Решение № 9553 от 20.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11812/2018 г.

Решение № 9553 от 20.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11812/2018 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 29 от 02.08.2018 г., постановено по административно дело № 241/2018 г., Административен съд - Русе е отхвърлил жалбата на В. Илиев от [населено място] срещу решение № 2153-17-32/19.03.2018 г. на директора на ТП на НОИ (Териториално поделение на Националния осигурителен институт) – Русе, с което е отхвърлена жалбата на Илиев (по административен ред) и е потвърдено разпореждане № 2/19.01.2018 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване, с което, считано от 20.06.2016 г., на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО. Съдебният акт е атакуван с касационна жалба от В. Илиев (наречена от подателя си "частна"). Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди също, че длъжностни лица от ТП на НОИ – Русе и съдии от Русенския административен съд са извършили престъпления с голяма обществена значимост във връзка с разглеждане на неговия казус. Иска отмяна на решението и решаване на въпроса по същество. Касаторът е подал и частни жалби срещу: протокола от последното съдебно заседание на първоинстанционния съд, проведено на 11.07.2018 г.; непредоставяне на същия протокол; определение на съда от 15.08.2018 г., с което е отказано да му бъде предоставен звукозапис от посоченото съдебно заседание. С друга "частна жалба" Илиев е подал едновременно искане да му бъде предоставено удостоверение, за са получи друго такова от НОИ – Русе за приходите на конкретно посочено длъжностно лице от ТП на НОИ – Русе, и "искане" срещу съдията-докладчик без формулиран петитум, но с твърдения за извършено от съдията умишлено престъпление. В две молби-доуточнения касаторът отново твърди, че спрямо него във връзка с пенсионната му преписка са извършени престъпления, в които са "замесени над 46 бр. лица от НОИ-НАП-П. Р. Б. и с. с-ма в Р. Б. ". Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – Русе, редовно призован, не се явява, не изпраща процесуален представител и не депозира писмен отговор на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила, а по отношение на частните жалби сочи, че те са недопустими. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора. С процесното разпореждане от 19.01.2018 г., издадено от ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Русе, на жалбоподателя е отпусната пожизнено лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 68, ал. 3 от КСО, считано от 20.06.2016 г., която към датата на отпускането е определена в размер на 332, 91 лв., а от 01.07.2017 г. – в размер на 340, 71 лв. Пенсионният орган е посочил, че към датата на заявлението Илиев има изискуемата възраст, но не му достига осигурителен стаж, за който същият, след като е бил надлежно уведомен, не е заплатил съответните осигурителни вноски, поради което не може да придобие право на пенсия по реда на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Доколкото в хода на административното производство заявителят е придобил право на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО с навършване на възраст 65 години и 10 месеца, му е отпусната пенсия именно на това основание от датата на навършване на изискуемата възраст. Недоволен от разпореждането, В. Илиев го е обжалвал по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе. При осъщественият административен контрол с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 19.03.2018 г. директорът на ТП на НОИ – Русе не е уважил сезиралата го жалба, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган и е формулирал решаващ извод за законосъобразност на разпореждането. За да отхвърли жалбата на В. Илиев, Русенският административен съд е приел, че решението на горестоящия административен орган е законосъобразно като издадено от компетентен орган и в изискуемата от закона форма, без да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с целта на закона. По отношение на осигурителния стаж през спорния период съдът е посочил, че той е правилно зачетен като такъв от трета категория. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Проверяваното решение на Административен съд – Русе е постановено в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, а доводите на касатора за противното са неоснователни. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесното административно решение съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК, като е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Съдържанието на атакувания съдебен акт е изцяло в съответствие с изискванията на чл. 172а от АПК. В касационната жалба се повтарят възраженията и доводите, изложени пред първоинстанционния съд, с които се поддържа, че положеният от жалбоподателя труд през спорния период трябва да бъде признат за първа или втора категория, и съответно, че следва да му бъде отпусната пенсия при условията на чл. 68, ал. 1-2 от КСО. Административният съд е разгледал много подробно всички доказателства, относими към изпълняваната от жалбоподателя дейност и положен от него труд през всеки отделен период. Обосновано с оглед установените конкретни данни относно осъществяваното от Илиев и при правилно тълкуване и прилагане на относимите разпоредби на чл. 9, ал. 1, т. 4, чл. 6, ал. 8, чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, при съобразяване с правилата на чл. 40, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж относно това с какви документи се установява осигурителен стаж, съдът е приел, че въз основа на представените официални документи не са изпълнени нормативно установените критерии за определяне на положения труд като различен от трета категория. Във връзка с това е правилен направеният извод, че към моментите на произнасяне на органите на НОИ не е налице една от кумулативно необходимите предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 1-2 от КСО, а именно недостиг на изискуем осигурителен стаж. Към датата на подаване на заявлението (26.06.2014 г.) на В. Илиев не му е достигал осигурителен стаж от 4 месеца и 16 дни, за да бъде пенсиониран по реда на чл. 68, ал. 1-2 от КСО. Съгласно чл. 68, ал. 3, изр. първо от КСО, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31.12.2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж, на които изисквания В. Илиев е отговарял едва към [дата]., поради което е пенсиониран на това основание, считано от тази дата. В хода на делото пред Русенския административен съд е изяснен безпротиворечиво основният спорен момент в производството в административната и в съдебната му фаза, а именно – за коя категория следва да бъде признат труда, положен от жалбоподателя през спорния период, като е доказано по несъмнен начин, че трябва да бъде категоризиран като такъв от трета категория (а не от първа или втора, както претендира жалбоподателят), и съответно на Илиев правилно е било отказано отпускането на търсената пенсия при посочените от него условия и дата. След извършения анализ на доказателствата по делото съдът е направил верен и обоснован извод, че по делото няма данни за извършени плащания на осигурителни вноски от жалбоподателя, извън тези, въз основа на които му е зачетен съответния осигурителен стаж. Такъв е и изводът във връзка с искането на В. Илиев за зачитането на стажа му не от трета, а от първа или втора категория труд, което е неясно, тъй като не са посочени периодите, за които следва да се зачете съответната категория. От доказателствата по делото е видно, че осигурителният стаж на същия е от различни предприятия и на различни длъжности, които нямат отношение към работа в затворени съдове. Независимо от това обстоятелство съдът задълбочено е обсъдил доводите в молба вх. № 2231/26.07.2018 г. на Илиев, представляваща становището му по същество по делото, за вписания предмет на дейност на регистрирания от него едноличен търговец, като аргументирано ги е отхвърлил. Правната рамка не дава възможност самонаети/самоосигуряващи се лица да се осигуряват при условията на първа или втора категория труд. Съдът надлежно е обсъдил и претенцията на Илиев за определяне на обезщетение, като аргументирано е обосновал, че в случая се касае не за предявена искова претенция по чл. 203 и следв. от АПК, а за изложени от жалбоподателя съображения по отношение на това какво иска да бъде съдържанието на новия административен акт при уважаване на жалбата му срещу актовете на административните органи. От изложеното е видно, че правото на лицето да се пенсионира при условията на чл. 68, ал. 1-2 от КСО, считано от 26.06.2014 г., е неналично, в каквато насока е и съвпадащият краен правен извод на съда, на директора на ТП на НОИ – Русе и на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Русе. Настоящата инстанция изцяло споделя като съответни на установеното по делото и на приложимия нормативен регламент развитите съображения от административния съд в насока, че трудът на Илиев като едноличен търговец не би могло да бъде признат за такъв от първа или втора категория, поради което не е налице възможността да бъде увеличена продължителността на осигурителния стаж на жалбоподателя чрез преобразуването му по реда на чл. 104 от КСО, а оттам да възникне евентуално за последния правото му на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст съобразно чл. 68, ал. 1-2 от КСО, и то 26.06.2014 г. По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на частните жалби, Върховният административен съд, шесто отделение, намира същите за процесуално недопустими, като подадени срещу съдебни актове и процесуални действия, които не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол. Съгласно чл. 229, ал. 1 от АПК на обжалване с частна жалба подлежат определенията и разпорежданията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, както и тези, изрично посочени в закона. Идентична разпоредба, регламентираща режима на обжалване на определенията, се съдържа в чл. 274, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс. В случая не е налице нито една от двете цитирани по-горе хипотези. Не се прегражда по-нататъшното развитие на производството, а и законодателят не е предвидил изрично самостоятелното им обжалване. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав счита, че е налице хипотезата на чл. 215, т. 4 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК и частните жалби следва да се оставят без разглеждане като процесуално недопустими, тъй като са подадени срещу актове и действия, което не подлежат на оспорване, а производството по делото трябва да бъде прекратено в тази му част. Искането на Илиев да му бъде предоставено удостоверение, за са получи друго такова от НОИ – Русе за приходите на конкретно посочено длъжностно лице от ТП на НОИ – Русе, и "искане" срещу съдията-докладчик без формулиран петитум, но с твърдения за извършено от съдията умишлено престъпление, стои извън предмета на процесния спор, поради което няма как да бъде уважено. Свързаните с него голословни твърдения за извършени престъпления от длъжностни лица от администрацията и от магистрати, стоят извън правораздавателната компетентност на Върховния административен съд, в която не попада дейност по разследване на извършени престъпления и ангажиране на наказателната отговорност на извършилите ги лица. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.), Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,