Решение № 10241 от 31.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4617/2009 г.

Решение № 10241 от 31.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4617/2009 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Шанс ВСВ" ЕООД против решение № 197/12.02.09 г. постановено по адм. д. № 1615/08 г. по описа на Варненски административен съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу РА № 0303052/27.03.08 г. издаден от гл. инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна, в частта, потвърдена с решение № 250/02.06.08 г. на директор на ДОУИ-Варна, с която му е отказано правото на данъчен кредит по доставки, извършени от "МДК Консулт" ООД за данъчни периоди - м. 12.02 г.; по фактури №№ 156, 157 /28.12.02 г. и 159/29.12.02 г. както и в частта, в която на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО е извършено увеличение на финансовия резултат на дружеството с разходите по същите фактури, в резултат на което са определени задължения за данък печалба в размер на 3 678, 35 лв. и лихви в размер на 2 399, 72 лв. и данък общини в размер на 2 724, 83 лв. и лихви в размер на 1 777, 65 лв. Със същото решение, жалбоподателят е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 1024, 30 лв. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Релевираните касационни основания са допуснати съществени нарушения от съда на процесуалните правила, изразяващи се в неправомерно възлагане в тежест на доказване на жалбоподателя, а така също и неправилна преценка на събраните доказателства. Твърди се необоснованост на съдебното решение, а така също и неправилно приложение на материалния закон- касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и присъждане на разноски. Ответникът по касация - директорът на дирекция "ОУИ" - Варна чрез процесуалния си представител по делото изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на постановеното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Според прокурора основателно е прието от съда, че не е доказана реалността на доставките по фактурите, тъй като липсата на доказателства за трудова и техническа обезпеченост е пречка да се направи извод за осъществени доставки още повече, че към договора от 01.10.02 г. не бил представен акт обр. 19, оборотни ведомости за периодите и счетоводна справка от гр. 20 по сметка 604. Върховният административен съд, първо отделение на първа колегия, в настоящия съдебен състав преценява жалбата като допустима, но неоснователна. Обжалваемият резултат в РА е резултат от констатациите на данъчните органи, че въпросните фактури касаят "СМР по договор". При извършената насрещна проверка на доставчика по фактурите - "МДК Консулт" ЕООД, последният не е намерен на декларирания адрес в резултат на което по реда на чл. 32 от ДОПК му е връчено искане за представяне на документи, в това число за разплащане по фактурите, документи във връзка с осъществяването на доставките по фактурите, осчетоводяването им. Във връзка с искането, документи не са представени. При справка в информационния масив на ТД на НАП е установено, че фактурите са включени в СД и ДП за м. 12.02 г. С оглед резултата от насрещната проверка, органите по приходите са приели, че не са представени доказателства за извършването на доставките по смисъла на чл. 6 от ЗДДС, както и, че са налице обстоятелства по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС, поради което на осн. чл. 64, ал. 1, т. 2 от ЗДДС и чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС вр. с чл. 61, ал. 1, т. 2 и 3 от ППЗДДС не е признат данъчен кредит по тези фактури на доставчика. Прието е, че след като доставчикът не може да докаже реалното изпълнение на доставките, то налице са факти и обстоятелства, установяващи неспазването на принципа по чл. 4, ал. 2, т. 3 от ЗС - за предимство на съдържанието пред формата, както и, че е нарушен принципа за документална обоснованост. По тези съображения, на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО и чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО е увеличен финансовият резултат на дружеството за 2002 г. със сумата от 54 000 лв. по въпросните фактури, в резултат на което са определени допълнително данък печалба и данък общини и лихви за забава върху тях. Административният съд е приел, че жалбоподателят не е доказал при пълно насрещно доказване, както начисляването на ДДС по фактурите, така и реалното осъществяване на сделки по тях. Преценката му за недоказаност на начисляването е обосновал с липсата на заключение, което да установи счетоводното начисляване на ДДС при доставчика. Съдът не е кредитирал събраното по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза, тъй като то не било резултат от непосредствена проверка в счетоводството на доставчика, което водело до невъзможност за констатация относно редовността му. Административният съд е посочил, че за да се прецени дали данъкът е начислен е необходимо да съвпаднат кредитните обороти на сметка 4532 от оборотната ведомост за периода с данъка, отразен в дневника за продажбите и справката декларация, а така също да се съпостави аналитичната отчетност на счетоводна сметка 411 по отделни клиенти с аналитичната отчетност по сметка 4532 по отделни доставки. Такава проверка в случая не била извършена от вещото лице. Съдът не е кредитирал представените от жалбоподателя оборотни ведомости и извадки от счетоводни регистри на сметки от гр. 60, тъй като не отговаряли на изискванията на чл. 11 от ЗСч. - липсвали данни за лицето, което ги е съставило и не можело да се обоснове извод за принадлежността