Решение № 1752 от 6.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5701/2011 г.

Решение № 1752 от 6.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5701/2011 г., IV о., докладчик съдията Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от АПК. Образувано е по касационна жалба от кмета на община Бургас против решение № 291 от 8.03.2011 г. по адм. дело № 2061/2010 г. на Бургаския административен съд. С него е отменена, като незаконосъобразна заповед № 2459 от 10.09.2010 г., съдържаща отказ да се признае на Красимир Димов Кънев, като ползвател да придобие собствеността върху УПИ ХIV-27, кв. 2 по плана на в. з."Росенец" на град Бургас с площ от 560 кв. м, признато му е право да придобие собствеността върху имота и преписката е изпратена на община Бургас за извършване на оценка по реда на § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ. Прави доводи за противоречие на решението с материалния закон. Ответната страна не изразява становище по жалбата. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Мотивира се с безспорно установеното обстоятелството, че имотът, предмет на спора е частна общинска собственост, за която не са предявени реституционни претенции и не е възстановен на бивши собственици или техните наследници. Така случаят попада в приложното поле на § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ, който не въвежда изисквания за минимално отстояние от морския бряг. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е по реда на чл. 145 и следващите от АПК във връзка с § 62, ал. 3 от ПЗР 456/1997 г. Образувано е по жалба от Красимир Димов Кънев против заповед № 2459 от 10.09.2010 г. на кмета на община Бургас. С нея му е отказано признаване на правото да придобие собствеността върху УПИ ХIV-27 в кв. 2, по плана на в. з. "Росенец" с площ от 560 кв. м, идентичен с ПИ с идентификатор № 07079.832.27 по кадастралната карта на града. Единственото съображение на административния орган е, че имотът е незастроен и попада в хипотезата на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. По отношение на него важи забраната за придобиване, тъй като се намира на разстояние по-малко от 10 километра от ивицата на морския бряг. Възраженията на жалбоподателя са били за незаконосъобразност на заповедта, доколкото са признати права на ползватели да придобият собствеността върху другите имоти от същата вилна зона. От приложената административна преписка, съдът е установил, че административното производство е започнато по молба от ползвателя от 30.01.1998 г. да му се признае право да придобие собствеността върху терен № 69а на вилната зона. Посочил е, че такова искане е правил и през 1992 г. под № 207, но липсва произнасяне. Приложил е удостоверение за предоставено право на ползване от 23.02.1980 г. и скица. На 25.09.2009 г. комисия е направила оглед на имотите във вилната зона и е констатирала, че процесният такъв не е застроен. На 26.03.2010 г. комисията е обсъдила всички данни и доказателства по преписката и е взела решение, че не са налице условията за признаване на права по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като имотът е разположен в 10-километровата ивица до Черно море. Решението е взето предвид от кмета, като компетентен административен орган и обективирано в отказа по оспорената заповед. Отделно от това, по делото са приложени писмени доказателства: акт за частна общинска собственост № 1928 от 14.01.2000 г., скица от 9.06.2008 г. и скица на поземлен имот № 7165 от 1.03.2010 г., от които се установява, че имотът е общинска собственост. Не е спорно между страните обстоятелството, че за него няма предявени реституционни претенции и той не е възстановен на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. При тези данни по делото, съдът е приел, че административният орган не е изследвал всички хипотези, приложими за признаване право на ползвателя да придобие собствеността върху имота, а се е задоволил единствено да посочи, че не е налице тази по § 4б. Отчел е това, като незаконосъобразност на заповедта и в изпълнение на нормата на чл. 173, ал. 1 от АПК сам е разгледал различните правни възможности, уредени в преходните разпоредби. При анализа е посочил, че не са налице материалноправните предпоставки за признаване претендираното право на ползвателя, не само по § 4б, ал. 1, но и по § 4а, ал. 1 от закона. На следващо място е обсъдил предпоставките по § 4а, ал. 5 от него: надлежно предоставено право на ползване върху земя, общинска или държавна собственост, правото на собственост върху която не се възстановява на граждани. Приел е, че и трите предпоставки са налице, поради което на ползвателя следва да се признае право да придобие собствеността върху имота на основание именно § 4а, ал. 5 от ПЗР на ЗСПЗЗ. По тези съображения е отменил отказа на кмета, признал е претендираното право и е върнал преписката на административния орган за извършване на оценка по реда на § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ. Така постановеното решение е правилно. В касационната жалба се прави възражение за неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че неправилно съдът е приел самостоятелност на хипотезите на § 4а, ал. 1 и § 4а, ал. 5. Отново се е позовал на факта, че след като имотът е незастроен, той попада в обхвата на § 4б, ал. 1 от закона и по отношение на него важи забрана за трансформация на собствеността, доколкото се намира в 10 километровата ивица от морския бяг. Доводът е неоснователен. Трите правни норми уреждат самостоятелни хипотези и съответно предвиждат различни материалноправни предпоставки. Така § 4а, ал. 1 има предвид застроени имоти до 1.03.1991 г., а § 4б, ал. 1 има предвид незастроени имоти, представляващи лозя, овощни градини или са единствена земеделска земя на ползвателите. Общото обаче и при двата случая е, че се касае за имоти на граждани, които са предмет на искания за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и правилника за прилагането му и са призвани да уредят правоотношенията между бившите собственици или техните наследници от една страна и ползвателите от друга. Поради това във всяка една от тях са точно формулирани кумулативните условия, при наличието на които се дава приоритет на правата на ползвателите. Третата разпоредба - тази на § 4а, ал. 5 от ПЗР на закона урежда напълно самостоятелна хипотеза, касаеща предоставено право върху държавна или общинска земяа, собствеността върху която не се възстановява. В този случая липсва конкуренция на права между ползвателите и бившите собственици. Поради това и законът не поставя други специални условия, както в предходните две правни норми, независимо дали те са положителни по своя характер - застроен имот, или имот, който съставлява лозе, овощна градина или е единствен на ползвателя или са отрицателни - имотът да не се намира на по-малко от 30 км от градовете с население над 300 хил. жители или на по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица. Като е съобразил съществуващата правна уредба и е приел, че в случая са налице условията на § 4а, ал. 5 от ПЗР за ползвателя, съдът е приложил точно закона. Обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила, а подадената жалба на заявеното в нея касационно основание е неоснователна. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение