Решение № 6397 от 14.6.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Полиол ООД, гр. Сливен, чрез процесуалния представител адв. Мавродиев, срещу Решение 45 от 17.02.2023 г., постановено по адм. дело 219/2022 г. по описа на Административен съд Сливен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против разрешение за строеж 25/31.07.1991 г., издадено от председателя на Комисията по териториално-селищно устройство и строителство /КТСУС/ към Общински народен съвет /ОНС/ Сливен, и е осъдено да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК неправилност и необоснованост на съдебното решение. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че доводите на оспорващото дружество имат отношение към незаконосъобразността на акта, но не водят до неговата нищожност. Излагат се доводи и относно нищожността на оспореното разрешение за строеж. Според касатора съдебното решение не дава отговор на въпроса как разрешението за строеж може да е законосъобразно, без да е налице индивидуализация на имота, въху който ще се извърши строителството. Претендира се отмяна на съдебното решение и прогласяване нищожността на разрешението за строеж, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът главен архитект на Община Сливен, редовно призован, в съдебно заседание не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния представител юрк. Мавродиева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът ЕТ Кристал ВД Г. Рахнев, редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Стефанов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор и писмена защита, както и претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Полиол ООД, с искане за прогласяване нищожността на разрешение за строеж 25/31.07.1991 г., издадено от председателя на КТСУС към ОНС Сливен, с което се разрешава на Г. Рахнев фирма Кристал, да извърши строителство на строеж Автосервиз и кафе в парцел на път I 6 София Бургас. Съгласно приложен по делото договор от 10.07.1991 г. Пътно управление Сливен отдава под наем на Г. Рахнев за срок от 30 години терен, представляващ пътен сервитут на главен път I 6 София Бургас при км 391+800 от 800 кв. м. за изграждане на авторемонтен сервиз и кафе зала, като на 01.03.1995 г. е сключено допълнително споразумение към договора между Пътно управление Сливен и фирма Кристал. След издаване на разрешението за строеж е издаден и акт за узаконяване 7/12.03.1998 г. за изградени в отклонение на разрешението за строеж подобекти Бистро, лятна градина, мотел и два гаража, които са въведени в експлоатация с удостоверение 147/17.06.2004 г. С нотариален акт 40, том III, рег. 4691, дело 383/2018 г. жалбоподателят се легитимира като собственик на имот с идентификатор 67338.800.1, в който попада част от сграда с идентификатор 67338.702.3, собственост на ЕТ Кристал ВД Г. Рахнев, съгласно скица 15-51342/23.01.2019 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър Сливен. За да отхвърли жалбата срещу процесното разрешение за строеж Административен съд Сливен е приел, че липсват основания за нищожност, тъй като разрешението за строеж е обективирано в изискуемата писмена форма, съгласно чл. 226, ал. 3 от Правилника за приложение на Закона за териториално и селищно устройство /ППЗТСУ, отм./, както и е издадено от компетентен орган, съобразно чл. 224, ал. 1 от ППЗТСУ /отм., в приложимата редакция/. Прието е от съда още, че в случая не са налице и доказателства за съществено нарушение на административно-производствените правила, което да е повлияло или да е могло да повлияе върху съдържанието на акта. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът е обосновал и извод, че в случай не е налице и нито една от хипотезите на приложимия чл. 229, ал. 1 от ППЗТСУ /отм./. Административният съд приема също така, че липсата по делото на документи за отстъпено право на строеж не води до нищожност на строителното разрешение, както и че видно от нотариален акт 26, том V, дело 1205/98г., ЕТ Кристал ВД Г. Рахнев е собственик на крайпътен мотел с бистро, находящ се в землището на гр.Сливен, местността Детелината, на главен път I - 6 София Бургас, заедно с правото на строеж върху терен, принадлежащ на Главно управление пътища. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема, че разрешението за строеж е издадено и в съответствие с приложимата разпоредба на чл. 56 от ЗТСУ /отм/, както и че не се установява в случая несъответствието с целта на закона или т. нар. превратно упражнение на власт, водещо до нищожност на акта. По отношение на останалите доводи на оспорващия съдът приема, че същите имат отношение към незаконосъобразността на строителното разрешение, но не водят до неговата нищожност. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице пороци по смисъла на чл. 146 от АПК с тежест, която да обоснове извод за нищожност на процесното разрешение за строеж. В АПК не се съдържат изрични разпоредби относно пороците, които водят до нищожност на административните актове. Безспорният критерий за нищожен административен акт е когато е издаден от некомпетентен орган, а настоящият случай не е такъв. В правната теория, а и в съдебната практика, е възприето също така, че нищожността или унищожаемостта на административните актове се очертава и от степента и/или тежестта на допуснатата незаконосъобразност. Нищожен е акта в случаите, когато разкрива толкова тежък порок, че е негоден да породи правните си последици, като например освен липсата на компетентност е и липса на форма или липсата на волеизявление. Нищожните административни актове не пораждат и никога не могат да породят правните последици, към които са били насочени, а пороците им са толкова сериозни, че не могат да бъдат санирани. В процесния случай не се откриват такива пороци. Правилно първоинстанционният съд приема, че процесното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган -председател на КТСУС към ОНС Сливен, като в тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора за нищожност на акта. В съответствие с приложимата редакция на чл. 224 от ППЗТСУ /отм./ именно председателят на КТСУС към ОНС - Сливен е бил компетентният орган, разполагащ с правомощията по издаване на разрешение за строеж. Доколкото по делото от приетите писмени доказателства се установява, че теренът, във връзка с който е издадено оспореното разрешение за строеж, е нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Сливен