им към счетоводството на доставчика. Съдът е преценил като обоснован извода на данъчните органи за липса на реалност на доставките. В тази връзка е прието, че от представения по делото протокол за приемане на СМР се установявало, че последните са извършени с материали на "МДК Консулт" ЕООД и се считат за включени в цената, а не е установена материална обезпеченост на доставчика за извършването им. Съобразен е и факта, че договорът и протоколите са частни диспозитивни документи, поради което нямат обвързваща съда доказателствена сила. Съдът е преценил, че не е съществувала пречка посочените по-горе документи да бъдат представени при извършване на данъчната ревизия, а не едва в хода на съдебното обжалване. С оглед момента на представянето им не се обосновавал извод, че принадлежат към счетоводството на доставчика. Посочено е, че доказателства за реалното извършване на доставките биха били документи, доказващи закупуването на материали, съответстващи на посочените в протокола от 27.12.02 г., а така също и складови разписки за заприхождаването им, документи, доказващи изписването им, а в случая вещото лице изрично е посочило в заключението си, че доставчикът не притежава ДМА. В частта по ЗКПО, съдът е приел, че не е спорно, че въпросните фактури са осчетоводени от жалбоподателя през м. 12.02 г. по дебита на сметка 602- разходи за външни услуги и по кредита на сметка 401-доставчици, като същите са намерили отражение в намалението на финансовия резултат на дружеството за 2002 г. Приел е, че е без значение обстоятелството, че разходът формално е документиран и осчетоводен, тъй като е отчетен по фактури, по които реално не е престирана услуга, а за да бъде признат един разход за действителен, той следва безспорно да е свързан с осъществена сделка и след като такава не била доказана, то правилно органът по приходите е увеличил финансовия резултат на дружеството на осн. чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО (отм.) и чл. 14 и 15 ЗКПО. Решението на административния съд е правилно. Обжалваното решение е резултат на подробно обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както по отделно, така и в съвкупност. Не се установи съдът да е допуснал нарушения при преценката му на събраните доказателства. При преценката си, административният съд правилно е определил вида на писмените документи и основателно е коментирал тяхната доказателствена стойност именно с оглед на вида им. Изводите на съда са обосновани, тъй като са логично следствие от данните, установени със събраните по делото доказателства. В основата на механизма на ДДС стои осъществяването на облагаеми доставки. Следователно при осъществяване на преценката относно дължимостта на ДДС по фактура, респективно правото на данъчен кредит за начисленото по нея ДДС, анализът следва да започне с въпроса, налице ли е реална доставка по фактурата. В конкретният случай, първоинстанционният съд обосновано е стигнал до извод за липса на реални доставки по фактурите. Основателно и в съответствие с правилата за доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК) е прието от съда, че жалбоподателят е бил длъжен да докаже реалността на доставките по фактурите, тъй като той твърди положителния факт, че ги има и именно това е възражението му срещу незаконосъобразността на РА в обжалваната част. Основателно съдът е приел, че жалбоподателят не е доказал това обстоятелство. В РА е прието, че доставчикът на жалбоподателя не е разполагал с капацитет - материален, технически и персонален за осъществяване на доставките. В хода на съдебното обжалване е установено, че за процесния период, доставчикът е разполагал с трудов ресурс, но само това обстоятелство не доказва извършването на удостоверените с фактурите СМР. Видно от документите, които са представени във връзка с твърденията, че СМР са приети от възложителя е, че за извършването им са необходими редица материали - дървен материал за кофраж, бетон, арматура, цимент, ангажимент за осигуряването на които е имал доставчикът и каквито не е установено да са били налични при доставчика или той да ги е закупил и доставил във връзка с извършването на въпросните СМР. Правилно съдът в решението си е посочил и релавнтното доказателствено средство за установяване на тези обстоятелства. Жалбоподателят обаче не е представил документи за закупени материали, нито е поставил задача на съдебно-икономическата експертиза да провери за въпросния период съответните счетоводни сметки на доставчика по които е осчетоводявано движението на материалните запаси. След като не е доказана материалната обезпеченост на доставчика за изпълнението на СМР, съдът основателно е направил извод за недоказаност на реалността на доставките по фактурите. В тази връзка, правилно е приложен и материалния закон, като е потвърден отказа на ДДС по фактурите. При положение, че реални доставки не са осъществени, получателят по удостоверяващите ги фактури не би могъл да има легитимно очакване за право на данъчен кредит по тях. Правилно е решението на административния съд и в частта, в която е потвърдил РА относно допълнително определените преки данъци във връзка с увеличаването на финансовия резултат за 2002 г. със сбора от данъчните основи по въпросните фактури. Основателен и достатъчен е изводът на съда, че един разход следва да се признае тогава, когато е действителен, а не само защото е документално обоснован. По тези съображения, настоящата съдебна инстанция преценява обжалваното решение като правилно, поради което то следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд