Решение № 1149 от 29.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12084/2020 г.

Решение № 1149 от 29.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12084/2020 г., V о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Агенция "Митници", чрез процесуалния му представител юрисконсулт И. Иванов, против решение № 580 от 23.09.2020 г., постановено по адм. дело № 100/2019 г. на Административен съд - Хасково, с което е отменена негова заповед № 2186 от 07.01.2019 г., по жалба на Д. Лилянов. В касационната жалба са развити доводи, поддържани и в съдебно заседание от юрисконсулт Д. Йорданова, за неправилност на оспореното решение, поради необоснованост на изводите на съда и неправилно приложение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението, присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В условията на алтернативност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната по касация страна. Ответникът по касационна жалба - Д. Лилянов, чрез пълномощника си адв. Н. Денева, оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна, а съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за касационното производство, по представения списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) - 1200 лева за адвокатски хонорар. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че оспореното съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е събрал релевантните за спора доказателства и вярно и точно е установил фактите по делото, по които установявания не се спори понастоящем. Приел е за установено, че с оспорената заповед е прекратено служебното правоотношение на Д. Лилянов за длъжността "митнически инспектор" в Митница Бургас, считано от 09.11.2017 г., на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл), във вр. с чл. 10, ал. 1, изр. второ от Закона за митниците (ЗМ) с посочени в заповедта мотиви - поради обективна невъзможност да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, тъй като държавният служител е обвиняем за умишлено престъпление от общ характер. Последното обстоятелство не е спорно, в тази връзка самият служител е подал декларация до органа по назначаване, че е привлечен като обвиняем, а и се установява от писма от 30.05.2019 г. от прокурор от Специализирана прокуратура (СП), постановление по ДП № 2/2015 г. по описа на СД "БОП" - МВР/преписка № 332/2015 г. на СП. При тези фактически данни, от правна страна решаващият съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от чл. 108, ал. 1 от ЗДСл писмена форма, но в нарушение на материалния закон. Съдът е приел и нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че административният орган не е събрал доказателства относно съдебния статус на държавния служител, а се е позовал само на декларираното от него обстоятелство, но е приел нарушението за несъществено, тъй като и да не бе допуснато не би довело до друг резултат от постановения от административния орган. По отношение приложението на материалния закон съдът е приел, че твърдяната от органа по назначаване обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения е в резултат на настъпила законодателна промяна в нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗМ, но същата промяна, съставляваща ограничение в изискванията за заемане на длъжността е извършена не по волята на страните в служебното правоотношение. Отделно от това, само по себе си привличането на служителя в качеството на обвиняем при липсата на мерки за процесуална принуда не му пречи да изпълнява служебните си задължения, т. е. не е налице обективна невъзможност за изпълнение на службата. Освен това съдът е посочил е, че с решение № 7/17.09.2019 г. на Конституционния съд на Република България (КС) по конституционно дело № 7/2019 г., обн. ДВ бр. 75/24.09.2019 г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ е обявена за противоконституционна. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г. (с присъединено към него дело № 12/2019 г., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г.), КС приема, че по отношение на заварените правоотношения и тези, предмет на висящи съдебни производства противоконституционният закон не се прилага. Следователно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. второ от ЗМ не може да бъде част от действащото право и към момента на издаване на оспорената заповед, съответно същата е незаконосъобразна. По тези съображения съдът я е отменил като лишена от правно основание. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Правилна е преценката на първоинстанционния съд за значението на обявяването на противоконституционността на нормата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ от Конституционния съд на Република България. В решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г. Конституционният съд постановява, че: "Въпросът за конституционността на приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд – това противоречи преди всичко на здравия разум, на процесуалната икономия и, което е по-съществено, на смисъла и предназначението на конституционното правосъдие да осигури върховенството на Конституцията. " С оглед на даденото от Конституционния съд правно разрешение, правилна се явява преценката на първоинстанционния съд, че при решаването на висящия правен спор за материалната законосъобразност на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на настоящия ответник по касация следва задължително да бъде отчетен резултатът, постановен с решение на КС № 3 от 7.03.2019 г. по конституционно дело № 16/2018 г. В подкрепа на изложеното следва да се посочи, че в решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г. Конституционният съд изрично приема, че за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. В мотивите към решението е посочено: "За разлика от приключените правоотношения, при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на Конституционния съд (заварени правоотношения), въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява, защото според чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията неговото прилагане е вече забранено. Опората на тези правоотношения е един противоконституционен, порочен закон. От разпоредбата на чл. 151, ал. 2 на Конституцията следва, че обявеният за противоконституционен закон след влизане на решението на съда в сила повече не урежда като задължително правило за поведение тези обществени отношения, за които е създаден. По отношение на заварените правоотношения, които са възникнали при действието на обявения за противоконституционен закон, но спрямо които той не е произвел по окончателен начин регулативния си ефект, решението на Конституционния съд действа занапред, като "отнема" регулативната способност на обявената за противоконституционна уредба и така въздейства върху правния резултат. " Следва изводът, че макар в разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето да е въведено основно правило за действие на решенията на Конституционния съд "занапред", спрямо висящите производства е налице изключение от правилото. Изключението е имплицитно заложено в нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, буквата и духът на която предписват, че съдията трябва да се въздържа да прилага закон, за който смята, че противоречи на Конституцията. Разумът, вложен в цитираните разпоредби на основния закон, е да не се допусне правораздавателна дейност въз основа на закон, обявен по надлежния ред за противоконституционен, да се предотврати възникването на противоконституционни последици и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт, като по този начин бъдат гарантирани правата на личността Предвид изложеното, правилно административният съд е приел, че обжалваната заповед, издадена при действието на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ, е незаконосъобразна. Решението като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на претендираните разноски. Ответникът по касация претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер на 1200 лева. Претенцията е доказана и по основание и по размер. Реалното заплащане на сумата, за един адвокат, е доказано с представения договор за правна помощ и съдействие, като същото не е прекомерно, с оглед касационния характер на производството и действителната правна и фактическа сложност на делото, в който смисъл е неоснователно възражението за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, направено от процесуалния представител на касатора. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,