Решение № 8478 от 8.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2528/2024 г.

Производството е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/. Образувано е по касационна жалба от Комисията за защита от дискриминация чрез юрисконсулт Илиева против Решение 7848 от 14.12.2023г. на Административен съд София град, постановено по адм. дело 5632/2023г. Твърди се, че първоинстанционния съд неправилно и противоречиво приема и мотивира извода си, че разпоредбата на чл.4, ал. 3 от Наредба 3 от 11.05.2011г. не осъществява състав на непряка дискриминация. Касационният жалбоподател счита, че решението на Административен съд София град е неправилен и необоснован акт,, поради което моли касационния съд да го отмени. Претендира юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на възнагражденията на другите страни по делото. В писмено становище КЗД чрез юрисконсулт Стефанова моли да се отмени решението на АССГ като излага съображения за законосъобразност на решението на комисията. Претендира юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции и държавна такса за касационно обжалване в размер на 70лв.. В с.з. касационният жалбоподател, редовно призован се представлява от юрисконсулт Стефанова, поддържа касационната жалба. По същество моли да се отмени решението на АССГ. Ответникът министъра на транспорта и съобщенията чрез процесуалните представители Милушев и Петров в писмен отговор на касационната жалба молят съда да отхвърли подадената касационна жалба като излагат подробни доводи за правилно установени факти от първоинстанционния съд и правни изводи съответстващи на материалния закон. Считат, че не са налице касационни основания по чл.209 т.3 от АПК за отмяна на решението, поради което решението следва да се остави в сила. Претендират юрисконсултско възнаграждение за един процесуален представител. В с.з. за министъра на транспорта и съобщенията, редовно призован се явяват процесуалните представители Милушев и Петров и молят да се отхвърли касационната жалба. Ответникът- министъра на здравеопазването чрез юрисконсулт Тренкова в писмен отговор счита касационната жалба за неоснователна. В касационната жалба не са посочени точно и мотивирано конкретните пороци на оспореното решение във връзка с касационните основания по чл.209 от АПК. Моли да се остави в сила решението на АССГ. В с.з. юрисконсулт Тренкова оспорва касационната жалба и моли съда да я отхвърли като неоснователна. Ответникът Министерски съвет на Република България, редовно призован не се представлява в с.з. и не взема становище в касационното производство. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, при извършената служебна проверка на атакуваното решение по реда на чл.218, ал.2 от АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи приема за установено следното: Обжалваното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната му власт и за това е валидно. Съдебното решение е допустимо като постановено при надлежно упражняване правото на жалба от министъра на транспорта и съобщенията и министъра на здравеопазването срещу Решение 188 от 11.05.2023г. по преписка 47/2022г. на Пети заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация. Съдебното решение е правилно. С Решение 188 от 11.05.2023г. по преписка 47/2022г. КЗД е установила, че с разпоредбата на чл.4, ал.3 от Наредба 3 от 11.05.2011г. за изискванията за физическа годност към водачите на моторни превозни средства и условията и реда за извършване на медицински прегледи за установяване на физическата годност на водачите от различните категории се извършва по неблагоприятно третиране спрямо хората с увреждания, носители на правоспособност от категории В, В1 и ВЕ, в случаите на извършване на дейност по обществен превоз, превоз на пътници и товари за своя сметка или таксиметров превоз на пътници,с което е осъществена непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.3 от Закона за защита от дискриминация по признак увреждане по отношение на засегнатите лица и нарушение на чл.4, ал.1 и чл.26 от ЗЗДискр. С решението на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. е дадено задължително предписание на министъра на здравеопазването, в качеството му на орган издал Наредба 3, както и на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията,в качеството му на съгласуващ издаването на Наредбата, в едномесечен срок от получаване на решението да предприемат мерки за преразглеждане и промяна на разпоредбата на чл.4, ал.3 от Наредбата с цел преустановяване на установените нарушения по признакувреждане и отмяна на дискриминационната разпоредба с цел включване в пазара на труда. На основание чл.47, т.8 от ЗЗДискр. е дадена препоръка на министъра на здравеопазването, в качеството му на орган, издал процесната Наредба, както и на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, в качеството му на орган съгласуващ издаването на Наредбата, в изпълнение на задълженията си по чл.10 и чл.11 от ЗЗДискр. и с оглед необходимостта от интеграция на хората с увреждания чрез професионалното им развитие и включване в пазар на труда да предприемат необходимите мерки за регламентиране на нови изисквания с Наредбата, които не допускат дискриминация по признак увреждане при достъпа до заетост за осъществяване на дейностите обществен превоз, превоз на пътници и товари за собствена сметка и таксиметров превоз на пътници. С Решение 7848 от 14.12.2023г./предмет на касационен контрол/ АССГ е оставил без разглеждане жалбите на министъра на транспорта и министъра на здравеопазването, в частта им срещу Решение 188 от 11.05.2023г., постановено по преписка 47/2022г. на КЗД, с което е дадена препоръка на министъра на здравеопазването, в качеството му на орган, издал процесната Наредба, както и на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, в качеството му на орган съгласуващ издаването на Наредбата, в изпълнение на задълженията си по чл.10 и чл.11 от ЗЗДискр. и с оглед необходимостта от интеграция на хората с увреждания чрез професионалното им развитие и включване в пазара на труда да предприемат необходимите мерки за регламентиране на нови изисквания с Наредбата, които не допускат дискриминация по признак увреждане при достъпа до заетост за осъществяване на дейностите обществен превоз, превоз на пътници и товари за собствена сметка и таксиметров превоз на пътници и прекратил производството в тази част. На основание чл.172, ал.2, предл.2 във вр. с чл.146, т.4 от АПК е отменил решението на КЗД в останалата част. По отношение на дадените препоръки по смисъла на чл.47, т.6 от ЗЗДискр. правилно съдът е приел, че тези актове на Комисията нямат белезите на индивидуални административни актове и не подлежат на обжалване. Правилно в тази част жалбите са оставени без разглеждане и производството е прекратено. В останалата част съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, спазена е установената форма, изложени са фактически и правни основания, в производството пред КЗД са спазени нормите на ЗЗДискр. АССГ е приел, че решението на КЗД е материално незаконосъобразно. Съдът е извършил преценка на фактическия състав на непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал3 от ЗЗДискр. и е стигнал до извод, че разпоредбата на чл.4, ал.3 от Наредба3 от 11.05.2011г. не осъществява състав на непряка дискриминация. Правилен е извода на АССГ, че нормата на чл.4, ал.3 от Наредба 3 не е привидна, нито неутрална, а напротив изначално третира по различен начин различните категории дейности, които се извършват от дадено лице с притежаваното от него свидетелство за правоуправление. Предвидените специални завишени изисквания, произтичат от характера на работата и по- голямата отговорност, която лицата носят за живота и здравето на превозваните от тях пътници и товари, когато става въпрос за превозване по занятие. Съгласно чл.7, ал.1, т.2 от ЗЗДискр.,Не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл.4, ал.1, когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й. Законът поставя като изрично условие различното третиране на основата на някой от признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., в това число и увреждане, да е обективно оправдано за постигането на законна цел и да не надвишава необходимото, какъвто е и настоящият случай. Възприетият подход от издателя при приемането на чл.4, ал.3 от Наредба 3 отчита извършваната специфична дейност, като регламентира изисквания за физическа годност към водачите и всички тези изисквания са във връзка с обществено полезна цел безопасност на пътя от страна на всички участници в движението. Съдебното решение е обосновано, тъй като направените изводи от АССГ се базират на събраните по делото доказателства. Съдът е направил подробен анализ както на фактическия състав на непряката дискриминация по чл.4, ал.3 от ЗЗДискр., така и на фактическия състав на разпоредбата на чл.4, ал.3 от Наредба 3 и правилно е приел, че процесната разпоредба не осъществява състава на непряката дискриминация. Първоинстанционният съд е извършил анализ и за наличието на легитимна цел като е обсъдил разпоредбите на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 относно свидетелства за управление на превозни средства, ЗДвП и Наредба 3. Правилно е прието, че легитимна законова цел е налице, тъй като регламентацията на изискванията за физическа годност към водачите и кандидатите за придобиване на правоспособност на МПС е насочена към постигане на общественополезен резултат и защита на нормативно признат публичен интерес. Изложените доводи от АССГ в тази връзка се споделят от настоящата инстанция и не следва да се преповтарят като на основание чл.221, ал.2, предл. 2 от АПК съдът препраща към тях. По изложените съображения решението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора в полза на Министерство на транспорта и съобщенията и на Министерство на здравеопазването следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.. Направеното възражение от касационния жалбоподател за прекомерност на възнаграждението на процесуалните представители на другите страни по делото е неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия-изготвяне на писмен отговор и участие в открито с.з.. Ето защо Върховният административен съд, състав на Пето отделение