Решение № 2554 от 28.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5477/2016 г.

Решение № 2554 от 28.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5477/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производството е образувано по касационна жалба на директора на дирекция "Местни данъци и такси" при [община] против решение № 99 от 25.03.2016 г. по адм. дело № 36/2016 г. по описа на Административен съд - В., в частта, с която е отменен Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 000452/11.11.2015 г., издаден от орган по приходите при [община], потвърден с решение от 17.12.2015 г. на директора на Дирекция "Местни данъци" при [община]. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - А. Т. И., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба, считайки я за неоснователна. Моли за оставяне в сила на атакуваното съдебно решение. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна, по следните съображения: С атакуваното решение АС - В. е отменил Акт за установяване на задължения № А000452/11.11.2015 г., издаден от главен експерт в Дирекция "МДТ" в [община], потвърден с решение от 17.12.2015 г. на директора на Дирекция "МДТ" в същата община, в частта, с която в тежест на А. Т. И. са установени задължения за данък върху превозните средства за притежаваните от нея леки автомобили марка "Пежо 206", рег. номер [рег. номер на МПС], деклариран на 11.01.2008 г. и "Мерцедес Ц320" с рег. [рег. номер на МПС], деклариран на 20.06.2012 г., дължими съответно за 2012 и 2014 г. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е формирал решаващ извод за незаконосъобразност на оспорения пред него АУЗД в тази му част, считайки, че е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби - чл. 169, ал. 1 и чл. 169, ал. 3 ДОПК. От фактическа страна по делото е безспорно, че А. И. е имала публични задължения към [община], начислени й за притежаваните от нея моторни превозни средства, както следва: данък върху превозните средства (ДПС) за периода 1.01.2010 г. до 31.12.2014 г., ведно с лихвите до 11.11.2015 г. за лек автомобил марка "Пежо 206", рег. номер [рег. номер на МПС], деклариран по реда на чл. 54 ЗМДТ на 11.01.2008 г. и лек автомобил марка "Мерцедес Ц320" с рег. [рег. номер на МПС], деклариран на 20.06.2012 г. Няма спор и че спрямо И. не е започнала процедура по принудително събиране на дължимите суми. Не се оспорва фактът, че с описаните в съдебния акт платежни документи (л. 6 и л. 8 от делото) данъчно задълженото лице изрично е посочило кое от задълженията по вид и година погасява, като във всички тях е заявило погасяване на главницата на съответното задължение, каквато е и последователността за погасяване съгласно чл. 169, ал. 1 ДОПК. Установено е, че независимо от волеизявлението на ДЗЛ, административният орган е погасил с преведените по банков път суми част от главницата и част от лихвата по задълженията за посочените в акта данъчни периоди. При тези фактически констатации съдът е преценил, че по силата на чл. 169, ал. 3 ДОПК административният орган е обвързан от изрично заявеното от задължения субект желание относно погасяваното от него задължение. Изведено е заключение, че при направено от длъжника изявление в този смисъл, органът не може по свое усмотрение да погасява други задължения, различни от посочените от платеца, макар такива да съществуват. Според съда, органът по приходите не е съобразил и нормативно определената последователност за погасяване на публичните задължения, регламентирана в чл. 169, ал. 1 ДОПК - главница, лихви, разноски. Прието е, че в разрез с цитираната разпоредба и с изрично изразената воля на задълженото лице, превело суми, покриващи изцяло главниците на заявените за плащане задължения за ДПС за 2012 г. (за л. а. "Пежо") и 2014 г. (за л. а. "Мерцедес"), административният орган е извършил частично погасяване на главниците и на лихвите по посочените задължения. Обоснован е извод, че неуважаването на всички случаи на заявено от ДЗЛ погасяване предопределя и неправомерното завишаване размера на дължимите за забавеното плащане на главницата лихви. Крайният извод на съда е, че приходният орган е нарушил законоустановения ред за погасяване в ал. 3 на чл. 169 ДОПК, поради което издаденият от него АУЗД в тази част се явява порочен. Решението в обжалваната му част е правилно. По делото няма спор за факти. Противоречието в позициите на страните е относно приложението на материалния закон - чл. 169, ал. 1 и ал. 3 ДОПК. Предметът на касационната проверка се свежда до въпроса за законосъобразността на определените с АУЗД задължения на оспорващата за ДПС и лихвите върху тях за двата автомобила в контекста на възприетата от приходния орган последователност на погасяването им. В. е изводът на съда за незаконосъобразност на АУЗД в разглежданата част, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Видно от разпоредбата на чл. 169, ал. 1 ДОПК, публичните задължения, в чиято категория попадат установените с атакувания акт местни данъци, се погасяват в следната последователност: главница, лихви, разноски. Цитираната норма въвежда общо правило за реда на погасяване на задълженията. При наличие на няколко публични вземания, които длъжникът не е в състояние да погаси едновременно, до започване на принудителното им събиране, той може да заяви кое от тях погасява пред съответния компетентен орган. Ако не е заявил