и е част от землището на гр. Сливен [жк] /съставляващ поземлен имот с идентификатор 67338.702.2/, то настоящата инстанция намира, че издателят на разрешението за строеж е бил и териториално компетентен орган, противно на изложеното от касатора в касационната жалба. При издаване на процесното разрешение за строеж е била спазена и изискуемата форма с посочване на необходимите реквизити в съответствие с приложимата редакция на чл. 228, ал. 3 от ППЗТСУ /отм., ДВ, бр. 37/1978 г./ - вписани са условията, свързани с изпълнението на строежа, поради и което не е налице порок, водещ до нищожност на акта. В тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора, че в разрешението за строеж не е налице индивидуализация на имота, върху който ще се извърши строителството. Действително, в самото разрешение за строеж не се сочи конкретен парцел, а е посочено общо на път I 6 София Бургас. Това обстоятелство обаче не обосновава извод за недействителност на акта, доколкото от одобрените проекти, в това число обяснителна записка към тях и генплан от 31.07.1991 г., съставляващи неразделна част от разрешението за строеж, както и от представените към искането за издаване на разрешението за строеж останали документи, безспорно се установява, че теренът, върху който се разрешава строителството, е отбивка на път I 6 София Бургас, съставляваща площадка за краткотраен отдих Детелина към главен път I 6 София Бургас, обстоятелства потвърдени и от приетата по делото допълнителна съдебно-техническа експертиза. Не се установява по делото също така при издаване на оспореното разрешението за строеж да са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, които да доведат до липса на волеизявление и да са основание за неговата нищожност, както и правилно приема административният съд. Правилен е и извода на първоинстанационния съд, че част от наведените в жалбата доводи могат да обосноват евентуална незаконосъобразност, унищожаемост на разрешението за строеж, но не и нищожност на същото. Материалната законосъобразност на административния акт се преценява според закона, действал към момента на издаването му /чл. 142, ал. 1 от АПК/. За да обуслови нищожност, а не унищожаемост, противоречието на административния акт с материалния закон следва да е дотолкова съществено, че да е приравнимо на пълна липса на условията /предпоставките/ за издаване на акта, той да е изцяло лишен от законово основание или да е недопустимо издаването на акт със същото съдържание. Конкретното разрешение за строеж не е засегнато от пороци със съпоставима тежест. То не поражда нетърпими от правния ред последици. От приетите по делото писмени доказателства, включително и от заключението на вещото лице по приетите основна и допълнителна съдебно-техническа експертиза, се установява, че разрешението за строеж е издадено в съответствие нормативните изисквания въз основа на одобрен проект, както и застроителен план /геоплан от 31.07.1991 г./. Законосъобразно и обосновано съдът е приел също така, че при издаване на разрешението за строеж не е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 56 от ЗТСУ /отм./, водещо до нищожност на акта. В тази връзка се явяват неоснователни доводите на касатора за нищожност на разрешението за строеж, поради липса на отстъпено право на строеж с оглед на представения договор от 10.07.1991 г., с който Пътно управление Сливен е отстъпило под наем на Г. Рахнев за срок от 30 години терен пътен сервитут на път ГП I 66, за изграждане на автосервиз с помещения за почивка на персонала и кафе-зала. Това е така, тъй като дори и да се приеме, че разрешението за строеж е било издадено в полза на лице, без надлежно учредено право да строи в чужд имот в нарушение на чл. 56, ал. 2, т. 1 от ЗТСУ /отм./, то всички тези оплаквания на касационния жалбоподател обаче са неотносими към нищожността на оспорения акт, а касаят неговата материална законосъобразност и евентуалната отмяна на акта. Следва да се има предвид също така, че в настоящото съдебно производство съдът не би могъл да упражни косвен съдебен контрол по отношение на сключения през 1991 г. договор за наем. Неоснователни се явяват и възраженията на касатора, че в случая се касае за временен строеж, а не траен такъв. Обстоятелството, че в бланката, върху която е издадено процесното разрешение за строеж, е посочена и разпоредбата на чл. 120, ал.1 от ППЗТСУ /отм./, касаеща временните строежи, не обосновава извод, че разрешението е издадено за изграждане на временен строеж. От една страна както т. 4, в която е цитирана тази разпоредба, така и т. 2 и т. 3 от бланката, са зачеркнати от издателя на акта, поради това, че последният е приел, че изпълнението на същите не се изисква за процесния строеж. От друга страна т. 4, в която се цитира чл. 120, ал. 1 от ППЗТСУ, предвижда само изграждане на временни сгради във връзка с организацията на строителството на основния строеж, за който се издава самото разрешение за строеж, и дори да беше част от процесното разрешение за строеж не води до извод за разрешаване с този акт на временен строеж. За пълнота на изложеното в конкретния случай следва да се има предвид, че след издаване на разрешение за строеж 25/31.07.1991 г. е реализирано строителство при съществени отклонения от вида и обема на разрешеното с него, поради и което впоследствие е бил издаден от главния архитект на Община Сливен акт за узаконяване 7/12.03.1998 г. на подобекти Бистро, лятна градина, мотел и два гаража от обект Крайпътен мотел с бистро на главен път I 6 км. 387 + 395 на път София Бургас, заместващ процесното разрешение за строеж. Към датата на подаване на жалбата за така изпълнения в отклонение на допуснатото строителство с разрешение за строеж 25/31.07.1991 г. строеж е издадено и удостоверение за въвеждане в експлоатация 147/17.06.2004 г. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Сливен е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора искането на ответника ЕТ Кристал ВД Г. Рахнев за присъждане на съдебни разноски като основателно и доказано следва да бъде уважено за сумата в размер на 950 лева, представляваща реално изплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 05.06.2023 г. В полза на ответника главен архитект на Община Сливен следва също така да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 50 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,