Решение № 168 от 30.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2830/2015 г.

Решение № 168 от 30.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2830/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2179/25.11.2014 г. по т. д. № 1068/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която въззивният съд е обезсилил решение № 6/16.01.2014 г., постановено по т. д. № 546/2013 г. на Окръжен съд - Перник, в частта, с която е осъден ответникът " С. "Е. да заплати на [фирма] сумата от 20 400 лева, възнаграждение по договор за охрана, както и лихва за забава върху главницата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на 147,08 лева, като е върнал делото на Окръжен съд - Перник, за произнасяне по действително предявените, според въззивния състав, искове. Касаторът сочи въззивното решение в тази му част недопустимо, в евентуалност - неправилно, тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл по различен от предявения иск, с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД - за дължимо възнаграждение за осъществявана въоръжена охрана, съгласно договор от 29.12.2011 г. и анекс към същия от 01.10.2012 г., като визираното от съда споразумение от 09.10.2012 г. касае единствено преуговорени срокове и начин за разплащане на дължимото / размер на погасителни вноски / и не обуславя различно, още по-малко самостоятелно и паралелно съществуващо с основанието по договора за охрана правно основание на претенцията. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, поддържайки правилността на изводите на въззивния съд, за произнасяне на първоинстанционния в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса. С определение № 328/15.04.2016 г. по т. д. № 2830/2015 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване по въпроса относно "критериите за определяне на съдебния акт като недопустим", по който произнасянето на въззивния съд се явява в противоречие с реш. № 103 по т. д. № 850/2012 г. на I т. о. и реш. № 133 по гр. д. № 664/2010 г. на III г. о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните, съобрази следното: С исковата молба и последващо уточнение към същата, ищецът е индивидуализирал, като основание за предявени претенции за дължимо възнаграждение, с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, два договора за въоръжена охрана, вкл. индивидуализирайки издадените по всеки от двата фактури. Първият - от 30.12.2010 г. не е предмет на настоящото производство. Вторият - от 29.12.2011 г., допълнен с анекс от 01.10.2012 г., се твърди прекратен, считано от подписването на споразумителен протокол от 09.11.2012 г., като неразплатени по този договор се твърдят възнаграждения, за период - съгласно индивидуализираните фактури - м. януари 2012 г. - м. ноември 2012 г. вкл., в общ размер от 26 340 лева /при месечно договорена цена от 2 580 лв. с ДДС/. Към исковата молба ищецът е приложил и се е позовал на споразумение от 09.10.2012 г., с което страните "предоговарят начина за погасяване на паричното задължение" по преждепосочения договор, явяващо се до датата на подписване на споразумението в размер на 39 072 лева. Така е уговорено, че считано от 01.10.2012 г. възложителят ще заплаща по банков път или в брой ежемесечно и не по-късно от 30-то число на текущия месец, суми от по 2 000 лева, до окончателното погасяване на задължението. Първоинстанционният съд, съобразявайки последващо частично погашение на задължението и споразумението, като относимо и за вземането за възнаграждение за м. август 2012 г., е приел иска за частично основателен. Отчел е настъпилата в хода на съдебното производство, съгласно споразумението от 09.10.2012 г., изискуемост на уговорените помесечно плащания, в общ размер от 28 000 лева, до датата на устните състезания по делото и разплащането на 7 600 лева от тях, с което се формира и присъдената по договор за охрана от 29.11.2012 г. сума от 20 400 лева. