Решение № 2736 от 18.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9056/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Вимарс ООД, чрез процесуален представител, срещу Решение 7222 от 11.07.2024 г. по адм. дело 880/2024 г. на Административен съд (АС) - Варна. С обжалваното решение, съдът е отхвърлил предявения от Вимарс ООД, срещу Министерството на иновациите и растежа, иск за обезщетение за забавено изпълнение на Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG16RFOP002-1.002, в размер на 16 343,81 лв., дължимо върху главницата от 59 670,00 лв., за периода от 29.10.2021 г. до 19.03.2024 г. Касационният жалбоподател Вимарс ООД, счита обжалваното решение за неправилно постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е разгледал, обсъдил и не се е произнесъл по всички негови твърдения, обосноваващи основателността на исковата претенция. В тази връзка сочи, че в постановения съдебен акт не е обсъдено приетото по делото писмо от 12.03.2024 г., издадено от ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма Иновации и конкурентоспособност 2014-2020 г. (ОПИК), съгласно което заявените от бенефициера разходи по финален отчет по повод изпълнението на договора се верифицират именно във връзка с изпълнение на окончателното и влязло в сила Решение 10910/28.10.2021 г. на Върховния административен съд (ВАС) за отмяна на решението за определяне на финансова корекция. Счита, че с това волеизявление, УО признава вземането на бенефициера за изискуемо от датата на постановяване на окончателното съдебно решение на ВАС - 28.10.2021 г. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че след издаването на акта, с който се приключва процедурата по администриране на нередност, започва да тече срокът, предвиден в чл. 62 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове за споделено управление (ЗУСЕФСУ, загл. изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) за изплащане на заявените суми (окончателно плащане). Счита, че предвиденият в разпоредбата 80-дневен срок е обвързан с постъпването на искането на бенефициера за плащане, а не с издаване на акта, с който се приключва производство по администриране на нередност по смисъла на чл. 29 от Наредбата за администриране на нередности по Европейските структурни и инвестиционни фондове (НАНЕСИФ), тъй като се касае за две различни самостоятелни производства. Сочи, че бенефициерът веднага след постановяване на окончателното решение (на 29.10.2021 г.) е отправил искане за окончателно плащане, по което липсва произнасяне на органа. Според касатора независимо от горното, ликвидността на вземането на бенефициера се установява от съдържанието на съдебните решения, постановени в хода на съдебното обжалване. Твърди, че ръководителят на УО, от регистрирането на нередността до нейното приключване, нито веднъж не се е произнесъл с официален акт, адресиран до бенефициера относно причината за неизплащане на заявеното окончателното плащане. Счита, че липсата на изричен отказ за верифициране на заявените разходи по финалния отчет, след постановяване на решението от ВАС, лишава бенефициера от пълноправно упражняване правата му по сключения между страните договор, а от там и на правото му на защита, тъй като отказът в този случай, във връзка с чл. 64 ЗУСЕФСУ, подлежи на съдебен контрол. С евентуалната отмяна на отказа да се извърши плащане би се възстановила автоматично висящността на административното производство. Счита, че с представеното по делото Решение РД-02-16-199/01.03.2024 г. не се установява каквато и да било връзка между постановлението от 01.12.2023 г. за прекратяване на досъдебно производство 134/2021 г. по описа на ГДНП, 1.000095/2021 на Европейската прокуратура (ЕП) с постъпилия сигнал с вх. 12-00-1372/31.10.2019 г. В тази връзка твърди нарушение на принципа на истинността по чл. 7 АПК. Прави искане съдебното решение да бъде отменено и вместо него съдът да уважи изцяло като основателна исковата му претенция. Претендира разноски въз основа на представен списък. Ответникът по касационната жалба Министерството на иновациите и растежа, чрез процесуален представител, в депозиран по делото писмен отговор и в съдебно заседание изразява аргументирано становище за неоснователност на жалбата. Излага подробни възражения по релевираните от касатора доводи. Прави искане обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото, като прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, след като обсъди твърденията и доводите на страните, и провери обжалваното съдебно решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, следното: На 31.07.2017 г. между УО на ОПИК и Вимарс ООД е сключен Договор BG16RFOP002-1.002 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДБФП) в максимален размер до 388 800 лв., представляващи 90% от общите допустими разходи по Проект BG16RFOP002 - 1.002 - 0523 за разработване на иновативен продукт - виртуален 3D симулатор за подготовка, обучение и оценка на морски навигатори ViMarS. На 27.09.2019 г. до ръководителя на УО, от страна на бенефициера е отправено искане за окончателно плащане. Отчетените с финалния отчет разходи възлизат общо на 66 300 лева, от които 59 670 лева безвъзмездна финансова помощ и 6 630 лева, собствено финансиране. На 31.10.2019 г. в Министерството на икономиката е регистриран сигнал за нередност, по който е извършена проверка по реда на НАНЕСИФ. На 27.05.2020 г., с Решение РД-16-407 на ръководителя на УО на ОПИК, на Вимарс ООД, е определена финансова корекция по ДБФП в размер на 100 % от предоставената безвъзмездна финансова подкрепа със средства от ЕСИФ по Договор BG16RFOP002 -1.002-0523-С01. На 18.06.2020 г. ръководителят на УО е уведомил бенефициера, че разходите по финалния отчет са недопустими, предвид определената финансова корекция, поради което се верифицират 0,00 лева. На 28.10.2021 г. с Решение 10910/28.10.2021 г., постановено по адм. дело 6694/ 2021 г. на ВАС, Решение РД-16-407/27.05.2020 г. на ръководителя на УО на ОПИК е отменено. На 29.10.2021 г. Вимарс ООД е отправило до УО на ОПИК покана за окончателно изплащане на следните суми: 59 670,00 лв. - по финален отчет по Договор BG16RFOP002-1.002-0523- С01; 11 261,24 лв. - съдебни разноски по адм. дело 6694/2021 г. на ВАС; 10 732,95 лв. - разноски по адм. дело 1255/ 2020 г. на АС - Варна. На 29.06.2022 г. Вимарс ООД е отправило ново искане за изплащане на сумите по финалния отчет и за съдебните разноски, на което ръководителят на УО е отговорил, но само по отношение на претенцията за разноски, която е и заплатил. На 01.12.2023 г. с постановление на Европейската прокуратура - офис гр. София наказателното производство по Досъдебно производство 134/2021 г. по описа на ГДНП, пр. пр. 1.000095/21 по описа на Европейската прокуратура, е прекратено. На 01.03.2024 г., с Решение РД-02-16-199 на ръководителя на УО на ОПИК, е приключена нередност с НИН ОПИК20/20/ЕФРР/249/ На 12.03.2024 г. бенефициерът е уведомен, че УО верифицира обща сума на допустимите разходи по финалния отчет в размер на 66 300,00 лв., от които 59 670,00 безвъзмездна финансова помощ. На 19.03.2024 сумата от 59 670.00 лв. е изплатена от УО към Вимарс ООД г. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен. Приел е, че при приключване на започната процедура по администриране на нередност по съдебен ред с влязъл в сила съдебен акт, както е в разглеждания случай, Управляващият орган издава нов акт, с който приключва процедурата (чл. 29, ал. 1, т. 2 НАНЕСИФ), като след издаването на акта започва да тече инструктивният срок за извършване на плащането по чл. 62, ал. 1, изречение второ ЗУСЕФСУ. Обосновал е извод, че в случая решението за приключване на процедурата по нередността датира от 01.03.2024 г., от който момент тече и 80-дневният срок за плащане на помощта към бенефициера, което е сторено на 19.03.2024 г., т. е. в рамките на нормативно предвидения срок. Въз основа на горното съдът е направил извод, че в случая предпоставките, предвидени в хипотезата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за присъждане на обезщетение за забава, не са осъществени, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Решението е правилно като краен резултат. Неоснователни са твърденията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведените доводи имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение съдът е обсъдил относимите доказателства, както и е изложил мотиви за направените от него изводи. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон и обосноваността на съдебното решение са свързани с преценката на съда за момента на настъпване на изискуемостта на задължението на ответника за изплащане на финансовата помощ, съответно основателността на исковата претенция за обезщетение за забавено изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 62 ЗУСЕФСУ, когато бенефициерът отправи искане за плащане, органът, на основание ал. 1 и 3 от същата разпоредба, след верификация на разходите, извършва съответното плащане. Но за да извърши верификацията, органът трябва, както изрично го задължава чл. 62, ал. 3 ЗУСЕФСУ, да направи проверка за допустимостта на разходите. Когато в хода на проверката за допустимост установи данни за нередност, с оглед на чл. 69 ЗУСЕФСУ и чл. 8, ал. 1 НАНЕСИФ е длъжен да регистрира сигнала, и да извърши проверка - чл. 8, ал. 2 и чл. 10 14 НАНЕСИФ. Ако в резултат на проверката установи нередност, с оглед на чл. 28, т. 1 НАНЕСИФ, е длъжен да предприеме корективни действия. Процедурата по верификация и по определяне на финансови корекции са самостоятелни административни процедури с различен предмет. Верифицирането на извършените от бенефициера разходи по изпълнението на проекта е вид проверка, която се прави с цел одобряване или отказ да бъдат изплатени на бенефициера същите суми, като резултатът е обусловен от преценката на тяхната допустимост. Последната се определя от съответствието на извършените разходи с нормативно регламентираните условия. Отказът да се верифицират суми не е елемент от процедурата по определяне на финансова корекция. Касае се за два отделни правни института, прилагани на различно основание и в различни производства. Член 125, параграф 1 от Регламент (ЕС) 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби на Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) 1083/2006 на Съвета (Регламент 1303/2013) задължава управляващия орган да осъществява управлението на оперативната програма в съответствие с принципа на добро финансово управление. В изпълнение на това правомощие на управляващия орган, националният законодател в чл. 56, ал. 1 ЗУСЕФСУ изрично е регламентирал предпоставките, при наличието на които се предоставя финансовата подкрепа. Подкрепата може да се използва единствено за финансиране на допустими разходи. На основание член 65, параграф 1 от Регламент 1303/2013 в чл. 57, ал. 1 ЗУСЕФСУ националният законодател е регламентирал кумулативните изисквания, които правят един разход допустим по съответния договор за безвъзмездна финансова помощ. Допълнителни изисквания се съдържат и в чл. 57, ал. 2, и в чл. 58, ал. 1 и 2 ЗУСЕФСУ. А с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗУСЕФСУ националният законодател изрично регламентира правомощието на Министерския съвет да приеме национален нормативен административен акт за определяне на правилата за допустимост на разходите за съответния програмен период и правомощието на ръководителите на управляващите органи да приемат акт, чрез който да определят допустимите категории разходи и други относими за допустимостта на разходите елементи. От така съществуващата относима нормативна уредба се установява, че определянето на един разход като допустим, съответно като недопустим, е регламентирано в йерархическа поредица от нормативни актове, което значи, че е налице нормативна установеност на съответния допустим разход. Следователно законодателят е предвидил специфична процедура, която трябва да бъде спазена преди изплащането на безвъзмездната финансова помощ, предмет на АДБФП. Тази процедура включва задължителна проверка на допустимостта на заявените разходи, като именно успешното преминаване през този контрол е предпоставка за възникването на задължението за плащане от страна на УО. Приложимите нормативни разпоредби предвиждат допълнителна проверка на заявените разходи, като именно тя е ключов фактор за окончателното признаване на правото на бенефициера на съответната сума. До приключване на този процес и издаване на акт за верификация на разходите, задължението на УО за окончателно плащане на претендираните разходи не е нито ликвидно, нито изискуемо, а при отрицателен резултат от проверката може дори изобщо да не възникне. В случая е безспорно установено, че издаденото след подаденото искане за плащане решение за определяне на финансова корекция е отменено, но тази отмяна не е достатъчна, за да обоснове извод за ликвидност и изискуемост на задължението на УО за плащане. С отмяната на решението за определяне на финансова корекция възниква задължение за УО да се произнесе с акт по допустимостта на претендираните разходи, но отмяната на финансовата корекция не може да замести проверката на допустимостта на разходите и не е равнозначна на верификация на разходите. В тази връзка първоинстанционният съд неправилно е приел, че срокът за извършване на плащането по чл. 62, ал. 1, изречение второ ЗУСЕФСУ започва да тече от издаването на акт, с който приключва процедурата по администриране на нередности. Действително задължението на ръководителя на УО за произнасяне по допустимостта на разходите е възникнало след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на финансовата корекция и последвалото искане/покана за плащане, но актът, с който е следвало да се произнесе, е акт за верификация на разходите, включени в подаденото от бенефициера искане за плащане. При липса на изрично произнасяне по подаденото от бенефициера искане за плащане е формиран мълчалив отказ, който е подлежал на оспорване по съответния ред. Важно е да се подчертае, че касаторът е имал възможност да оспори този мълчалив отказ, но не го е направил. Вместо да се възползва от наличните правни механизми за защита на правата си, той претендира начисляване на лихва за забава, но на плащане, което не е било изискуемо към процесния период. Както беше посочено по-горе до издаването на акт за верификация на разходите, вземането не е окончателно установено по основание и размер, не може да бъде предмет на принудително изпълнение и не може да бъде основание за начисляване на законна лихва за забава. Забавеното произнасяне на административния орган може да бъде преценявано в контекста на принципа за бързина, регламентиран в чл. 11 АПК и във връзка с евентуално съдебно оспорване на крайния акт (изричен или мълчалив отказ за верификация), но не и да бъде основание за настоящата претенция. С оглед изложеното, доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, поради което съдът следва да го остави в сила. С оглед изхода на спора, направеното от ответника искане и на основание чл. 143 АПК съдът следва да осъди касаторът да заплати на Министерството на иновациите и растежа юридическото лице в чиято структура е органът-ответник, поисканите и направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., определено на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран и на основание чл. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд,