Решение № 5481 от 10.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9004/2015 г.

Решение № 5481 от 10.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9004/2015 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "П. 13" ООД, гр. С., чрез процесуален представител, срещу Решение № 4170/16.06.2015 г., постановено по адм. дело № 5630/2012 г. по описа на Административен съд - С., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 2001105956/21.09.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с Решение № 889/20.04.2012 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е осъществил задълбочен анализ на ангажираните по делото доказателства, включително на заключението по проведената СТЕ. Сочи, че констатациите на органа по приходите за липса на кадрова обезпеченост на доставчиците не е обоснована от конкретни проверки на регистрираните трудови договори. Намира, че събраните доказателства установяват реалното извършване на спорните услуги, като в подкрепа на тезите си навежда конкретни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. С. при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, в о. с. з. изразява становище за нейната неоснователност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - С. е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ 2001105956/21.09.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с Решение № 889/20.04.2012 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП, с който на "П. 13" ООД са установени допълнителни данъчни задължения в общ размер 98 465.57 лв., от които главница 90 400.53 лв. и лихви за забава - 8 065.04 лв., в резултат на отказано право на данъчен кредит по фактури, издадени от "М енд В К." ЕООД, "В." ЕООД и "Г. лоджистик" ЕООД. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на предявената жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснован е и съобразен с материалния закон. Този извод е мотивиран от следните релевантни фактически констатации: С оспорения РА е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "М енд В К." ЕООД, "В." ЕООД и "Г. лоджистик" ЕООД, с предмет на доставките - "СМР". Съдът е приел, че спорът между страните се концентрира върху реалното осъществяване на фактурираните доставки и в този аспект е обсъдил поотделно и в съвкупност ангажираните доказателства. Преценил е, че представените договори и приемо-предавателни протоколи не се ползват с материална доказателствена сила, поради което тяхната вярност следва да се съпостави с останали относими доказателства. При неустановеността на кадровата, ресурсна и техническа обезпеченост на доставчиците за извършването на установените на място СМР, решаващият състав е приел за недоказано, че процесните услуги са извършени именно от издателите на фактурите. В този връзка той е обсъдил установените в ревизионното производство обективни данни, въз основа на които е формирал извод, че данъчнозадълженото лице е знаело или е бил длъжно да знае, че процесните фактури са фиктивни. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора, че съдът не е съобразил събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по проведената СТЕ. Както правилно е посочил решаващият състав, представените частни диспозитивни и свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, поради което тяхното кредитиране е обусловено от съвкупната им преценка с останалите относими доказателства. При неустановеност на кадровата и ресурсна обезпеченост на доставчиците и установеност на СМР от фактурирания вид на посочения обект, законосъобразно съдът е приел, че спорът между страните се концентрира върху въпроса дали спорните услуги са осъществени имено от издателите на процесните фактури. Несподелима в тази връзка е тезата на касатора, че в колизия със служебното начало в процеса съдът не е изискал информация за кадровия ресурс на доставчиците. Доказването на тези положителни обстоятелства е в тежест на данъчнозадълженото лице, тъй като от тяхното установяване то би черпило изгодни за себе си правни последици. В своята практика ВАС многократно е посочвал, че само по себе си наличието на фактура и отразяването й в депозираната СД и ДП не е достатъчно, за да се признае право на приспадане на данъчен кредит по обективираната доставка. Необходимостта от установяването на нейното действителното извършване е многократно подчертавана и от СЕС като изискуемо условие за възникване на претендираното право. В Решението от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, "Евита-К" ЕООД, СЕС сочи, че "Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на данъка върху добавената стойност понятието "доставка на стоки" по смисъла на тази Директива и доказването на действителното осъществяване на такава доставка не са свързани с формата на придобиване на право на собственост върху съответните стоки. Понятието "доставка на стоки" по чл. 14, § 1 от Директива 2006/112 включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик, като националният съд следва да определя във всеки отделен случай в зависимост от фактите по делото дали е налице прехвърляне на правото на разпореждане със съответната вещ като собственик. Лицето, което иска да приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, като запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора в главното производство, за да определи дали претендиращия право на приспадане може да го упражни." (така и Решение от 6 септември 2012 г. по дело Mecsek-Gabona, C-273/11, точка 53, Решение от 6 декември 2012 г. по дело Боник, C-285/11, точка 32 и Решение от 31 януари 2013 г. по дело ЛВК-56, C-643/11, точка 57). Действително, в цитираните от касатора решения на СЕС е разяснено, че само по себе си неоткриването на доставчиците или липсата на доказателства за тяхната кадрова и материална обезпеченост не е достатъчно основание за непризнаване на данъчно предимство, а е необходимо въз основа на обективни данни да бъде доказано, че данъчно- задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че съответната сделка е белязана с измама. В този контекст обоснован и съответстващ на разясненията на СЕС в Решението по дело С-18/13 е изводът на първоинстанционният съд, че констатираните обективни данни сочат, че получателят е трябвало да знае, че сделките, с които обосновава правото си на приспадане, са част от данъчна измама, извършена от издателите на фактурите. Като страна по сключените договори той би трябвало да знае, че не е получил реално фактурираните СМР от тези доставчици, което изключва възможността поведението му да се квалифицира като добросъвестно. Достигайки до същия краен извод и приемайки, че с РА законосъобразно е отказано право на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 3 483.97 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение