Решение № 283 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2016 г.

Решение № 283 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 07.03.2016 г. по гр. д. № 1428/2015 г., с което ОС Велико Търново е отхвърлил искове с правно основание чл. 240 и 86 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса при наличие на писмен документ за предаване на сума, надвишаваща 5000 лева, допустими ли са свидетелски показания за установяване на останалите елементи от договора за заем и забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК приложима ли е в този случай. Жалбоподателят И. И. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното решение е неправилно и моли да бъде отменено като бъдат уважени предявените искове. Ответникът С. М. Н., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете, предявени от И. И. против С. Н. за заплащане на сумата от 5900 лв., представляваща предоставен паричен заем по договор от 08.03.2013 г., както и сумата от 1108,78 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 5900 лв. за периода от 01.04.2013 г. -датата на забавата до 06.02.2015 г. -датата на предевяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата считано от 06.02.2015 г. до окончателното и изплащане . Установено е, че ищецът- жалбоподател, като едноличен собственик и управител на [фирма] - [населено място], по силата на договор с [фирма] София, е дилър на бензиностанция № 4204 в [населено място]. Установено е, че в същата бензиностанция от 2007 г. по силата на трудов договор работи А. Н. на длъжност "магазинер", а от 2009 г. по трудов договор работи и С. Н. -ответница по делото и негова майка, на длъжността "продавач-консултант". Констатирано е, че на разходен касов ордер от 08.03.2013 г. С. Н. е посочила, че "Днес 08.03.2013 г. получих от И. И. -дилър 4204 сумата 5900 лв. /изписано и с думи/, в присъствието на И. В." с подпис след последното. Прието е, с оглед заключението на изслушаната по делото съдебна-графическа експертиза, че ръкописния текст в РКО е написан от С. Н. и подписа за получил сумата е положен от същата. Констатирано е, че с нотариална покана от И. И. с дата 21.03.2013 г., връчена на 25.03.2013 г. лично, ответницата по жалба е поканена да върне в срок до 01.04.2013 г., при липса на уговорен срок, на основание чл. 69, ал. 1 . ЗЗД, сумата от 5900 лв., дадена и по договор за заем, оформен с РКО от 08.03.2013 г. Установено е, че с писмо от 29.03.2013 г. С. Н. е възразила на поканата с писмо - отговор на нотариалната покана, в което е посочила, че между нея и И. И. няма сключен договор за заем и никога не е имала качеството на длъжник спрямо него. При тези данни съдът е счел, че ищецът не е доказал наличие на заемен договор и при наличие на различни хипотези относно факта на плащането, от факта на предаване на сумата не може да се презюмира наличие на такъв договор. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че предявения иск с правно основание в чл. 240 ЗЗД за сумата от 5900 лв., е неоснователен и недоказан и го е отхвърлил. Прието е, че в производството по иск с правно основание в чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а в конкретиня случай предаването на паричната сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, поради което не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи наличието на заемно правоотношение като източник на задължението с допустимите от закона доказателствени средства. Посочено е, че от представения РКО не може да се направи извод, че предаването на паричната сума е направено по силата на заемно правоотношение, както и наличие на съвпадащи насрещни волеизявления на страните за сключване на договор за заем и условията за неговото връщане. Съдът е посочил, че показанията на тримата свидетели, разпитани пред въззивната инстанция за предаване на сумата и за постигнати между страните уговорки за връщането й, не могат да бъдат кредитирани предвид разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочил е, че при наличие на трудово правоотношение между ответницата и ищеца в качеството му на работодател на последната, не може да се приеме категорично, че процесното парично задължение отразено в разходен касов ордер, се основава на договор за заем. При отхвърляне на главния иск по чл. 240 ЗЗД като неоснователен и недоказан съдът е отхвърлил и акцесорния иск за заплащане на лихви за забава. Допуснато е касационно обжалване по въпроса при наличие на писмен документ за предаване на сума, надвишаваща 5000 лева, допустими ли са свидетелски показания за установяване на останалите елементи от договора за заем и забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че на така поставения въпрос въззивният съд е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС. Същата е намерила израз и в решение от 17.10.2014г по гр. д. № 2902/2014 г. - III г. о. на ВКС, решение от 23.01.2014 г. по гр. д. № 483/2012 г., I т. о. ВКС и решение от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. IV г. о. на ВКС, представени от жалбоподателя към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Според даденото разрешение в практиката на ВКС ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, но ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, разрешението, дадено от въззивния съд, е неправилно. Отказът на съда да кредитира свидетелски показания за установяване на причините и обстоятелствата, при които са предадени на ответника процесните суми, е в нарушение на съдопроизводствените правила. Ищецът е поискал излушване на свидетелски показания относно факти, касаещи съществуващите отношения между страните преди и по време на предаване на сумите, т. е. свидетелските показания са поискани за установяване на обстоятелства извън кръга на визираните в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което касационното оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила е основателно. Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено изцяло. С оглед характера на допуснатите процесуални нарушения, които налагат извършването на нови съдопроизводствени действия - преценка и анализ на допуснатите до разпит свидетели, и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да обсъди събраните гласни доказателства и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира извода си дали предаването на процесната сума е по заемно правоотношение или не, дължи ли се връщане на сумата, както и заплащане на лихва за забава. Въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК, следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноските. Предвид изложеното, съдът