Решение № 1442 от 10.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4765/2007 г.

Решение № 1442 от 10.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4765/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218и от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на П. Т. Д. и Г. Н. Г. от гр. С., чрез процесуалния им представител адв. З, против въззивното решение без номер от 16 февруари 2007 г., постановено по гр. д. № 1* по описа на С. градски съд за 2005 г., с което е оставено в сила решение без номер от 23 април 2001 г., постановено по гр. д. № 8* по описа на районния съд в гр. С. за 1999 г. Сочи се и касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради допуснати нарушения на материални закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост. Касаторите изтъкват, че изводите на съда относно правното основание за ползване на жилището и плащането на наем, са неправилни; неоснователно съдът не кредитирал документ за настаняване, независимо от установеното в първата инстанция, че архивът е унищожен, а представената заповед е новооткрито доказателство; не е обсъдена декларация на бившия съпруг на касаторката. В съдебно заседание процесуалният представител на касаторите поддържа жалбата. Ответникът не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че процесният имот е включен в капитала на дружеството, имотът се ползва от касаторите, но издадената заповед за настаняване е издадена след прекратяване на брака между касаторката и бившия й съпруг, поради което заповедта е само за бившия съпруг; договорът за наем, дори да е съществувал, е прекратен един месец след предявяването на иска; касаторите не са доказали, че са имали сключен наемен договор преди 1 юни 1996 г. В предходното си решение ВКС указал да се установи активната материално правна легитимация на дружеството. Съдът е сезиран с осъдителен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата си молба ответникът по касация сочи, че собственото му жилище се обитава от касаторите без правно основание и без заплащане на обезщетение. Атакуваното решение е правилно. Бракът между касаторката и Н. Г. бил прекратен по реда на чл. 100 от С. кодекс с решение от 8 февруари 1991 г. Седем дена по-късно - на 15февруари 1991 г. била издадена заповед за настаняване на Н. Г. в жилището. Следователно, касаторите не могат да се позоват на това настаняване като правно основание, по силата на което да държат процесния имот, защото включването им в него е станало в качеството им на семейно обвързани с лицето, имащо право да бъде настанено в жилището. Този извод не се опровергава и от данните от свидетелските показания, според които през 1991 г. касаторката била видяна да заплаща наем за жилището. Заплащането на наем може да бъде извършено от което и да е лице, без то задължително да се свързва с налично наемно правоотношение. Право да държат жилището не дава и бракоразводното решение, защото то урежда взаимоотношенията между бившите съпрузи и непълнолетния им към този момент син във връзка със семейното жилище (което безспорно е процесното такова), но не може да обвърже собственика на наетото жилище. Вярно е, че на 28 март 1998 г. Наско Г. подписал декларация, с която заявил, че дава съгласието бившата му съпруга да закупи жилището. Този частен документ обаче нито признава права на касаторката, нито създава наемно правоотношение, нито пък е доказателство за налично такова, а е единствено носител на изявление на бившия съпруг на касаторката. За да подкрепят възраженията си срещу ревандикационния иск, при повторното разглеждане на спора от въззивния съд, касаторите представят заповед № 520 от 31 януари 1986 г. за настаняване на Н. Г. и тричленното му семейство в процесното жилище. При предходното разглеждане на спора от върховния съд е указано, че на изследване подлежи единствено въпросът относно активната материалноправна легитимация на дружеството. Представеното ново доказателство обаче следва да бъде ценено съобразно правилото на чл. 218з, ал. 3 от ГПК (отм.), според което при повторното разглеждане на делото от въззивния съд се допускат само доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото. Заповедта за настаняване от 1986 г. се представя очевидно с оглед мотивите на предходното решение на касационния съд, независимо от удостовереното още пред първата инстанция, че архивът за договорите за наем на ведомствени жилища не е запазен. Касаторите не са посочили защо приемат заповедта от 1986 г. за допустима и при коя хипотеза на правилото на, ал. 3. Посочената разпоредба обаче изрично сочи, че нови доказателства, които не са били представени поради небрежност на страната при първоначалното разглеждане на делото, не могат да бъдат разглеждани при повторното му развитие пред въззивния съд, каквото е и разрешението на този въпрос, дадено в т. 11 от задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 1 от 4 януари 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК. Ето защо на преценка правилно е било подложено само наемното правоотношение от 1991 г. Поради изтъкнатите съображения, имотът, собствен на ответника, се държи без основание от касаторите, поради което ревандикационният иск е основателен. Ответната страна не претендира разноски по реда на чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение