Решение № 5819 от 7.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11458/2008 г.

Решение № 5819 от 7.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11458/2008 г., V о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 145 и следващите от АПК, във връзка с чл. 71 от Закона за водите (ЗВ). Образувано е по жалба на "ВЕСТ 2005" ЕООД, със седалище гр. Несебър и адрес на управление: к. к. "Слънчев бряг", хотел "Колизеум I", представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала Веселин Георгиев Налбантов, против Решение № 143/07.07.2008 г. на министъра на околната среда и водите, с което на основание чл. 68, т. 4 , във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 4 , чл. 118в и чл. 155а, ал. 1, т. 1 и т. 4 от Закона за водите (ЗВ) и чл. 83, ал. II, т. 3 и ал. IХ, т. 3 от Наредба № 1/2007 г. за проучване, ползване и опазване на подземните води (Обн. ДВ, бр. 87/07 г.), е отказано издаване на разрешително за водовземане на минерална вода от сондаж № Вн-39 на находище район "Североизточна България"- подземни води от малмовалажанския водоносен хоризонт с температура, по висока от 20 С - област Варна, област Добрич, област Шумен, участък "Каварна", с цел питейно-битово водоснабдяване, поради неспазване на нормативните изисквания. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, поради противоречието му с материалноправни разпоредби, което е отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК и несъответствие с целта на закона - чл. 146, т. 5 АПК. Поддържат се оплаквания, че сондажният кладенец от много години се ползва законосъобразно от други субекти именно за питейно-битово водоснабдяване и постановеният отказ е в противоречие с обществения интерес, тъй като районът е безводен и няма друг източник за снабдяване с питейна вода на изградените почивни бази в к. к. "Карвуна", местност Иванталъка, с. Топола, Община гр. Каварна. В съдебното производство оспорващото дружество се представлява по пълномощие от адвокат П. Манчева от АК-София, която допълнително мотивира възраженията в жалбата, а по съществото на спора представя писмени бележки. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът - Министърът на околната среда и водите, чрез процесуален представител юрисконсулт Даниела Панкова, оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли като неоснователна. В писмено становище по делото поддържа правилност на атакувания административен акт и настоява за неговото потвърждаване. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, извърши проверка на оспорения административен акт съобразно чл. 168, ал. I от АПК на всички основания по чл. 146 от АПК и за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол (чл. 71 от ЗВ), съответства на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Със заявление вх. № ПВ-3112/04.02.08 г. до министъра на Министерството на околната среда и водите (МОСВ), дружеството-жалбоподател е поискало издаване на разрешително за водовземане от минерална вода - изключителна държавна собственост, чрез водовземно съоръжение - сондаж № Вн-39, с цел - питейно-битово водоснабдяване на Почивна база "Карвуна". Представило е изискуемите документи по чл. 60, ал. II ЗВ. С писмо от 12.02.2008 г., на основание чл. 61, ал. III ЗВ, административният орган е изискал представяне на допълнителни документи, както следва: от РИОКОЗ за пригодността на минералната вода за питейно-битови цели; проект по чл. 145, ал. III, т. 4 от Наредба № 1/07 г. за присъединяване към водопроводната мрежа и писмено потвърждение, че дружеството-заявител е съгласно водовземането да е със средноденонощен дебит 0.5 л) с. Видно от известие за доставяне (обратна разписка) жалбоподателят е получил писмото на 22.02.08 г. и в определения му от МОСВ срок е представил писменото потвърждение, техническия проект за присъединяване на отклонение за захранване на водоснабдявания обект към довеждащата система и за измерване на ползваните обеми минерални води по чл. 145, ал. III, т. 4 от Наредба № 1/2007 г., както и водената кореспонденция с РИОКОЗ гр. Добрич. На основание така депозираните документи, съдържащи се в завереното копие на представената административна преписка (чл. 152, ал. II АПК), ответният административен орган е формирал оспорения изричен отказ за издаване на исканото разрешително за водовземане на минерална вода от сондаж № Вн-39 на находище район "Североизточна България" - подземни води от малмовалажанския водоносен хоризонт с температура, по-висока от 20 С. Отказът е постановен от компетентен да се произнесе по заявлението на жалбоподателя орган, което следва от разпоредбата на чл. 52, ал. I, т. 2, б. "а", "бб" ЗВ, според която разрешително се издава от министъра на МОСВ за "водовземане от минералните води по чл. 14 т. 2, в случаите, когато не са предоставени на концесия". Видно от Приложение № 2 към чл. 14, т. 2 ЗВ, под т. 100 е записано находището на минерална вода - изключителна държавна собственост в район "Североизточна България"- подземни води от малмовалажанския водоносен хоризонт с температура, по-висока от 20 С - област Варна, област Добрич, област Шумен. Няма данни тези минерални води да са предоставени на концесия. В този смисъл компетентният орган в инициираното административно производство по реда на чл. 60 и следващите от ЗВ е именно ответникът по делото и е несъстоятелно позоваването на общата норма на чл. 10, ал. I, т. 4 , систематично подредена в Глава I "Общи положения" на Закона за водите, която определя органите, натоварени с провеждането на държавната политика, свързана с дейностите по експлоатацията, изграждането, реконструкцията и модернизацията на водостопанските системи и съоръжения. Ответният едноличен орган е натоварен с провеждането на тази политика по отношение на водовземните съоръжения за минерални води, публична държавна собственост, което не изключва компетентността му за издаване на разрешително за водовземане от минерални води чрез съоръжения, които не са публична държавна собственост, щом водния обект е изключителна държавна собственост. При постановяването на отказния индивидуален административен акт са спазени административнопроизводствените правила, а оспореното Решение № 143/07.07.08 г. е издадено в законоустановената форма (чл. 59, ал. II АПК) и е ясно мотивирано. Относно материалната законосъобразност на атакувания акт, настоящият състав на Пето отделение на ВАС, приема следното: Не се споделят изводите на ответния орган, изложени в пункт 1 от мотивите на оспореното решение, тъй като липсата на издаден акт за публична държавна собственост за сондажното съоръжение № Вн-39 не може да бъде пречка за издаване на исканото разрешително. Органът е стигнал до разсъждение, че е извън предоставената му от закона компетентност да се произнесе изобщо, тъй като е съзрял противоречие с нормата на чл. 10, ал. I, т. 4 ЗВ, което не съответства на точното й тълкуване и прилагане, а и на систематичното й място в приложимия материален закон. Несъответно на нормативната уредба е и съждението, че издаването на акт за публична държавна собственост за сондажното съоръжение № Вн-39 е предпоставка за неговото включване в Регистъра на съоръженията за минерални води от находищата на минерални води - изключителна държавна собственост, позовавайки се на чл. 83, ал. IХ, т. 3 от Наредба № 1/2007 г. Тази норма предписва какви данни следва да съдържа регистъра, а не при наличието на кои обстоятелства се вписва водовземното съоръжение, като освен това, не може да противоречи на нормите от по-висок ранг, уреждащи собствеността върху водностопанските системи и съоръжения на територията на страната. Ако водовземното съоръжение не е актувано като публична държавна собственост, защото е включено в активите на търговско дружество с държавно участие, очевидно няма да се посочи обстоятелството по т. 3 на ал. IХ на чл. 83 от Наредба № 1/07 г., но само по себе си това обстоятелство не е предпоставка за вписване на водовземното съоръжение за минерални води по чл. 14, т. 2 ЗВ в регистъра. Нормативният текст, на който се позовава органа, в тази част на атакуваното решение, е свързан със стопанисването на минералните води - изключителна държавна собственост и съоръженията за подземни води, които са публична собственост, а не урежда вещните права върху последните. Разбирането на ответника по този въпрос влиза в противоречие с текстове от Закона за водите, като най-убедителен и пряк аргумент за неговата неправилност се съдържа в разпоредбата на чл. 145, ал. III от Наредба № 1/07 г., уреждаща необходимите документи, които следва да бъдат представени при искане за водовземане от минерални води, чиято т. 2 изрично изисква към заявлението по чл. 144 от с. н. да бъде представен и "документ, удостоверяващ съгласието на собственика на съоръженията в случаите, в които водовземането е свързано с ползването на съществуващи водопроводни съоръжения или има съоръжения, предназначени за водовземане от минерални води, включени в активите на търговските дружества." По делото е установено безпротиворечиво, че процесното съоръжение за водовземане (сондажен кладенец № Вн-39) и преносната система, се притежават в съсобственост от "ДСК-ТУРС" ЕООД гр. София - 42 ид. ч., Пътно управление гр. Добрич - 50 ид. ч. и Железопътен район БДЖ-Добрич - 8 ид. ч., Горният извод следва от анализа на представените: АОбС № 1605/30.09.93 г., в който изрично е вписан сондаж № Вн-39 с дълбочина 860 м., изграден от железобетонна конструкция през 1993 г., при условията на учредено суперфициарно право в съсобственост на трите, държавни към него момент, организации, на които е предоставено и оперативното управление на водовземното съоръжение. Със Закона за преобразуване на ДСК (обн. ДВ, бр. 48/28.04.98 г.) и Разпореждане № 59/25.11.98 г. на МС, Държавната спестовна каса е преобразувана в банка - еднолично акционерно дружество с държавно имущество, като процесните активи са му предоставени в собственост и включени в неговия баланс. Преди преобразуването на ДСК и на основание Акт № 1605/30.09.93 г., е съставен приложения по делото Акт за частна държавна собственост № 1632/ 03.09.98 г., в който са описани същите водовземни и преносни съоръжения, които по силата на преобразуването на ДСК са преминали в активите на "Банка ДСК" ЕАД гр. София. С Решение № 27.01.03 г. по ф. д. № 131/03 г. Софийски градски съд е вписал Еднолично ООД с наименование "ДСК-ТУРС" гр. София, чиито едноличен собственик на капитала е "Банка ДСК" АД участвала в учредяването му с парична и апортна вноска, като последната включва и недвижимия имот в гр. Каварна, местността "Иванталъка", кв. 14, парцел II, представляващ УКБ "Карвуна", с всички прилежащи му постройки и съоръжения, включително процесните. При този преглед на собствеността върху водовземното съоръжение - сондаж № Вн-39 в к. к. "Карвуна", се налага единствения възможен извод, че тя се притежава в съсобственост, в 42 ид. ч. от наемодателя на "ВЕСТ 2005" ЕООД гр. Несебър по приложения в административната преписка Договор за наем на недвижим имот от 18.01.2006 г. - "ДСК-ТУРС" ЕООД гр. София, което е дало изричното си съгласие за ползването му от заявителя. Такова писмено съгласие от другите двама съсобственици също се съдържа в административната преписка, с което са спазени изискванията на ЗВ и Наредба № 1/07 г. въпрос, за издаване на исканото разрешително за водовземане от минералната вода. При така установените факти относно правото на собственост върху водовземното съоръжение, няма опора в нормативната уредба, да се изисква от заявителя то да бъде актувано като публична държавна собственост, при положение, че собствеността му е установена в патримониума на преобразуваното търговско дружество с държавно имущество, в какъвто смисъл е обсъдената по-горе разпоредба на чл. 145, ал. III, т. 2 от Наредба № 1/07 г. за проучване, ползване и опазване на подземните води, издадена от министрите на МОСВ, МРРБ, МЗ и МИЕ по законовата делегация на чл. 135, т. 2 от Закона за водите. По пункт 2 от мотивите, обаче, изводите на ответния административен орган са материално законосъобразни, тъй като нормата на чл. 118в, т. 2 ЗВ изрично съдържа забрана за разрешаване на водовземането от подземни води, когато водовземното съоръжение не е включено в регистъра по чл. 118г ЗВ. Този регистър се води от Басейнова дирекция (БД) "Черноморски район" с център гр. Варна, която е териториално компетентна да управлява водите и осъществява контрол върху тяхното ползване в Черноморския район по силата на чл. 152, ал. I, т. 2 ЗВ. Твърдението на жалбоподателя, че от "дадено му съгласие от БД да експлоатира водоизточника", което се установявало от издаваните разрешителни на Банка ДСК от МОСВ и от други волеизявления на БД-Варна, съдържащи се в документи по административната преписка, ставало ясно, че сондажът № Вн-39 е включен в регистъра на водовземните съоръжения, не се оправдава от фактическа страна. Това е така, защото няма нито един документ, който да изхожда от Басейнова дирекция гр. Варна или от съдържанието на който да се изведе извод за нейно волеизявление по повод спорните правоотношения. Освен това, съгласно разпределянето на доказателствената тежест в настоящия процес, по силата на чл. 170, ал. II от АПК, оспорващият следва да установи, че процесното водовземно съоръжение е включено в специалния регистър на БД гр. Варна, който положителен факт, ако е осъществен, е лесно доказуем. Да се позовава на издадени разрешителни за водовземане със сондаж № Вн-39 на други субекти, вкл. и на неговия наемодател "ДСК-ТУРС" ЕООД гр. София, е несъстоятелно, тъй като е изначално ясно, че правата по издаденото разрешително № 003277/01.06.2004 г. не могат да се ползват от субекти, които не са негов адресат. Те не могат да се прехвърлят и при правоприемство, учредяване на вещно право на ползване или други хипотези, което именно е наложило в срока на действие на Разрешително № 0190/27.01.03 г. на "БАНКА ДСК" АД да бъде издадено такова на "ДСК-ТУРС" ЕООД независимо, че едноличен собственик на неговия капитал е Банка ДСК. Същественото по разглеждания въпрос, обаче е това, че нито в горните разрешителни, издадени на други правни субекти, нито в какъвто и да е друг документ от делото, не се съдържа информация сондажния кладенец № Вн-39 да е включен в Регистъра на водовземните съоръжения за минерални води - изключителна държавна собственост към Басейнова дирекция "Черноморски район" с център гр. Варна, което е правопрепятстващо обстоятелство за издаването на исканото разрешително по смисъла на чл. 118в, т. 2 от ЗВ. По силата на чл. 112, ал. V от Наредба № 1/07 г. регистъра по ал. III - за съоръженията за минерални води от находищата по приложение № 2 към чл. 14, т. 2 ЗВ, се води от директора на БД и съдържа данните по чл. 83, ал. IХ с. н. В него се включват и съоръженията, за които до влизане в сила на ЗИД на Закона за водите (ДВ, бр. 65/2006 г.) са издадени разрешителни за водоползване, какъвто е процесния случай с обсъдените по-горе разрешителни на "Банка ДСК" АД и на "ДСК-ТУРС" ЕООД от 2003 г. и от 2004 г. Вярно е, че по силата на предписанието на чл. 114, ал. II от Наредба № 1/2007 г., включването в регистъра на съоръженията по ал. 1, т. 1, 2 и 4 се извършва служебно от директора на басейновата дирекция, но при липсата на годни доказателства, удостоверяващи горния правно значим факт, се налага извод, че правилно на това основание е отказано на жалбоподателя издаване на исканото разрешително за водоползване. Още повече, че точно този релевантен факт е легнал в мотивите на ответния орган за постановения отказ. С оглед на изложеното настоящият състав приема, че съобразно разпоредбата на чл. 118в, т. 2 от ЗВ законосъобразно е отказано на жалбоподателя издаването на исканото разрешение, което е достатъчно за отхвърляне на оспорването. По пункт 3 от мотивите на оспореното решение, настоящата инстанция също счита, че органът е действал в съответствие с материалния закон. В писмената си защита по делото жалбоподателят поддържа становище, че съгласно чл. 60, ал. II от ЗВ е представил всички посочени в нормата документи със заявлението си за откриване на процедурата. Счита, че предварителното представяне на сертификат за минералните води от Министерството на здравеопазването по чл. 155а, ал. 1 т. 4 ЗВ е недопустимо и не може да бъде годно основание за поставения отказ, тъй като се свързва с последващо производство пред друг административен орган - МЗ. Това становище не може да бъде споделено, а позоваването на Определение № 3779/01.04.08 г. на ВАС по адм. д. № 1206/08 г. е неуместно, тъй като е постановено в производство по чл. 197 АПК, относно законосъобразността на отказ на органа изобщо да образува и проведе производство по чл. 60 и следващите от ЗВ, а не относно постановено решение по съществото на въпроса (чл. 71 ЗВ). Видно от заявената цел на водовземането - за питейно-битово водоснабдяване, без предварителното разрешаване на въпроса по чл. 155а, ал. I ЗВ, който е преюдициален, не може да бъде разрешен позитивно поставения пред министъра на МОСВ въпрос, тъй като евентуалното разрешаване на водовземането от източник, чиято вода не може да бъде използвана за битови цели по смисъла на §1, ал. 1, т. 36 от ДР ЗВ, се обезсмисля. Но вън от този аргумент, в нормите на Закона за водите , се съдържат достатъчно такива за постановения отказ на това основание. Недопустимо стеснителното тълкуване на нормата на чл. 60, ал. II ЗВ, извършено изолирано, независимо от текстовете на останалите алинеи на чл. 60 ЗВ, е довело жалбоподателя и до грешното твърдение. Разпоредбата на чл. 60 ЗВ се състои от 10 самостоятелни алинеи, като първите две са общи и посочват условията за откриване на процедурата по издаване на разрешително и задължителните документи, които следва да бъдат представени със заявлението по ал. I, независимо за какво ползване на водите е подадено (чл. 39 и чл. 40 от ЗВ) и, ако е заявено за водовземане - от какъв воден обект ще бъде извършвано (повърхностен, подземен) Ето защо, следващите алинеи на чл. 60 ЗВ също толкова императивно поставят изискване за представяне на документи към заявлението по ал. I, като са съобразени с поискания вид ползване на водите и водните обекти и техния характер. Разпоредбата на ал. IХ на чл. 60 гласи: "За издаване на разрешително по чл. 44 и чл. 46 към заявлението се прилагат и документи, определени в наредбата по: Ет. 2 - чл. 135, т. 2 в случаите по ал. V, VI и VII "Приложима е именно Наредба № 1/2007 г., чиито чл. 86 и чл. 87 уреждат издаването на сертификат или балнеологична оценка за качеството на минерални води, както и компетентния орган да удостовери пригодността на минералните води за питейни цели. Нормативният текст на чл. 155а ЗВ предписва, че министърът на здравеопазването разрешава ползването на води за питейно-битови цели в случаите, когато не отговарят на законоустановените изисквания, по ред определен в наредбата по чл. 135, т. 3 ЗВ, която е Наредба № 9/16.03.01 г. за качеството на водата, предназначена за питейно-битови цели (обн. ДВ, бр. 30/28.03.01г), издадена от министрите на МЗ, МЛЛБ и МОСВ. Сам органът по здравеопазването РИОКОЗ гр. Добрич (при хипотезата на чл. 155а, ал. II ЗВ), в нарочно писмо изх. № РД-107/11.01.2008 г. до жалбоподателя е декларирал, че изследване на качествата на минералната вода съобразно изискванията на Наредба № 9/2001 г. за питейно-битови цели - не е извършвано. А щом това е така, а чл. 155а, ал. I, т. 4 от ЗВ предпоставя сертификата на МЗ като условие за издаване на исканото разрешително, то постановеният отказ се явява материално законосъобразен. Издаденият отказен административен акт е съобразен и с целта на закона, визирана в чл. 2 ЗВ, конкретизирана с принципите в чл. 2а и съобразно установения нормативен подход в чл. 62, ал. I от Закона за водите. Ето защо, неоснователно е развитото оплакване в жалбата на основание чл. 146, т. 5 АПК. Обобщавайки горните съображения, настоящият състав на Пето отделение на ВАС приема, че оспореният изричен отказ на министъра на МОСВ за издаване на разрешително за водовземане на минерална вода за питейно-битови нужди от сондаж № Вн-39, е съответен на установените факти по делото и закона, което обосновава отхвърляне на неговото оспорване. Осъществена е хипотезата на чл. 68, т. 4 ЗВ, която императивно предписва на компетентния орган по чл. 52, ал. I, т. 2 ЗВ, да откаже издаване на разрешително, когато не са спазени изискванията в закона, в случая тези по чл. 118в и чл. 155а, ал. I, т. 1 и т. 4 ЗВ. При този изход на съдебното производство, неоснователно се явява искането на жалбоподателя за присъждане на съдебни разноски, което се извежда пряко от нормата на чл. 143, ал. IV АПК и не се нуждае от друго мотивиране. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. II от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение