Решение № 114 от 5.1.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Х. Хюсеин, гражданин на Ислямска република Пакистан, срещу решение 3093 от 09.05.2022 г., постановено по адм. дело 2178/2021 г. от Административен съд София-град. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са подробни съображения в подкрепа на жалбата развити и в съдебно заседание, като е направено искане решението на административния съд да бъде отменено като незаконосъобразно. Ответникът Директора на дирекция Миграция - МВР, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Производството пред Административен съд - София - град /АССГ/ е образувано по жалба на Х. Хюсеин, гражданин на Ислямска република Пакистан против заповед с peг. 5364з-275/11.02.2021 г. на Директора на дирекция Миграция при МВР, с която била наложена принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл.40, ал.1, т.1, във вр. с чл.25, ал.1, т.7 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. За да постанови решението си, с което е отхвърлил като неоснователна жалбата на Х. Хюсеин, административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Изложил е мотиви, че същата е издадена от компетентен административен орган, при условията на делегирани правомощия. Съдът е установил от фактическа страна, че жалбоподателят е било издадено решение за предоставяне на статут постоянно пребиваване в Република България на основание чл.25, ал.1, т.7 от ЗЧРБ. По делото е представена справката за чужденец АИС ЕРЧ , в която е посочено, че съгласно Указ на президента на Република България с рег. 127 от 23.08.2018г. на Министерство на правосъдието е приел българско гражданство, а с последвал указ на президента на Република България с рег. 210 от 23.10.2020г. на ДБДС било отнето българското гражданство, тъй като лицето не е поддържало инвестициите, станали основание за придобиване на българско гражданство, за поне двегодишен период, считано от датата на натурализацията. Били са налице данни, че чужденецът е укрил, че държавните ценни книжа са продадени след покупката им, както и че договорите за доверително управление с ПИБ са били прекратени, а закупената от Х. държавна облигация не била налице, тъй като била продадена на 22.12.2017г., четири дни след закупуването й 19.12.2017г. В хода на производството Х. Хюсеин сам е направил твърдение, че след определен период от време, не поддържа своята инвестиция изцяло и в пълен размер. Въз основа на така приетото, съдът е достигнал до извода, че към момента на издаване на заповедта -11.02.2021г. е отпаднало основанието по чл.25, ал.1, т.7 ЗЧРБ, при наличие на което през 2012 г. е било дадено отнетото със заповедта право на постоянно пребиваване на Х. Хюсеин. Решението е валидно и допустимо, постановено е при правилно приложение на материалния закон. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. Съответен на материалния закон е първоинстанционният извод, че заповедта е издадена в условията на обвързана компетентност на органа. Самият законодател е преценил, че в конкретната хипотеза преследваната от закона цел е съразмерна със степента на защита на обществения интерес. Законът определя условията и реда за влизане, пребиваване и напускане на чужденците в Република България, като при уреждане на тези обществени отношения законодателят изрично е разписал основанията и предпоставките за пребиваването на чужденците. В конкретния случай на чл. 40, ал. 1 от ЗЧРБ не е предоставена правна възможност на органа да избора по-благоприятната за лицето възможност както е при оперативната самостоятелност. Неоснователно е възражението на касатора, че заповедта е издадена в нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не е била посочена коя от хипотезите на чл.40, ал.1, т.1 е налице. Видно от самата заповед, същата е издадена на основание чл.40, ал.1, т.1 ЗЧРБ, а от описаната фактическа обстановка се установява, че отнетото постоянно пребиваване на жалбоподателя е на отпаднало основание за придобитото постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.7 ЗЧРБ. С разпоредбата на чл.40, ал.1, т.1 са уредени случаите, в които правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато са отпаднали основанията на някоя от хипотезите изброени в същата разпоредбата, както и когато инвестицията, за която чужденецът е получил разрешение за постоянно пребиваване, е прекратена или прехвърлена на друго лице в срока по чл.25, ал.11 ЗЧРБ или ако е намалена под изискуемия в закона минимален размер, или престане да отговаря на изискванията по чл.25, ал.12, независимо от основанията за прекратяване, прехвърляне или намаляване. При установената между страните фактическа обстановка първоинстанционният съд е приложил вярно материалния закон, приемайки, че касаторът е нарушил императивните изисквания на чл. 25, ал. 1, т. 7 ЗЧРБ, като последица от което му е отнето издаденото разрешение за постоянно пребиваване в страната. Съгласно чл.25, ал.1, т.7 (ДВ бр.44 от 2012г.) ЗЧРБ, решение за постоянно пребиваване могат да получат чужденци вложили сумата по т.6 в лицензирана кредитна институция в България по договор за доверително управление със срок не по кратък от 5 години. Съдът правилно констатирал, че от писмо с УРИ 536400-1003/18.01.2021г. на МВР дирекция Миграция , се установява, че Х. Хюсеин признал, че е ликвидирал инвестицията си . От 2018г., Х. Хюсеин вече не е имал вложена сума в размер от минимум 1 000 000 лв. в българска лицензирана кредитна институция по договор за доверително управление, при наличие на основанието, на което му е било предоставено право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал.1, т.7 ЗЧРБ. По делото са представени писма от Българска агенция за инвестиции (БАИ) и Министерство на правосъдието, от които съдът правилно установил, че след последното заявление на Х. Хюсеин от 07.12.2015г., не е представено друго с приложени доказателства за наличие на инвестиции. Българската агенция за инвестиции уведомява дирекция "Миграция" за всяка промяна в установените с документа установяващ обстоятелства, водеща до неизпълнение на изискванията за издаването му, която е основание за отнемане на предоставеното право на пребиваване, към момента, когато са станали известни за агенцията, съгласно чл.39, ал.4 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България. Х. Хюсеин не е направил и друга инвестиция, покриваща такова основание, съгласно редакцията на чл.25, ал.1, т.6-8 ЗЧРБ, която въвежда различни основания за предоставяне на право на постоянно пребиваване, за инвеститори. Правилно първостепенния съд е установил, че чужденецът е прекратил договорите за доверително управление с ПИБ и вече не е налице основанието за право на постоянно пребиваване, защото същото е отпаднало. Неоснователно е възражението на касатора, че вложената сума трябва да се поддържа само за определен срок, като тази срочност има определен падеж и след него инвестицията се счита за успешно завършена. В случая не е налице падеж на инвестицията. В срока по чл.25, ал.1, т.7 ЗЧРБ, инвеститора трябва да докаже с изрично предвидените официално свидетелстващи документи установителен документ от БАИ, че притежава вложените инвестиции за целия период на пребиваването си. Видно от писмо на БАИ с изх. БАИ-КР-04-1/27.01.2021г. на чужденецът са издадени само два установителни документа за 2014г. и 2015г. Правилно съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 25, ал.1, т.7 ЗЧРБ изисква чужденецът да я поддържа за целия период на пребиваването си. Като не е поддържана изискуемата инвестиция за инвеститора отпада основанието по чл. 25, ал.1, т.7 ЗЧРБ и се налага принудителната административна мярка " отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България" - чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ. По тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е своевременно и основателно. Съгласно чл. 143, ал. 4 от АПК Х. Хюсеин, гражданин на Ислямска република Пакистан следва да заплати на Министерство на вътрешните работи - юридическото лице, в чиято структура се намира органът - ответник, разноски за юрисконсултско възнаграждение, като размерът на същите се определя на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК на 100 лева. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение