Решение № 12758 от 24.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9230/2015 г.

Решение № 12758 от 24.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9230/2015 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Асима" ООД гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител адв. Хаджиева, против Решение № 1258/18.06.2015 г., постановено по адм. дело № 972/2015 г. по описа на Административен съд /АС/ Пловдив. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробно развити съображения в подкрепа на наведените оплаквания. Претенцията е за отмяна на обжалваното решение и постановяване вместо него на друго по съществото на спора, с което да се уважи жалбата на дружество "Асима" ООД срещу акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № П-16001614072343-004-01/07.01.2015 г. на орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Директор на Дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрисконсулт Калева, взема становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира за установено следното: Жалбата е процесуално допустима, а по съществото й съдът съобрази следното: По фактите не е имало спор пред първоинстанционния съд и те са следните: На 03.12.2014 г. дружество "Асима" ООД е подало искане за възстановяване на основание чл. 129, ал. 6 ДОПК на лихви върху сумата от 30 996 лв., постъпвала периодично в "Прокредит банк" АД за периода от постъпване на сумите до вдигане на запора с постановление от 03.11.2014 г. За периода 27.06.2012 г. - 29.10.2014 г. по сметката на дружеството в същата банка били налични суми като през същия период сметката и сумите по нея били запорирани по силата на ПНОМ № РД-50-2763/09.06.2010 г. за обезпечаване на вземанията по РА № 16251000126/29.11.2010 г., отменен изцяло с решение на АС Пловдив, влязло в сила на 29.09.2014 г. По искането е издаден процесният АПВ, с който е постановен изричен отказ, потвърден по административен ред. За да отхвърли жалбата срещу АПВ, първоинстанционният съд е приел, че процесният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на процесуалните правила и е материално-законосъобразен като постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 129, ал. 6 вр. с ал. 3 ДОПК. Съдът е приел, че сумата, върху която се претендира заплащане на лихви не е нито недължимо внесена, нито недължимо събрана, поради което не са налице предпоставките по чл. 129, ал. 6 ДОПК за заплащане на законна лихва. Решението е правилно. Фактическата обстановка по делото е изяснена и е безспорна. Спорът е правен относно наличието или липсата на предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 129, ал. 6 ДОПК. Съгласно чл. 129, ал. 6 ДОПК, недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1 - 4. Т. е, лихва върху недължимо платени суми, или надвнесени суми, както е в случая, се дължи от момента, в който е налице забава за връщането на главницата от страна приходните органи. В процесния случай не е налице нито хипотезата по изречение първо на чл. 129, ал. 6 ДОПК, нито хипотезата по изречение второ от същата разпоредба. Сумата, върху която се иска заплащане на лихва е била запорирана в обезпечително производство за събиране на вземания по издаден РА, впоследствие отменен. Тази сума нито е била недължимо внесена по сметка на приходните органи или изобщо на бюджета, нито е била недължимо събрана. Предпоставките не са налице като разпоредбата е данъчна и императивна, поради което не следва да се тълкува разширително. Касаторът се позовава на приложението на изречение второ от разпоредбата като счита, че описаният случай е уреден и попада в хипотезата на "останалите случаи" по смисъла на изр. Второ от чл. 129, ал. 6 ДОПК. Така направеното от касатора тълкуване на разпоредбата е незаконосъобразно при тълкуване на тази разпоредба граматически и систематически, в съответствие с разпоредбите на чл. 129, ал. 1 - 4 ДОПК, към които препраща изр. второ на чл. 129, ал. 6 ДОПК. Преди всичко една от предпоставките за връщане на сумите заедно с лихва е такива суми да са били събрани от приходните органи. В случая, както правилно е посочил административният съд, запорът върху сумите не съставлява събиране на сумата от приходните органи. Освен това се изисква да са налице предпоставки за възстановяване на събрани суми по реда на чл. 129, ал. 1 - 4 ДОПК - за възстановяване или прихващане на надвнесена сума, ако е налице такава, следва да се издаде АПВ по реда на чл. 129, ал. 1 - 4 ДОПК или да се извърши приспадане, по инициатива на лицето. Тази хипотеза в случая не е налице, тъй като няма внесени или събрани суми, съответно не са предприети действия и не е направено искане за възстановяване на главницата от страна на молителя. По изложените съображения касационният съд намира обжалваното решение, с което е уважена жалбата на дружеството за правилно. Същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора не се дължат разноски в полза на жалбоподателя. В полза на бюджета на ответника по касация следва да се присъди сума в размер на 300 лв., представляваща претендирано юрисконсултско възнаграждение по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на осмо отделение