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част, като е приел, че първоинстанционният се е произнесъл по непредявен иск - на основание споразумението от 09.10.2012 г., вместо на основание договора за охрана от 29.11.2011 г., като се е позовал на материализирането му и чрез приложените към исковата молба фактури за периода м. януари - м. август 2012 г., очевидно намирайки ги в противоречие с клаузите на последващото споразумение от 09.10.2012 г. за начина на разплащане на дължимите суми, поради което и върнал делото в тази му част, за ново произнасяне от Пернишки окръжен съд. Решаващият извод на въззивния съд, за частично обезсилване на първоинстанционното решение, е основан на извършена преценка за недопустимост на същото, противоречаща на въведения с цитираната съдебна практика, съставляваща и отговор на поставения правен въпрос, критерий за наличието на недопустим акт: постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, при съобразяване на факти и обстоятелства, които страната не е релевирала, като относими за квалифициране правното основание на претенцията й, в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. Доколкото ищецът в случая се е позовал на сключен договор за охрана, изменен досежно размера на дължимото възнаграждение с анекс от 01.10.2012 г., за период считано от тази дата насетне, и спрямо който посоченото споразумение от 09.10.2012 г. няма характеристиката на спогодба или новация, а се явява относимо към определяне моментите на изискуемост, при уговорения от страните начин на разплащане, но на вече формирано въз основа на договора и анекса задължение, не са налице конфронтиращи се различни фактически състави - действително предявен от ищеца и реално разгледан от първоинстанционния съд. Споразумението, с което страните са уговорили единствено начин на погасяване на изискуеми и забавени към момента на подписването му плащания на възнаграждение по договора за охрана, не само не променя основанието на което е дължима престацията на ответника, респ. основанието на правоотношението между страните по спора, но не въвежда и обстоятелства, относими към промяна на съществен елемент на сключения договор, макар запазвайки основанието му. Начина и сроковете за разплащане на възнаграждението не съставляват такъв съществен елемент. Но дори и в последния случай, не би било налице отклонение от принципа за диспозитивното начало, ако съдът е съобразил промяната в съдържанието на договора. Неправилно би било съдът да го ирелевира, в случай че е въведено своевременно в процеса обстоятелство. Споразумението от 09.10.2012 г. е упоменато в и приложено от ищеца още с исковата молба. Съпътстващите договора и анекса фактури за периода м. януари - м. август 2012 г., също приложени с исковата молба, дори да би се приело, че са несъответни по съдържание на уговорените нови падежи и размери на дължими плащания, съгласно споразумението от 09.10.2012 г., не обуславят различен предмет на престацията. Фактурата има доказателствено значение относно предмета на сключения договор, когато единствено тя материализира същия, какъвто не е настоящия случай. Когато фактурата е издадена в несъответствие с предмета на договора, вкл. с изменението му в несъществените му елементи, спорът подлежи на разрешаване съобразно договореното. Фактурата не е от естество да валидира правоотношение с различен от договорения предмет. Затова и евентуално противоречие / ако такова именно е визирал въззивния съд, доколкото е неясно изводимо от мотивите му / е предмет на преценка за правилността на изводите на първоинстанционния съд, но не обуславя извод за произнасяне по различен от действително въведения предмет, още повече че всички относими обстоятелства - вкл. по споразумението от 01.10.2012 г. - са въведени с исковата молба. При това, със споразумението е уговорено погасяване на задължението по издадените и приложени към исковата молба фактури, дългът по които съществува и е последващо признат и със споразумението от 09.11.2012 г., макар при нов размер на погасителни вноски и падежи, но без за последните ищецът да е извършил повторно осчетоводяване. Следователно, въззивният съд е приложил неправилно и в противоречие с преждецитираната задължителна за същия съдебна практика чл. 6, ал. 2 ГПК, при осъществената преценка за допустимост на първоинстанционното решение. Доколкото, обаче, при последната е изхождал от действително предявения иск - за дължимо възнаграждение по договор за охрана от 29.12.2011 г., на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, не е налице недопустимо, а неправилно въззивно решение. Същото следва да се отмени в тази му част, а делото да се върне на Софийски апелативен съд, за постановяване решение по съществото на спора. Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, при новото разглеждане на делото, въззивният съд ще следва да се произнесе и по въпроса за разноските за настоящата инстанция. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК