Решение № 260 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 449/2019 г.

Решение № 260 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 449/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 234/10.07.2018 г. по гр. д. № 1195/2018 г., с което Окръжен съд – Стара Загора, изменяйки решение № 28/27.03.2018 г. по гр. д. № 747/2017 г. по описа на районен съд – Гълъбово, е отхвърлил иска на М. М. С. срещу "Център за психично здраве – Стара Загора" ЕООД с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 30 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното задържане на личната карта на ищеца в периода 19.11.2013 г. – 09.01.2014 г. и от подлагането му на медицински дейности по установяване и лечение на негово психично заболяване в периода 07.01.2014 г. – 09.01.2014 г. Решението е допуснато до касационно обжалване по следния процесуално-правен въпрос: Длъжен ли е съдът да обсъди какви са законовите условия и ред за подлагане на медицинска дейност по установяване и лечение на психично заболяване, когато по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД ищецът твърди, че те са били нарушени от лекари в състава на ответното лечебно заведение и претендира обезщетение за неимуществени вреди? По въпроса настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в решението по предявения иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от противоправното поведение на лекари в състава на ответното лечебно заведение, изразено в подлагането на медицински дейности за установяване и лечение на психично разстройство на пострадалия не по условията и по реда, определени в закона, съдът е длъжен да обсъди какви са законовите условия и ред за извършената медицинска дейност и дали медицинският състав на лечебното заведение ги е нарушило. Мотиви към отговора: Съгласно чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България, държавата закриля здравето на гражданите, а съгласно чл. 52, ал. 4 КРБ, никой не може да бъде подлаган на принудително лечение и на санитарни мерки, освен в предвидените от закона случаи. Върховният закон възлага на обикновения законодател да уреди условията (материално-правните предпоставки) и реда (процедурата) за принудително установяване, лечение и санитарни мерки на лицето, което страда от психично заболяване. Без такава детайлна правна уредба, а и при нейното нарушаване, принудителната медицинска дейност е посегателство върху правото на лична свобода и неприкосновеност, а и върху правото на свобода в избора на местожителство – основни права на всеки български гражданин. Ограничаването им оправдава единствено законът, стига да постига друга, също конституционно обоснована цел – защита на народното здраве и на свободите на останалите български граждани (чл. 30, ал. 1 и 2 и чл. 35, ал. 1 КРБ). Отговорността по чл. 49 ЗЗД за лечебното заведение възниква, когато лекари в неговия състав виновно са извършили действия или бездействия, които противоречат на законовите условия и ред при или по повод принудителното установяване и лечение на психично разстройство, а от нарушението са произтекли вреди. Медицинската дейност на територията на Република България е регламентирана от закона, а за редовността на исковата молба е достатъчно ищецът да опише действията и бездействията на лекарския състав на ответното лечебно заведение, да твърди че законът е бил нарушен и да конкретизира вредите, за които претендира обезщетението. Противоправността е материално-правна предпоставка (условие) за гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на лечебното заведение. Когато в исковата молба се твърди, че е възникнала поради нарушения на закона на медицинския екип, пострадалият е длъжен да уточни, в какво се изразяват действията и бездействия на медицинския екип, но няма задължение да детайлизира правната уредба. Задължението е на съда. В решението съдът по иска по чл. 49 ЗЗД е длъжен да обсъди какви са законовите условия и ред, за да бъде подложено едно лице на медицинска дейност за установяване или лечение на негово психично разстройство и дали са били нарушени. В случая, дейността на касационния състав е ограничена от определение № 415/28.05.2019 г. по настоящото дело. С определението по чл. 288 ГПК касационната жалба от ищеца М. М. С. е допусната до разглеждане в частта, с която въззивният съд е отхвърлил частичния иск по едно от двете заявени основания – за неимуществените вреди от незаконни медицински дейности по принудително установяване и лечение на психично разстройство на ищеца в периода 07. 01. – 09.01.2014 г. от лекари в състава на "Центъра за психично здраве – Стара Загора" ЕООД (Центъра). Настоящият състав установи, че решението е валидно и допустимо, а е основателно оплакването в касационната жалба, че решението е необосновано и материалният закон е нарушен. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 49 ЗЗД, без да изследва какви са законовите условия и ред за извършените спрямо ищеца медицински дейности по установяване на психично разстройство в релевантния период. Основателно е и оплакването, че при съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил противоречивите твърдения на страните по релевантните факти и противоречията в събраните доказателства. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по аргумент от обратното от ал. 3, неправилното решение следва да се касира, а настоящият състав е длъжен да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. Ищецът е твърдял, че в релевантния период в нарушение на закона е бил подложен на медицински дейности за установяване и лечение на психично разстройство от лекари в състава на Центъра, а от накърнените поради това негови конституционни права (по чл. 30, ал. 1, чл. 32, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 КРБ) му се дължи обезщетение. Ответникът е оспорил основанието на иска с твърденията, че на 07.01.2014 г. ищецът е дал информирано съгласие да бъде регистриран и лекуван като пациент на Центъра, евентуално, че в периода 07. 01. - 09.01.2014 г. му е била оказана спешна психиатрична помощ при спазване на условията и реда, предвидени в Закона за здравето, за която съгласието на ищеца не е било необходимо. Ответникът е твърдял, че на 08.01.2014 г. на ищеца е било разрешено да напусне лечебното заведение за посещение при зъболекар, а ищецът се е завърнал и доброволно е пренощувал в психиатричния стационар на Центъра. Настоящият състав намира, че с оглед твърденията на страните, помежду им няма спор за това, че: 1) в периода 07. 01. – 09.01.2014 г. ищецът е бил пациент на Центъра (по смисъла на чл. 84 от Закона за здравето) и 2) Центърът е сред адресатите на чл. 149, ал. 1 от Закона за здравето, които законът оправомощава да извършват медицински дейности по установяване и лечение на психични разстройства. По останалите релевантни факти страните спорят. Съгласно чл. 84 ЗЗ, пациент е всяко лице, което е потърсило или на което е била оказана медицинска помощ, а регистрацията на лице като пациент става с неговото информирано съгласие, освен в случаите, посочени от закона. Когато лекари в състава на психиатричен център, какъвто е статутът на ответника, установят и лекуват психиатрично разстройство при съгласието на пациент, дееспособен български гражданин (такова е гражданското състояние на ищеца), последният не може да твърди, че е бил подложен на принудителни медицински дейности. Ответникът е твърдял, че ответникът е отказал да подпише писмения образец за информираното съгласие на пациента, но с постъпването си е дал съгласие за извършената спрямо него медицинска дейност. Законът за здравето не изисква форма за даването на това съгласие от пациента на център за психично здраве, - арг. от обратното от чл. 89, ал. 1 ЗЗ. Единственото доказателство обаче, че ищецът се е съгласил с извършените медицински дейности от лекарите в състава на Центъра в релевантния период, е представена от ответника епикриза, съставена след престоя на ищеца в Центъра в релевантния период. Епикризата е здравна документация по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗ. Съгласно чл. 100, ал. 4 ЗЗ тя обобщава съставените медицински документи за извършените диагностични, консултативни и лечебни дейности на пациента. Епикризата не се ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК (обратно становището на ответника). Първо, тя няма за издател държавен орган. Второ, фактът, която представената удостоверява (ищецът да се е съгласявал с медицинските дейности), е извън фактите, които законът изисква епикризата да засвидетелства. Следователно представеният документ е частен удостоверителен с издател ответника. Неговата доказателствена сила не надхвърля предвиденото в чл. 180 ГПК. Оспореният от ищеца факт, поставя в тежест на ответника да докаже, че ищецът се е съгласил с извършените медицински дейности в релевантния период. Доказването не е проведено успешно. Напротив, свидетелят М. Ж. С., бащата на ищеца, присъствал при приемането на ищеца в Центъра, дава показания за обратното. Съгласно чл. 154 ГПК касационният състав е длъжен да приеме, че ищецът не е изразявал такова съгласие. Основното възражение е неоснователно, доколкото ответникът го базира на неверни твърдения. Съгласно чл. 147 ЗЗ, никой не може да бъде подложен на медицински дейности за установяване или лечение на психично разстройство освен при условия и ред, определени със закон. Законовата норма е проекция на чл. 52, ал. 3 от основния закон.