Решение № 6728 от 14.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6218/2011 г.

Решение № 6728 от 14.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6218/2011 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Симеоново Резиденшъл" ЕООД - гр. София, представлявано от управителя Елефтериус Вениамис, против решение № 1231 от 17.03.2011 г., постановено по адм. дело № 4754 от 2010 г. по описа на Административния съд - гр. София, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт (РА) № 2000905624 от 10.11.2009 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, и потвърден с решение № 649 от 05.05.2010 г. на директора на ДОУИ в частта, с която е отказано право на данъчен кредит общо в размер на 586 749,00 лева за данъчните периоди м. август и октомври 2007 г. по фактури № 0...04/25.06.2007 г. и № 0...07/04.10.2007 г., издадени от "Т Груп България" ЕООД. Касаторът поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и поради необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че съдът неправилно е приел, че обжалваният акт е законосъобразен, издаден при спазване на административнопроизводствените правила на ДОПК и на материалния закон - ЗДДС. Счита, че съдът неправилно е преценил доказателствата по делото и е направил необосновани изводи относно реалността на доставките. По подробни съображения в този смисъл, развити в касационната жалба, моли решението да бъде отменено, а вместо него - постановено друго по същество, с което да бъде отменен обжалваният РА. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. София при ЦУ на НАП, счита жалбата за неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът правилно е отхвърлил жалбата против РА относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. Счита, че решението е правилно и обосновано и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на жалбата, наведените в нея доводи и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административния съд - гр. София, е отхвърлена жалбата на "Симеоново Резиденшъл" ЕООД против ревизионен акт № 2000905624 от 10.11.2009 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, и потвърден с решение № 649 от 05.05.2010 г. на директора на ДОУИ в частта, с която е отказано право на данъчен кредит общо в размер на 586 749,00 лв. за данъчните периоди м. август и октомври 2007 г. по фактури № 0...04/25.06.2007 г. и № 0...07/04.10.2007 г., издадени от "Т Груп България" ЕООД. За да постанови това решение, съдът е приел, че с РА законосъобразно не е признато право на приспадане на данъчен кредит на ревизираното дружество в размер общо на 586 749,00 лв. по фактури № 0...4/25.06.2007 г. и № 0...7/04.10.2007 г., издадени от "Т Груп България" ЕООД, с предмет "продажба на недвижим имот съгласно договор за покупко-продажба и нотариален акт № 118/09.05.07 г." на обща стойност 3 250 000 евро без ДДС. Съдът е приел, че доставчикът и издател на фактурите не е строител на процесния обект и извършител на СМР. Посочил е, че строителят може да наеме подизпълнители, но сочените като предходни доставчици "Рико 3" ЕООД, "Ирком" ЕООД и "Вики Трейд" ЕООД също не са изпълнители на претендираните видове СМР. По делото не е доказан фактът на извършване на конкретните довършителни работи от "Т Груп България" ЕООД в полза на жалбоподателя по сключения между тях договор от 09.05.2007 г. Анализирайки доказателствата по делото, съдът е достигнал до извода, че спорните фактури, по които е отказано право на данъчен кредит, не отразяват реални доставки по смисъла на чл. 9 ЗДДС, респ. е налице основанието на чл. 70, ал. 5 ЗДДС, за да се откаже право на данъчен кредит по тях, и жалбата срещу акта е отхвърлена като неоснователна. Настоящият касационен състав на съда намира, че обжалваното решение е правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Атакуваното решение е постановено при правилно прилагане на материалния закон и е обосновано. Първоинстанционният съд е изяснил фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, и е изложил мотиви, които настоящата инстанция изцяло споделя. Въз основа на правилно тълкуване на относимите за конкретния случай правни норми решаващият съд, след изпълнение на задълженията си съгласно разпоредбата на чл. 160, ал. 2 ДОПК, е обосновал законосъобразен краен извод за неоснователност на жалбата на "Симеоново Резиденшъл" ЕООД. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, според което издаденият РА е постановен при особено съществени нарушения. Спорът е бил относно компетентността на лицето - издател на акта. Видно от данните по делото, РА е издаден от лицето Евелин Любенов Иванов на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на екип, съгласно заповед за определяне на компетентен орган № К 9056241/12.10.2009 г. Съгласно разпоредбите на чл. 113 - 119 ДОПК досежно лицата, в чието правомощие е да издадат РА, изискването е те да са от кръга на лицата, посочени в чл. 7, ал. 1 от Закона за националната агенция за приходите (ЗНАП), и да са изрично упълномощени за това. Няма законово изискване лицето, издало РА, да е от кръга на лицата, участвали при ревизията и изготвили ревизионния доклад (РД). Съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК органът, възложил ревизията, определя със заповед компетентния да издаде ревизионния акт орган по приходите. В случая точно това лице е подписало и РА и правилно съдът след извършване на задължителната преценка по чл. 160, ал. 2 ДОПК е приел, че в производството не са допуснати съществени процесуални нарушения - такива, които да са нарушили правото на защита на ревизираното лице. Освен това органът по приходите, който издава РА, не е длъжен да възприеме всички констатации и изводи, направени в РД, като само в тази случай той е длъжен да изложи своите мотиви в РА, като точно така е направено в случая. В останалите случаи - когато констатациите и изводите на РД са възприети, то същите представляват мотиви и на РА. Това тълкуване следва недвусмислено от законовите разпоредби и се приема еднозначно в практиката на Върховния административен съд. Правилен е и другият извод на първоинстанционния съд - за материалната законосъобразност на издадения РА, който съдът е извел след анализ на събраните по делото доказателства и тълкувайки договорната воля на страните. В процесните фактури, за които се претендира правото на данъчен кредит, липсва информация досежно предмета на доставката, която да съответства на твърдяната от ревизираното лице. В издадените от "Т Груп България" ЕООД фактури е вписан предмет "продажба на недвижим имот съгласно договор за покупко-продажба". Такъв обаче е и предметът на фактурите, издадени от същото лице - с № 0...01/09.05.2007 г., № 0...02/21.05.2007 г. и 0...03/04.06.2007 г. Отразената стойност по тези три фактури напълно покрива отразената стойност в нотариалния акт, с който е извършена покупко-продажбата - № 118/09.05.2007 г. След като отразената в нотариалния акт стойност на закупения недвижими имот е фактурирана с фактури № 0...01, 0...02 и 0...03, то правилно органът по приходите и съдът са приели, че този факт, съпоставен с данните по спорните две фактури, касаещи същия предмет, и предвид установеното, че липсват доказателства за фактически осъществени довършителни работи от издателя на фактурите към жалбоподателя, то обоснован се явява изводът, че се касае до повторно фактуриране на вече фактурирана доставка. Съдът в подробни и аргументирани мотиви е обосновал своя извод, който напълно се споделя и от настоящата инстанция - че липсват доказателства доставчикът да е строител в процесния обект и да е извършвал довършителни работи по обекта, за които да е издал процесните фактури. Твърденията, че тези строителни дейности са извършени от посочените трима подизпълнители "Рико 3" ЕООД, "Ирком" ЕООД и "Вики трейд" ЕООД, са недоказани, а освен това с влязло в сила съдебно решение № 1272 от 29.12.2008 г. по адм. дело № 4335 от 2008 г. на АССГ, потвърдено с решение № 102902 от 08.03.2009 г. по адм. дело № 2274 от 2009 г. на Върховния административен съд, е прието, че предходните доставчици "Рико 3", "Вики Трейд" и "Ирком" ЕООД не са изпълнили претендираните видове СМР, за което е било отказано на издателя на фактурите "Т Груп България" ООД правото на данъчен кредит. Доказателствената тежест за установяване на реалността на доставките се носи от ревизирания субект, който е декларирал право на приспадане на данъчен кредит по тези фактури. Този извод произтича от основния принцип за разпределение на доказателствената тежест, според който всяка страна следва да докаже фактите, от чието настъпване черпи изгодни за себе си правни последици. Данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ, поради което не се ползва с материална доказателствена сила. Затова, независимо че фактурите са издадени от доставчика и че са изпълнени формалните изисквания за отразяването на фактурите в дневниците за продажба и в справките-декларации, то тези фактури не доказват, че удостоверените с тях доставки са действително осъществени, т. е. че съдържанието на фактурите съответства на обективната действителност, още повече, че в случая има и разминаване между отразеното във фактурите и съответните приложения за отделните етапи на строителството и твърденията на ревизираното лице за извършени довършителни работи и СМР от издателя на фактурите. Както се посочи по-горе, ревизираното лице носи доказателствената тежест да установи релевантните по спора факти, а съгласно чл. 160, ал. 1 ДОПК при обжалването на РА съдът е длъжен да реши спора по същество. Именно в изпълнение на това задължение първоинстанционният съд е изследвал изпълнението на предвидените в закона предпоставки за възникване на право на приспадане на данъчен кредит и като не е установил изпълнението им, е направил извода, че за ревизираното лице не е възникнало това право. Анализът на представените доказателства налага извода, че обосновано и правилно органите по приходите и първоинстанционният съд са приели, че процесните фактури не удостоверяват реално осъществени доставки на услуги по извършените СМР. Следва в тази връзка да се подчертае, че за признаване на право на данъчен кредит по конкретни доставки от съществено значение е доставките да се извършени от лицето, посочено като доставчик в издадените данъчни фактури, и съответно по отношение на това лице да са изпълнени условията за признаване на право на данъчен кредит, тъй като ЗДДС свързва признаването на данъчен кредит с конкретна фактура и доставчик, а не абстрактно - с наличието само на резултат от извършена услуга. В този смисъл съдът правилно е приел, че спорните фактури № 0...04/25.06.2007 г. и № 0...07/04.10.2007 г. не отразяват реални доставки по смисъла на чл. 9 ЗДДС, респ. е налице основанието по чл. 70, ал. 5 ЗДДС, за да се откаже право на данъчен кредит по тях. Като е постановил решение в този смисъл, съдът е издал законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,