Решение № 22 от 10.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 2237/2020 г.

Решение № 22 от 10.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 2237/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Е. П. и Л. Е. П. срещу решение № 11681/23.07.2020 г. по в. гр. д. № 5572/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав. С него, след отмяна на решение № 6355/02.09.2019 г. по гр. д. № 2223/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 24 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против "ДЗИ – Общо застраховане" АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка, настъпила при ПТП на 26.11.2013 г., в размер на сумите от по 30 000 лв. за всеки от тях, както и искове за сумите от по 5 392, 08 лв. за всеки, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците от по 30 000 лв. за периода 11.05.2016 г. – 15.02.2018 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е пререшил въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, преди отчитане на процента на съпричиняване, без да има изрично оплакване и искане в този смисъл във въззивната жалба на застрахователя. Касационните жалбоподатели изтъкват, че единственият спорен въпрос пред въззивната инстанция е бил относно процента на съпричиняване от страна на пострадалата. Наред с това считат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, на принципите на диспозитивното начало /чл. 6 от ГПК/, служебното начало /чл. 7 от ГПК/ и състезателното начало /чл. 8 от ГПК/, както и на нормата на чл. 175 от ГПК, във връзка с преразглеждането на въпроса за справедливия размер на обезщетението. Считат, че съдът е следвало да укаже на страните, че размерът на обезщетението е предмет на спора и да им даде възможност да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. Поддържат, че въззивният съд не е предупредил страните дали служебно прилага императивна материалноправна норма, коя е тя, какво налага прилагането й, както и не е предоставил възможност за становища и доказателствени искания. Поддържат още, че при определяне на процента на съпричиняване съдът, в нарушение на разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се е позовал на доказателствата, събрани по приложеното наказателно дело. Считат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с правилата на логиката, тъй като решаващите изводи на съда не са подкрепени с анализ на конкретни доказателства, събрани в хода на гражданския процес, както и в мотивите липсват разяснения въз основа на какво съдът е достигнал до тези изводи. Поддържат, че е налице неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД относно критериите за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Излагат и доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при определяне на процента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Молят за обезсилване на въззивното решение, евентуално за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Претендират и присъждане на разноски. Ответникът "ДЗИ – Общо застраховане" ЕАД оспорва жалбата, като твърди, че същата е неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е допустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл в рамките на обжалваните от въззивника суми. Счита, че решението е мотивирано и съобразено със събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че към датата на ПТП ответникът "ДЗИ – Общо застраховане" ЕАД е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на делинквента В. К., както и наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, предвид влязлата в сила присъда и доброволното плащане в полза на М. Е. П. и Л. Е. П. на сумите от по 50 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на тяхната майка С. С., настъпила при процесното ПТП. Приел е за спорни размера на справедливото обезщетение и приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. По отношение на размера на обезщетението, въззивният съд е констатирал, че с определение по чл. 146, ал. 1 от ГПК първоинстанционният съд е отделил като безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване факта, че справедливият размер на обезщетението за всеки един от ищците възлиза на по 120 000 лв., преди да бъде отчетено съпричиняването от страна на пострадалата. С оглед на това е изтъкнал, че не е обвързан от определението на СГС, както и че справедливият размер на обезщетението не представлява факт, който подлежи на установяване, поради което и не може да бъде отделен като безспорен. Изложил е съображения, че направеното от застрахователя в отговора на исковата молба признание, че обезщетението преди отчитане на приноса на пострадалата следва да е по 120 000 лв. за всеки един от ищците, не е признание на иска, което обвързва съда, както и не е признание на факт. Изтъкнал е, че когато спорът относно дължимото обезщетение е отнесен до съда, той следва да определи обезщетението по справедливост, а страните определят колко е справедливото обезщетение при извънсъдебното уреждане на спора. В тази връзка е приел, че справедливото по чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди възлиза на по 100 000 лв. за всеки един от ищците. При определяне на този размер решаващият състав е счел за относими възрастта на пострадалата към датата на ПТП – 56 години, както и тази на ищците – съответно на 24 и 21 години; обстоятелството, че ищците не са били малолетни или непълнолетни и не са се нуждаели в голяма степен от грижите на майка си, а по – скоро тя се е нуждаела от техните, предвид онкологичното й заболяване. Изтъкнал е, че обезщетение по – голямо от 100 000 лв. би било несъответно на застрахователните лимити за 2013 г., както и на съдебната практика за събития от 2013 г. и не би отговаряло на принципа за предвидимост на съдебните актове. Изтъкнал е още, че по делото не са доказани извънредно големи неимуществени вреди, обосноваващи по – голям размер на обезщетението. По спорния въпрос за приноса на пострадалата поради пресичане на забранителен сигнал на светофара въззивният съд е формирал изводи относно механизма на настъпване на ПТП, въз основа на доказателствата в приложеното наказателно дело срещу застрахования при ответника водач. Изтъкнал е, че загиналата е била на възраст и в състояние, при които е можела да преценява времето и мястото, на което се намира, с оглед на което е приел, че приносът на пострадалата е равен на този на водача на автомобила и възлиза на 50 %. В тази връзка е изложил съображения относно неоснователността на доводите на ищците, че приносът се равнява на 30 %, поради наличие на мокра настилка, на две обособени пешеходни пътеки в района на ПТП, разположена в района на местопроизшествието жилищна сграда и близостта на лечебно заведение. Изтъкнал е, че тези обстоятелства са отчетени от наказателния съд и именно заради тях водачът – В. К. е била осъдена, въпреки че е преминавала при разрешен за МПС сигнал на светофара. Изтъкнал е още, че действията, предприети от загиналата, са противоправни и са в нарушение на правилата за движение по пътищата, съгласно чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗДвП: предприето пресичане зад движещ се в дясната лента на платното за движение автомобил при приближаване на МПС на осъдения водач на пътно платно с две ленти, при неразрешен червен сигнал на светофарната уредба. Заключил е, че дължимото на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди, след отчитане на приноса на пострадалата от 50%, е в размер на 50 000 лв. Предвид превода на тази сума по банковите сметки на всеки от тях на 10.05.2016 г., въззивният съд е отхвърлил исковете за заплащане на по още 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на този правен извод е приел за неоснователни и акцесорните искове по чл. 86 от ЗЗД за сумите от по 5 392, 08 лв. за всеки един от ищците, представляващи обезщетение за забава върху главниците от 30 000 лв. за периода 11.05.2016 г. – 15.02.2018 г. С определение № 60577 от 29.10.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК. По процесуално правния въпрос: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Относно правомощията на въззивната инстанция е формирана и постоянна практика с постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 113/31.07.2015 г. по т. д. № 929/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ІV г. о.. В същите се приема, че съдът не може да се произнася нито по отношение на ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелства, за които между страните не съществува спор. За това при въззивното обжалване съдът може да извършва проверка на първоинстанционното решение само в рамките на посочените от жалбоподателя оплаквания за неправилност и то само в частта му, обхваната от тези оплаквания. В останалата част съдът не може да извършва проверка на първоинстанционното решение, доколкото предвид липсата на оплаквания срещу нея следва да бъде прието, че жалбоподателят е съгласен с изводите на първоинстанционния съд. Поради това въззивният съд не може да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито това дали те са направени при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нито да обсъжда наново събраните доказателства по делото, без във въззивната жалба да са направени оплаквания в тази връзка. В решение № 105/27.11.2020 г. по т. д. № 2470/2019 г. на ВКС, I т. о., съставът на ВКС приема, че признато от първоинстанционния съд право на жалбоподателя, ако то не е оспорено с жалба от другата страна, би било правото на обезщетение за претърпените вреди в определения от съда размер, както и липсата на основание за намаляването му поради принос на пострадалия за настъпване на вредите. По тези съображения е даден отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, а именно, че въззивната инстанция влошава положението на жалбоподателя, ако отрече признати от първоинстанционния съд права на ищеца по иск за парично вземане, които не са оспорени от насрещната страна чрез жалба, включително като намали определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за вреди по чл. 52 от ЗЗД или увеличи признатия принос на увредения за настъпване на вредите по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По същество на касационната жалба: Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване основателен се явява доводът на касаторите за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд не е съобразил ограниченията, установени в чл. 269 от ГПК, като служебно е извършил самостоятелна преценка на размера на подлежащите на обезщетяване вреди чрез намаляването му, без в подадената жалба на застрахователя да има въведени оплаквания относно приетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението. Определянето на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД е относимо към правилността на обжалвания първоинстанционен акт, а не към допустимостта или нищожността му. Следователно намалявайки приетия от първата инстанция справедлив размер на обезщетението от 120 000 лева за всеки от ищците, при липса на изрични оплаквания във въззивната жалба на застрахователя – ответник, въззивният съд е нарушил установените в чл. 269 от ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност. Допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила, е довело до неправилност, а не до недопустимост на въззивното решение, както считат касаторите. Въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Основателни са оплакванията на касаторите за необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалата в размер на 50%. Съгласно чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като всички останали факти, които имат отношение към гражданскоправните последици от деянието, включително съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди. За да достигне до извода, че приносът за настъпване на ПТП на пострадалата е равнен на приноса на застрахования при ответното дружество водач, въззивният съд не е отчел в пълна степен установеното с влязлата в сила присъда от 27.03.2015 г. по НОХД № 3396/14 г. на СГС, ГО, 24 състав, противоправно поведение на водача В. К., както и данните от писмените доказателства, събрани в приобщеното наказателно дело № 3396/14 г. на СГС, ГО, 24 състав / констативен протокол, протокол за оглед, скица/, от които се установява поведението на пострадалата С. С., с което е способствала за настъпването на вредите. Въззивният съд е приел поведението на пешеходката, която е предприела пресичане на пътното платно на пешеходна пътека при червен светофар за пешеходци, за еднакво значимо за неблагоприятните последици с поведението на водача на автомобила. Същевременно не е оценил в достатъчна степен обстоятелството, че избраната от водача скорост 55 км. /ч. не само е превишавала разрешената скорост от 50 км. /ч., а и не е била съобразена с атмосферните условия – мокра пътна настилка и с интензивността на движението в съответния час на деня и пътен участък – пешеходна пътека, намираща се в близост до болнично заведение. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта за движение, когато тя е в рамките на максимално допустимата. Текстът изброява примерно и неизчерпателно факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране скоростта на движение, като колкото повече са отрицателните фактори, толкова по-ниска скорост следва да се избере. При наличие на няколко неблагоприятни фактори на пътната обстановка, които имат значение за избиране на съобразената скорост на движение, в случая /натоварено движение, мокра настилка, близост на пешеходна пътека/ скоростта на движение би следвало да е занижена в сравнение с максимално предвидената. Поради това се налага изводът, че от съществено значение за настъпването на ПТП и вредоносния резултат е поведението на водача на автомобила, който в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП се е движил със скорост над 50 км/ч., несъобразена с атмосферните условия, натовареното движение и състоянието на пътя, която скорост не му е позволила да спре, предвид приетата с предотвратимост на удара при скорост на автомобила до 46 км/ч. Приемайки равен принос на водача на автомобила и на пострадалата пешеходка, съдът е процедирал и в отклонение от постоянната практика на ВКС, формирана с решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, ГК, ІII г. о., решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, ІI т. о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по – голяма в сравнение с тази на пешеходците. При съпоставяне на поведението и действията на наследодателката на ищците и водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на пострадалата е 30%. Приносът й се изразява в това, че в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗДвП при преминаване по пешеходната пътека не се е съобразила с приближаващите се пътни превозни средства и светлинните сигнали. С оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба на застрахователя относно приетия като справедлив размер на обезщетението за всеки от ищците от 120 000 лева и определения принос на пострадалата в размер на 30%, обезщетението, дължимо на всеки от ищците следва да се определи на 84 000 лева. След съобразяване извършеното от застрахователя плащане на част от обезщетението в размер на 50 000 лева в полза на всеки от ищците, предявените от тях искове в размер на по 30 000 лева се явяват основателни и следва да бъдат уважени изцяло, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, каквото е заявеното искане. Основателността на главните искове обуславя основателността и на акцесорните претенции по чл. 86 от ЗЗД за законна лихва за посочения от касаторите период от 11.05.2016 г. до 15.02.2018 г. По изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд, предявените от ищците искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени изцяло, както и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на "ДЗИ – Общо застраховане" АД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за първоинстанционното и за въззивното производство в общ размер на 1400 лева. Вместо това ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати на всеки от ищците на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) сума в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка С. С., настъпила при пътно - транспортно произшествие на 26.11.2013 г., заедно със законната лихва, считано от 16.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумите, както и на основание чл. 86 от ЗЗД сума в размер на 5 392, 08 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 30 000 лева за периода от 11.05.2016 г. до 15.02.2018 г. С оглед изхода на делото на пълномощника на касаторите П. Д. З. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение за двамата касатори за въззивната и касационната инстанция в размер на 6 367, 04 лева / по 1591, 76 лева за всеки от двамата за всяка инстанция/ доколкото само за тези инстанции е уговорена безплатна правна помощ и съдействие. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи държавната такса в размер на 5662, 72 лева за производството в трите инстанции. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл. 293, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ГПК