че ищецът е задържан на 27.02.2018 година, с начален час на задържането 13:45 часа. От нарочна разписка се констатира, че е освободен на следващия ден в 10:30 часа. Престоят се е състоял в сградата на РУ Павликени.

От съдържанието на заповедта е видно, че на задържания са разяснени правата по чл. 72, ал. 3 6 и чл. 73 от ЗМВР. От справката за предварителен медицински преглед се установява, че ищецът не е имал оплаквания, боледувал е от [заличен текст] болест, клинически е бил здрав и е можело да бъде задържан. При освобождаването му се установява, че няма оплаквания, клинично здрав е и може да бъде освободен. Протоколът за обиск на лице е подписан от ищеца без възражения.

В хода на съдебното производство административният съд е разпитал двама свидетели за доказване на твърдените неимуществени вреди. С решението си съдът е приел, че първата от предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл1 ЗОДОВ , а именно незеконосъобраен административен акт, е налице, но не са установени и доказани останалите две предпостнавки - наличието на увреждане и причинноследствена връзка между незаконосъобразния акт и увреждането. По тази причина съдът е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан.

Така постановеното решение е валидно, допустимо , но е неправилно. Правилно и обосновано съдът е приел, че по делото е установено наличието на незаконосъборазен административен акт - заповед за задържане на лице, 352 зз-19 от 27.02.2018 година на полицейски инспектор ООР в група Охранителна полиция при РУ Свищов, към ОДМВР - Велико Търново. Заповедта е отменена с решение 288/22.06.2018г. по адм.д. 192/2018г. на АС - Велико Търново, оставено в сила с решение 7119/13.05.2019г. постановено по адм.д. 10501/2018г. по описана ВАС. Необоснован и неправилен е изводът, че по делото не са установени твърдените в обстоятелствената част на исковата молба неимуществени вреди. При анализа на гласните доказателства съдът не е дял вяра на показанията на майката на ищеца - св. Е. П., като се е обосновал с това , същата е негова майка и това влияе както на възприятията и, така и на обективността на преценката й. Развил е съображения, че показанията на свидетели, които са в много близки родствени отношения със страната имат висока доказателствена стойност единствено за факти и обстоятелства, които опровергават тезата на такава страна в процеса. Посочил е част от тези показания не са лични възприятия на майката на ищеца, а отново представляват преразказ на негови преживяни състояния и чувства, споделени с нея впоследствие. Част от другите показания, които касаят общуването на ищеца с приятели, прекъсването на интимната му връзка с приятелка, с която не е живеел и прочие, са преценени като лишени от конкретика и яснота. В ущърб на ищеца е преценено обстоятелството, че майката сочи, че синът й не е потърсил компетентна помощ от психолог или психиатър.

Необосновано е игнорирането от съда на показанията на майката на ищеца. За да не бъдат кредитирани показанията на свидетел следва същите да са или вътрешно противоречиви, или да противоречят на обстоятелства и факти, установени с безспорни писмени , гласни доказателства или заклйючения на вещи лица. подобно противоречие по делото не се установява. Призована като свидетел, майката на ищеца е била предупредена да даде верни показания, изрично е заявила, че желае да свидетелства и родствената й връзка с ищеца не сочи на невярност на фактите и обстоятелствата, за които тя свидетелства. От показанията на другия разпитан по делото свидетел нито едно от обстоятелствата, за които свидетелства св. П. не е било опровергано. Показанията на двамата свидетели относно психологическото състояние след освобождаване на ищеца от РУ Свищов съвпадат и по идентичен начин го обрисуват. Следва да се има предвид, че показанията на роднините по права линия не са сред недопустимите по чл. 164 ГПК. Необосновано съдът е приел, че показанията на свидетели, които са в много близки родствени отношения със страната имат висока доказателствена стойност единствено за факти и обстоятелства, които опровергават тезата на такава страна в процеса. Подобен извод не се основава на законова норма, а разпоредбата на чл. 172 ГПК изрично урежда въпроса за преценката на показанията на свидетел, с оглед неговата заинтересованост. Както се посочи, фактите и обстоятелствата от показанията на св. П. не са били опровегани от показанията на другия свидетел или чрез други доказателствени средства. Що се отнася до показанията на св. А., който дава показанията въз основа на възприятията си от разговор с ищеца, те също така не могат да бъдат игнорирани само поради факта , че преразказват чувствата и състоянието, които са му разказани от самия ищец, а не представляват преки и непосредствени впечатления на свидетеля за състоянието на ищеца и за поведението му след задържането му. Не е била установена невярност в показанията, съдът не преценил, че свидетели на престоя на ищеца в мястото на задържане не може да има.

Неправилността на съдебния акт произтича и от липсата на преценка, че незаконосъобразното задържане на ищеца следва да се разглежда в светлината на нарушаване на правото по чл.5, §5 ЕКПЧ и създадените от ЕСПЧ стандарти по прилагане на това основно право. В случая, доколкото заповедта за задържане на ищеца е била подложена на съдебен контрол и отменена от съда като незаконосъборазна, с което се установява нарушение по чл.5, §1 ЕКПЧ, за същия се поражда правото на обезщетение, предвидено в чл.5, §5 ЕКПЧ. Налице е възможност да се предяви иск по чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за понесени неимуществени вреди от незаконното задържане, но ефективността на това вътрешноправно средство, в контекста на чл. 13 ЕКПЧ, е в зависимост от спазването на стандартите, установени от ЕСПЧ при прилагане на Конвенцията в подобни случаи. В практиката си ЕСПЧ нееднократно е критикувал твърде формалния подход на българските съдилища при разглеждане на искове по чл.1 ЗОДОВ, както по отношение на доказването на понесените неимуществени вреди, така и по отношение на ангажираните от ищците доказателствени средства.

В тази връзка може да бъде цитирано решението по делото Д. срещу България, в което се потвърждават някои от вече установените стандарти по прилагане на §5 ЕКПЧ, като напр. че неблагоприятното въздействие на незаконното задържане върху лицето може да продължи и след освобождаването му, че не незаконното задържане може да има зловредно въздействие върху личността не само по време на задържането, но и след това ,че ищецът следва да докаже изцяло чрез предсдтяване на убедителни доказателства за наличието и на външни прояви на преживяните вътрешни негативни физически и психически страдания. В същото решение ЕСПЧ отбелязва, че националния съд е приложил твърде формален подход, като въпреки ангажирането на глесни доказателства от ищеца, "свидетелят в негова защита е разпитан, но неговите показания са отхвърлени, тъй като се отнасят до състоянието на жалбоподателя единствено след неговото освобождаване и не са подкрепени с никакви други доказателства". По нататък - " 34. За разлика от становището на вътрешната юрисдикция Съдът счита, че зловредното въздействие на незаконното задържане върху психическото състояние на личността може да продължи и след нейното освобождаване. Изглежда обаче, че Софийски градски съд не е обсъдил тази възможност. От мотивите на неговото решение от 1 септември 2004 г. е видно, че той не е взел под внимание факта, че нарушаването на основното право на личността на свобода и сигурност, както и твърденията на жалбоподателя, че е бил в нестабилно психологическо състояние по време на задържането си (вж. параграф 14 по-горе), също биха могли да бъдат идентифицирани като доводи за причинени неимуществени вреди. Съдът преценява, че използването на формален подход, като възприетия от вътрешната юрисдикция в този случай, може да изключи финансовото обезщетение в много голям брой случаи на краткотрайно незаконно задържане, когато последното не е съпроводено с обективно осезаемо влошаване на физическото или психическото състояние на задържания.

1. Съдът напомня, че в своето решение Йовчев срещу България (Iovtchev c. Bulgarie) (реш.) 41211/98, § 146, 2 февруари 2006 г.) той констатира, че прекомерният формализъм на съда при установяване на неимуществени вреди лишава от ефективност исковете за обезщетение срещу държавата по смисъла на член 13 относно въздействието на лошите условия в заведенията за лишаване от свобода върху задържаните. Съдът преценява, че същият този подход е лишил обвиняемия по това дело от обезщетение за незаконно задържане.

1. В допълнение Съдът установява, че жалбоподателят няма други възможности за обжалване пред вътрешните съдилища за получаване на справедливо обезщетение при нарушение на правото му на свобода и сигурност, гарантирано от член 5."

С оглед на прилагане на вече установените стандарти по прилагане на §5 ЕКПЧ, следва да се направи извод, че ищецът е установил понасянето на неимуществени вреди от незаконното задържане, като ги е доказал с гласни доказателства, които необосновано и в нарушение на съдопроизводствените правила са били игнорирани. Неправилно е и становището на съда, че доказаността на неимуществените вреди зависи от непосредствеността на възприятията на свидетеля, от наличието на потвърждаващо медицинско заключение от преглед. Макар и косвени, доказателства за наличиието на понесени неимуществени вреди, са налице и съдът неправилно не ги е ценил в решението си. Предвид изложеното настоящата инстнация намира, че решението на АС - Велико Търново следва да се отмени , а вместо него следва да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи частично. Настоящата инстанция, като взе предвид продължителността на задържането, доказателствата за психологическото състояние на ищеца, установено по делото със свидетелски показания и последиците след задържането , на осн. чл. 52 ЗЗД, вр. §1 ЗР ЗОДОВ, намира за справедливо обезщетение от 1000 лв., в какъвто размер искът следва да се уважи. В останалата част искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Водим от изложеното, Върховният административен съд