това, те се погасяват съразмерно - на чл. 169, ал. 3 ДОПК. В приложените по делото платежни нареждания ответницата по касация е посочила по какъв начин да се погасяват задълженията й. В случая безспорно е налице хипотезата на чл. 169, ал. 3, изр. 1 ДОПК, т. к. задълженият субект изрично е обективирал пред приходния орган волята си кои свои задължения погасява, като ги е индивидуализирал по вид (ДПС), период (2012 и 2015 г., респ. 2014 г. и 2015 г.), основание (съответното МПС, за което се дължат, с обозначаване на регистрационния му номер) и частта, която се плаща (главница). Приложимата законова уредба (чл. 169, ал. 3 ДОПК) изисква администрацията да уважи заявеното от длъжника желание, като платената от него сума бъде отнесена за погасяване на задълженията, които е визирал. Нормата е специална и обвързва органа със задължение да се съобрази с изразената от лицето воля относно погасяваното задължение. Липсва правна възможност приходният орган да не приеме направено пред него волеизявление от страна на задължения субект за погасяване на задълженията му, извършено до започване на принудителното им събиране, както е в случая. Преразпределянето на преведените от лицето суми за погасяване на задължения и части от тях по преценка на органа компрометира установения в акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК размер на задълженията. Поради това, неправилното прилагане от приходния орган на посочените норми обуславя неправомерността на определените в АУЗД задължения за ДПС и лихви за забава по задълженията за периода 2012 и 2014 г. Като е извел заключение в този смисъл, първостепенният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. Касаторът отрича правилността на съдебния акт, позовавайки се на начина и сроковете за заплащане на ДПС, визирани в чл. 60, ал. 1 ЗМДТ, както и на акцесорния характер на задължението за лихва, обвързано от изискуемо вземане за главница. Защитната теза на административния орган е несъстоятелна. Не може да бъде споделено възражението, че при просрочени задължения за ДПС погасяването изцяло на задължението за предходен период, представлява абсолютна предпоставка за пристъпване към погасяване на дължимите за следващия период суми. Данъкът върху превозните средства се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим - чл. 60, ал. 1 ЗМДТ. Т. е. задължението за ДПС е едно, дължимо е за съответната година и може да бъде погасено и с еднократното му заплащане в цялост - чл. 60, ал. 1, изр. 2-ро ЗМДТ. Не намира нормативна подкрепа тезата на административния орган за неприложимост на разпоредбата на чл. 169, ал. 3 ДОПК, обоснована с доводите му за еднородност на дължимите от А. И. публични задължения. В случая сочената "еднородност" на задълженията произтича от източника им, от еднаквостта на правопораждащия ги юридически факт - придобиване на МПС от задълженото лице. Тази еднородност обаче не води до извод за общност на задължението и не означава, че е налице едно задължение, т. к. по аргумент от чл. 60, ал. 1 ЗМДТ данъкът за превозните средства е годишен, съответно и данъчният период, за който се отнася е годишен (обхваща една календарна година - 01.01 - 31.12), т. е. наблюдава се цикличност, която се прекъсва тогава, когато отпадне някое от основанията за установяване и събиране на данъка. Гореизложеното, приложено в конкретния казус сочи, че с процесния АУЗД в тежест на ответната страна са определени задължения за данък по чл. 52 ЗМДТ за пет данъчни периода (2010 г., 2011 г, 2012 г., 2013 г. и 2014 г.), т. е. имплицитно с него са установени 5 подлежащи на изпълнение публични задължения, с което хипотезата на чл. 169, ал. 3 ДОПК за наличие на "няколко публични задължения" е изпълнена. Всъщност избраният от органа по приходите подход очевидно е израз на приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, където законът изисква "еднородност" на длъжниковите задължения към кредитора, но доколкото ДОПК съдържа изрична регламентация по този въпрос, ЗЗД е неприложим. По тези съображения, лишено от правна логика е твърдението за съществуване на едно самостоятелно и неделимо задължение за процесния данък в рамките на целия данъчен период, като за погасяването му е допустимо пренасочване на суми към по-стар период. При ясно обозначена в хипотезата на чл. 169, ал. 3 ДОПК воля на длъжника кои задължения погасява, органът по приходите е бил длъжен да отчете тези плащания за съответните периоди, както е посочила И., а не да погасява с тях стари задължения, позовавайки се на поредността, предвидена в чл. 169, ал. 4 ДОПК. Разпоредбата касае отделна хипотеза, а именно - поредността на погасяване публични задължения, установявани от Националната агенция за приходите, каквито процесните не са. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице визираното в касационната жалба основание по чл. 209, т. 3, пр. 1 АПК, поради което решението на АС - В. следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и предвид направеното от ответницата по касационната жалба искане за присъждане на разноски, в полза на същата се дължат само направените в касационното производство такива, поради което [община] следва да бъде осъдена да заплати на А. И. сумата от 650 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВАС, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 28.04.2016 г. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,