Решение № 4810 от 16.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13163/2016 г.

Решение № 4810 от 16.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13163/2016 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Н. С. С. от гр. Б. против решение № 1633 от 17.10.2016 г., постановено по адм. д. № 1100 по описа за 2015 г. на Административен съд - Б.. Р. оплакване за неговата неправилност поради нарушение нематериалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Ответникът - Областна дирекция на МВР гр. Б. оспорва основателността на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на постановеното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. С обжалваното решение Административен съд Б. е разгледал по същество и е отхвърлил иска на Н. С. С. против Областна дирекция на МВР Б., предявен на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за понесени неимуществени вреди в размер на 1000 лв, произтичащи от забавяне в изплащането на дължими обезщетения по чл. 234 от ЗМВР след прекратяване на служебно правоотношение със заповед № 733/16.02.2015 г. Съдът е приел, че С. З. № УРИ 251з-733/16.02.2015 г., на основание чл. 226, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и заявление УРИ 769р-562/05.02.2015 г., ВПД Директор на ОД на МВР Б. е прекратил служебното правоотношение на ищеца като младши автоконтрольор I степен в група "Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност" на сектор "Пътна полиция" към отдел "Охранителна полиция" при ОД на МВР Б., поради придобиване право на пенсия, при условията на чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване - по искане на служителя, считано от датата на връчване на заповедта. В заповедта е посочено, че на служителя следва да се изплатят полагащите се обезщетения по чл. 234 от ЗМВР. С. З. № М-251000-8728/15.04.2015 г., ищецът е сезирал Директора на ОД на МВР Б. с искане за изплащане на обезщетение по чл. 234 от ЗМВР. В заявлението е посочено, че на 05.03.2015 г. е прекратено служебното правоотношение на държавен служител към ОД на МВР Б., поради придобиване право на пенсия, поради което е формулирано искане да бъдат изплатени полагащите се обезщетения по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР и левовата равностойност на вещево имущество във вр. с чл. 234, ал. 5. В отговор на така отправеното писмено искане, Директора на ОД на МВР Б. е изпратил до ищеца писмо изх. № 251000-9342/22.04.2015 г., в което го е уведомил, че дължимото обезщетение по чл. 234 от ЗМВР е начислено своевременно по аналитичните сметки и следва да бъде изплатено съгласно чл. 234, ал. 10 от ЗМВР (в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение) и/или след одобрение на средствата от Министерство на вътрешните работи, което е първостепенен разпоредител със средства на бюджета. В цитираното писмо, Директорът на ОД на МВР Б. се е позовал и на нормата на Глава 8, чл. 100, ал. 2 от Закона за публичните финанси, съгласно който първостепенните разпоредители с бюджет (какъвто е и МВР) определят и утвърждават бюджетите на второстепенните разпоредители (какъвто е и ОД на МВР Б.). В заключение е посочено, че след съответното финансиране, обезщетението на ищеца ще бъде незабавно изплатено. За да отхвърли иска съдът е посочил, че Областна дирекция на МВР Б. не е в състояние да изплати дължимото обезщетение по чл. 234, без за това да са приведени съответните средства от МВР. Съгласно чл. 11, ал. 3 от ЗПФ, първостепенни разпоредители с бюджет са разпоредителите, които съставят, изпълняват и отчитат бюджет и са определени като такива със закон. Първостепенен разпоредител с бюджет по бюджета на Народното събрание е председателят му, по бюджета на съдебната власт - Висшият съдебен съвет, а по бюджета на община - кметът на общината. Министрите са първостепенни разпоредители с бюджет. В този смисъл, първостепенния разпоредител с бюджетни средства е министъра на вътрешните работи. От друга страна, Директора на ОД на МВР Б. се явява второстепенен разпоредител с бюджетни средства, съгласно чл. 11, ал. 5 от ЗПФ и на основание т. 15 от Приложение към чл. единствен от Постановление № 73 на МС от 27.03.2015 г. за определяне на второстепенните разпоредители с бюджет към министъра на вътрешните работи (Обн., ДВ, бр. 25 от 3.04.2015 г., в сила от 3.04.2015 г.). В текста на чл. 100, ал. 2 от ЗПФ е указано, че първостепенните разпоредители с бюджет определят бюджетите на второстепенните разпоредители с бюджет и ги утвърждават, доколкото в този или в друг закон не е определено друго. С оглед на това, посоченото в исковата молба като ответник учреждение - ОД на МВР Б. не притежава компетенции самостоятелно да изплати дължимото по чл. 234 от ЗМВР обезщетение, без средствата за това обезщетение да са надлежно утвърдени от първостепенния разпоредител. По същество, обезщетенията по чл. 234 от ЗМВР се отпускат от МВР и именно министерството е органът, спрямо когото следва да се насочи претенцията за неоснователното забавяне на изплащането на това обезщетение. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. От цитираните разпоредби на чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ става ясно, че за да възникне правото на обезщетение за гражданина е необходимо установяване на три законови предпоставки - незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган на държавата, причинена на гражданина вреда и причинно-следствена връзка между тях. В мотивите на първоинстанционния съд подробно се проследява механизма на разпределение на средствата между първостепенните и второстепенните разпоредители с бюджетни средства, но същите не съдържат извод за това кой от трите елемента на отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ не е налице, за да се отхвърли иска като краен резултат. Следва да се посочи, че обсъждането на Закона за публичните финанси с цел да се обоснове невъзможност на ОД на МВР самостоятелно да изплати дължимото обезщетение, няма отношение към приложимостта на чл. 1 ЗОДОВ. В хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ изводът за незаконосъоразно бездействие се прави след като съдът в мотивите си отговори на въпроса налице ли е законово задължение за действие от страна на административния орган по отношение на гражданина. В конкретния случай по делото е безспорно установено, че ищецът е бивш държавен служител в МВР, чието служебно правоотношение е прекратено на осн. чл. 226, ал. 1, т. 13 ЗМВР. При прекратяване на правоотношението за ищеца е възникнало субективното право да получи предвидените в закона обезщетения, което субективно право, видно от нормата на чл. 234 ЗМВР не е поставено в зависимост от финансовата възможност на ОД на МВР да ги изплати. Дължимостта на обезщетението произтича директно от закона и не е опосредена нито от волята на органа на държавна власт, нито от финансовите му възможности. За служителя, носител на субективното право на обезщетение начинът на управление на публичните финанси, разписан в ЗПФ е ирелевантен, държавният служител не е обхванат от субективните предели на ЗПФ за него не настъпват директно права или задължения от този нормативен акт. Ето защо изводите за неоснователност на исковата претенция само на базата на обсъждане на механизма на действие на ЗПФ се явяват необосновани. По отношение на ищеца е налице безспорно установено задължение за действие, произтичащо директно от нормата на чл. 234 ЗМВР. Неизпълнението на това задължение се явява незаконосъобразно. Като краен резултат изводът за неоснователност на исковата претенция е правилен, но същият почива на недоказаността на неимуществените вреди, които се претендират за обезщетяване. По делото не се доказа настъпването им, а ангажираният от ищеца свидетел пред първата съдебна инстанция в показанията си не установи наличието на неблагоприятни за личната сфера на ищеца последици от неизплащане на дължимото обезщетение. Предвид изложеното решението следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд