Решение № 4313 от 25.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11348/2024 г.

Производство по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от А. Е. К., подадена чрез пълномощник адвокат А. Тинчев, срещу решение 3265/06.08.2024 г., постановено по адм. дело 313/2024 г. по описа на Административен съд гр. Хасково. В касационната жалба са изложени съображения за неправилно и необосновано съдебно решение постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с посочени касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска отмяната му. Претендира за направените по делото разноски. Ответникът - директорът на ТП на НОИ-Хасково, чрез процесуален представител гл. юрк. Т. Запрянова изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в писмен вид. Претендира за юрисконсултско възнаграждение. Алтернативно прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение, Административен съд Хасково е отхвърлил жалбата на А. Е. К. срещу Решение 1012-26-75-1 от 08.03.2024г. на Директора на ТП НОИ Хасково, с което е отхвърлена нейна жалба против задължителните предписания с ЗД-1-26-01531570 от 29.01.2024г. издадени от контролен орган на ТП на НОИ Хасково и е присъдил разноски. Съдът е приел, че обжалваният акт е законосъобразен, издаден в съответствие с целта на закона от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност. Решението е правилно. Установено е от фактическа страна по делото, че А. Е. К. е била регистрирана като земеделски производител по реда на Наредба 3 от 1999г. на 18.02.2019 г., като има пререгистрация за 2020г., 2021г., 2022г., 2023г. в регистъра на земеделските стопани за област Кърджали, както и пререгистрация на 06.11.2023г. за стопанската 2023-2024г. в регистъра на земеделските стопани за област Хасково. На К. е било изплатено парично обезщетение по представени болнични листове за общо заболяване, бременност и майчинство, молби-декларации при бременност и раждане по чл. 50 и чл. 51 КСО и за отглеждане на малко дете по чл. 53 и чл. 54 КСО за периода от 23.03.2019 г. до 15.09.2023г. За 2019 г. лицето има регистрация на отглеждане на 10 броя домашни птици, за периода от 2020г. до 2023г. нива под наем с площ от 0,1313 ха. В Анкетна карта за регистрация на земеделски стопанин на 18.02.2019г. А. К. е посочила, че отглежда 10 броя кокошки-носачки. В Анкетната карта за 2020 г. е посочено използването на нива от 0,1313 ха в [населено място], община Крумовград естествени ливади, като липсва посочване, че се отглеждат кокошки. За 2021г. отново е посочено използването само на нива от 0,1313 ха в [населено място] естествени ливади. Същото е посочено и в Анкетните карти за 2022г. и за 2023г. След извършена проверка, са издадени задължителни предписания ЗД-1-26-01531570 от 29.01.2024г., от контролен орган при ТП НОИ Хасково до А. К. да заличи данните, подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за периода от 18.02.2019г. до 31.12.2021г. с вид осигурен 13, декларация образец номер 1, тъй като К. не е произвеждала животинска продукция, предназначена за продажба, а за лична употреба и не отговаря на визираната в §. 1, т. 5 ДР КСО дефиниция за регистриран земеделски стопанин. Т.е. същата няма основание за осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО като самоосигуряващо се лице земеделски стопанин. Жалбата на лицето срещу задължителните предписания е отхвърлена с Решение 1012-26-75-1 от 08.03.2024г. на Директора на ТП НОИ Хасково, което е било предмет на съдебен контрол с обжалваното пред настоящия състав на ВАС решение на Административен съд Хасково. При разглеждането на делото, първоинстанционния съд е приел, че обжалвания административен акт е издаден при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. Правилно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по § 1, т. 5 от ДР на КСО. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5 (...) КСО. В чл. 10, ал. 1 КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физически лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 КСО, вкл. регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. По делото не е спорно, че жалбоподателката е отглеждала домашни птици и че е имала регистрация в Регистъра на земеделските стопани. Това обаче не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него задължения за подаване на информация в регистъра на осигурените лица, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и "осигурено лице" по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая - че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба като следва да се отбележи, че производството за лични нужди не покрива изискването за трудова дейност, дори и лицето да е регистрирано по установения ред, не може да има качеството "осигурено лице", независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, а следва да са налице всички елементи от фактическия състав на легалната дефиниция в посочената разпоредба. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Елемент от фактическия му състав е и реалното осъществяване на тази дейност съгласно легалното определение за земеделски стопанин в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, дефиниращо понятието за целите на КСО като "физическо лице, което произвежда растителна и/или животинска продукция с цел продажба". Липсата на упражняване на посочената по-горе трудова дейност от страна на жалбоподателката в качеството й на земеделски производител от момента на регистрирането й като такава, я дисквалифицира като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. Съгласно чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД) собствениците или ползвателите на животновъдни обекти имат задължение да подадат заявление за регистрация на обекта до директора на съответната ОДБХ. Жалбоподателката е била регистрирана като земеделски стопанин в ОДЗ, но не е регистрирала в ОДБХ животновъден обект съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. Нейният животновъден обект не е ферма и не е налице изискуемото по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО условие да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. По аргумент от горното, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, т. е. което не е произвеждало земеделска продукция, предназначена именно за продажба (а не за лична употреба), не може да има качеството осигурено лице като земеделски производител, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, обективирана в: Решение 2195 от 8.03.2022 г. на ВАС по адм. д. 8681/2021 г., VI о., Решение 2166 от 1.03.2023 г. на ВАС по адм. д. 5849/2022 г., VI о., Решение 2629 от 14.03.2023 г. на ВАС по адм. д. 5220/2022 г., VI о., Решение 12787 от 19.12.2023 г. на ВАС по адм. д. 9308/2023 г., VI о., Решение 5417 от 2.05.2024 г. на ВАС по адм. д. 12034/2023 г., VI о., Съдът е преценил ангажираните от страните доказателства по делото и е заключил, че лицето реално не е упражнявало дейност като регистриран земеделски стопанин, който произвежда земеделска продукция, предназначена за продажба. Настоящият съдебен състав споделя доводите, изложени от първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснован извод за това, че от заявените при регистрацията на земеделския стопанин домашни животни е произвеждана продукция, предназначена за продажба, както и че земите с подобна площ са обичайни за задоволяване на собствените нужди на средностатистическо домакинство. Извършваната от касатора дейност има характер на собствено производство, за задоволяване на лични и семейни нужди и не представлява дейност, за която лицето подлежи на задължително осигуряване, в качеството на самоосигуряващо се лице - земеделски производител. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свидетелите Ю. П. и Й. К., за което са изложени мотиви, с които настоящият съдебен състав е съгласен и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. Ето защо и по изложените вече съображения, А. Е. К. не попада в обхвата на осигурените лица по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО, защото не е земеделски стопанин съобразно легалната дефиниция, дадена в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. Правилно осигурителният орган в тази хипотеза със задължителни предписания е предписал на самоосигуряващото се лице да бъдат заличени данните, подадени с декларация образец 1, с вид осигурен "13" за времето от 23.03.2019 г. до 15.09.2023г.. Първоинстанционният административен съд съдът е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон, не са допуснати твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което, като правилно следва да бъде потвърдено. По изложените съображения обжалваното съдебно решение не страда от пороците по чл. 209, т. 3 от АПК и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 25а ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 АПК съдът определя в размер на 50,00 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение