Решение № 328 от 10.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3420/2010 г.

Решение № 328 от 10.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3420/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Владимир Георгиев Попов, съдебен адрес гр. Дупница, ж. к. "Дупница", бл. 7, вх. "А", ап. 10 срещу решение № 12 от 13.01.2010 г. на Административен съд, гр. Кюстендил, постановено по административно дело № 589/2009 г. Касаторът се представлява от адв. Валентин Захаринов. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не е обсъдил твърденията на касатора за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и нарушение на разпоредбата на чл. 171, т., 1 б. "д" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Не е обсъдил и твърдението за приложение в случая на чл. 157, ал. 8 ЗДвП. Неправилно е приел, че чл. 90, ал. 3 ЗДвП е правилното правно основание за издаване на оспорения акт. Фактическите и правни изводи, обусловили съдебното решение, не съответстват на установената фактическа обстановка. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - началникът на районно управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Дупница, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е установил фактическата обстановка и е направил правилни и обосновани изводи за наличие на основанията по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП. В хода на съдебното производство не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че касаторът има наложени административни наказания глоба за нарушения на ЗДвП, които не са платени. Приел, че отмяната със съдебно решение № 325 от 27.10.2009 г. на предходна заповед на административния орган с правно основание чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП не води до нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК, тъй като тя се основава на други фактически основания. Приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, а пропускането от органа на срока по чл. 57 АПК не е довело до преклудиране на правото му да се произнесе, тъй като срокът е инструктивен. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Този извод на съда е правилен и обоснован. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че на касатора за извършени нарушения на ЗДвП са наложени административни наказания "глоба". По делото са представени съдебни решения № 1340 от 16.10.2008 г., влязло в сила на 15.12.2008 г.; № 1283 от 12.11.2008 г., влязло в сила на 03.12.2008 г.; № 1377 от 19.11.2008 г., влязло в сила на 16.12.2008 г.; № 1525 от 19.12.2008 г., влязло в сила на 27.01.2009 г., с които на касатора са наложени административни наказания "глоба" в различен размер. Приложено е и наказателно постановление № 2138 от 24.03.2009 г., влязло в сила на 11.07.2009 г., с което също му е наложено наказание "глоба". Безспорно е също така, че касаторът не е заплатил така определените му глоби в срока по чл. 190, ал. 3 ЗДвП. При така установените безспорно фактически обстоятелства спорен по делото е въпроса за приложението на материалния закон. Касаторът твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП. Това негово твърдение е неоснователно. Видно от хипотезата на правната норма, за да се наложи принудителната мярка отнемане на свидетелството за управление на превозно средство е необходимо да е налице нарушение на чл. 157, ал. 8 ЗДвП. В случая това нарушение е установено безспорно. Административният орган се е позовал на седем наказателни постановления, с които на касатора са наложени наказания глоби, които не са заплатени. Четири от наказателните постановления са обжалвани пред съда и съдебните решения са влезли в сила. От останалите три наказателни постановления две не са приложени по делото, поради което настоящата инстанция не ги кредитира - наказателно постановление № 3573 от 10.07.2008 г. и наказателно постановление № 15529 от 06.11.2008 г., за да обоснове нарушение на разпоредбата на чл. 157, ал. 8 ЗДвП. Третото наказателно постановление - № 2138 от 24.03.2009 г., приложено по делото, също е влязло в сила. Неизплащането в срока по чл. 190, ал. 3 ЗДвП на наложената с всяко едно от тези пет, влезли в сила наказателни постановления, глоба е само по себе си нарушение на чл. 157, ал. 8 ЗДвП и следователно годно основание за отнемане на свидетелството за управление на основание чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП. С оглед на датите, на които наказателните постановления са влезли в сила е безспорно, че към датата на издаване на оспорената заповед - 30.11.2009 г., е изминал много повече от визирания в чл. 190, ал. 3 ЗДвП едномесечен срок за заплащане на глобите. След изтичането на този едномесечен срок водачът на превозното средство няма право да управлява същото легитимирайки се с наказателното постановление вместо с контролния талон. Фикцията, която нормата на чл. 157, ал. 8 ЗДвП създава, придавайки удостоверителната сила на контролния талон по смисъла на чл. 157, ал. 1 ЗДвП на влязлото в сила наказателно постановление е обвързана със срок от един месец. След неговото изтичане лицето, управляващо превозно средство, не притежава документ, потвърждаващ валидността на свидетелството за правоуправление. Следователно съдът правилно е приложил материалния закон. Фактът, че не е посочил в мотивите си, че две от наказателните постановления, които се сочат като фактическо основание за издаване на оспорваната заповед, не са приложени по делото, макар и нарушение на съдопроизводствените правила не е съществено, тъй като не води до промяна на крайния извод. И само едно от останалите пет, влезли в сила и неизпълнени наказателни постановления, е достатъчно, за да обоснове законосъобразността на оспорената заповед. Правилно е твърдението на касатора за неотносимост на посочения като правно основание за издаване на оспорваната заповед чл. 90, ал. 3 ЗДвП. Действително, преди всичко чл. 90 ЗДвП няма алинея 3. Наред с това тази разпоредба е неотносима към наложената принудителна административна мярка. Това безспорно представлява неправилност на оспорената заповед, но тази неправилност е ирелевантна, тъй като в заповедта изрично са посочени чл. 171, т. 1, б. "д" и чл. 157, ал. 8 ЗДвП, които са именно правното основание за издаване на акта. Посочването на чл. 90, ал. 3 ЗДвП, което явно е техническа грешка, не е затруднило по какъвто и да било начин защитата на касатора и с оглед на това не съставлява нарушение на административнопроизводствените правила, което да води до незаконосъобразност на акта. Видно от изложеното релевираните от касатора твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд