Решение № 425 от 5.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 1446/2013 г.

Решение № 425 от 5.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 1446/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимата Н. Д. М. против решение № 70 от 8.V.2013 г. по внохд № 1008/2012 г. на Софийския апелативен съд и с позоваване на всички касационни основания по чл. 349, ал. 1 НПК се иска или оправдаване на подсъдимата, или връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане. В съдебно заседание подсъдимата не се явява. Защитникът й, изготвил жалбата, я поддържа. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на оспорваните съдебни актове и дава заключение за оставяне на въззивното решение в сила. ВКС установи: С присъда № 16 от 6.VII.2012 г. по нохд № 162/2011 г. на Софийския окръжен съд Н. Д. М. е призната за виновна в това, че за времето от м. Х.2002 г. до м. Х.2004 г. е участвала в организирана престъпна група, ръководена от Я. И. М. /починал, съпруг на подсъдимата/ и членове освен подсъдимата още българските граждани Н. И. С., Ц. Т. К., П. Б. А., М. И. П. и италианския гражданин М. М., създадена да върши в страната, в Италия, Франция и Х. престъпления по чл. 159а, ал. 1 и по чл. 159в, предл. второ /стара редакция, обн., ДВ, бр. 92 от 2002 г./ във вр. с чл. 159б, ал. 2 във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 1,2 и 6 НК, за което и на основание чл. 321, ал. 2 НК е наказана с 1 г. лишаване от свобода. М. е призната за виновна още в набирането, транспортирането, превеждането през границата, откарването в Р., Италия, и предаването там на М. М. на 13-годишната С. Я. Т. /през м. VIII.2004 г./, на 19-годишната Е. Т. З. и 31-годишната М. Я. Г. /последните две през м. VI.2003 г./ с цел да бъдат държани в принудително подчинение независимо от съгласието им, като пострадалите са въвеждани в заблуждение, а родителите на С. Т. и майката на Е. З. са получили материални облаги, за които деяния, извършени в изпълнение на взети от организираната престъпна група решения, в съучастие като съизвършител с един или с повече от членовете на групата, и на основание чл. 159в, предл. второ /стара редакция, обн., ДВ, бр. 91 от 2002 г./ във вр. с чл. 159б, ал. 2 във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 1 /за Ст. Т./, 2 и т. 6 /за Ст. Т. и Ел. З./, подсъдимата е осъдена при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на 3 години лишаване от свобода, конфискация на лек автомобил "марка" с рег. № и на 10 000 лв. глоба за престъплението по чл. 321, ал. 2 НК, и на по 2 години лишаване от свобода и на по 7 000 лв. глоба за престъпленията по чл. 159в НК. М. е призната за виновна и в това, че на 25.III.2009 г. в дома си на /населено място е държала без съответно разрешително огнестрелно оръжие и боеприпаси- пушка тип "помпа" и 162 разнокалибрени патрона-за което и на основание чл. 339, ал. 1 НК е осъдена на 6 месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК на М. е определено общо наказание от 3 години лишаване от свобода, конфискация на лек автомобил "марка" с рег. № и 10 000 лв. глоба, като лишаването от свобода е отложено от изтърпяване за срок от 5 години. На основание чл. 53, ал. 2, б. "а" НК е отнет в полза на държавата предметът на престъпното държане на огнестрелно оръжие. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Жалбата е неоснователна. Преди да се пристъпи към обсъждане на изложените в жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения, считани от защитата за съществени и налагащи отмяна на обжалваното решение с оправдаване на подсъдимата или с връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, се налага да се отбележи неоснователността на възраженията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК: възражението за допуснато нарушение на материалния закон не е развито като касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 2 НПК, тъй като не се сочи, в какво се изразява неправилното прилагане на закона, респ. неприлагането на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти, а възражението за явна несправедливост на наложените поотделно и за съвкупността от престъпления наказания не е подкрепено с доводи, за да бъде обсъждано. В пространната жалба от близо 30 страници, защитата на подсъдимата е отделила значително място за собствен анализ на доказателствения материал, който, обаче, не убеждава в правилността му. Приемайки, че в страната е била създадена организирана престъпна група, занимаваща се с износа на млади жени и момичета от циганския етнос, за да се занимават основно с кражби и просия /донякъде и с проституция/ в Италия и Франция, че групата е била ръководена от съпруга на подсъдимата, покойния вече Я. М., прикрит зад "длъжността" си на "глава" на циганското "мешаре" в България, че подсъдимата е била наясно с целите и дейността на групата и осъщественият от нея трафик на малолетната С. Т. и пълнолетните Е. З. и М. Г. е част от тази дейност, двете съдебни инстанции са анализирали с подробности целия доказателствен материал от многотомното досъдебно разследване, както и това, което са установили при проведеното съдебно следствие. Независимо от съгласието си с това, което първата инстанция е приела за установено, въззивният съд също е коментирал фактите, излагайки логични съображения "за" и "против" тези от тях, които си противоречат /основно в показанията на трафикираните свидетелки и техните близки/. Няма как да се сподели основателността на поддържаното в жалбата, че е следвало да се кредитира казаното от далите противоречиви показания свидетели пред съда, а не при досъдебното разследване, където тези свидетели били под въздействието на лица, именувани с фамилиите "Т." и "К.". Характеризирани от защитата като хора "с елементарно образование или неграмотни", но пък "житейски зрели и хитри", манипулативни и сами поддаващи се на манипулация, готови да поднесат за себе си или за другиго изгодни "факти и истини", нямащи нищо общо с последната, тези свидетели правилно са били преценени от двете предходни инстанции и преценката им, съобразена с информацията от останалия доказателствен материал, с липсата на данни за оказвано при досъдебното разследване въздействие и с факта, че при претърсването в дома на П. А. -един от участниците в групата-са намерени протоколи от досъдебното разследване с разпитите на въпросните свидетели, е позволило убедителния отказ в обективността им пред съда. Според подалия жалбата защитник съществувала неяснота относно броя на трафикираните жени и момичета и липсвали мотиви, защо се приемало, една от тях да е Ц. К.. Твърдяните неяснота и липса-освен че практически не могат да се отразят върху отговорността на подсъдимата-не са налице. Въззивният съд е приел, че организираната престъпна група е извършила престъплението по чл. 321, ал. 2 НК по отношение на 13 лица-малолетните Х. Н. И., М. А. М., Г. В. Н., С. Я. Т. и Т. А. В., непълнолетните К. П. Т. и В. Т. Т./К./ и пълнолетните В. К. К./Я./, Е. Д. М., М. К. М., Е. Т. З., М. Я. Г. и М. С. Н.. Вижда се, че сочената в жалбата Ц. К. не е сред тях, при което не е имало и необходимост да се излагат мотиви във връзка с нея /коментарът по повод на Ц. Св. К. е на с. 21 от въззивното решение/. Конкретно спрямо въззивния съд, в жалбата са направени две възражения: срещу немотивираният му отказ по доказателствени искания от защитата на подсъдимата и за незаконност на съдебния състав. Първото от тези възражения е невярно. Молба с доказателствени искания защитата е подала в деня на второто пред въззивния съд съдебно заседание, проведено на 22.II.2013 г. Включваща изискване на справки от различни институции /в т. ч. за установяване самоличността на трафикираните, което обстоятелство изобщо не е било спорно/, както и преразпит на множество свидетели, молбата е била разгледана в мотивирано определение, отразено на с. 6 и 7 от съдебния протокол /л. 32, гърба и 33 от възз. д./, където съдът се е спрял на всяко едно от направените искания и обосновано го е отхвърлил. Второто възражение е неоснователно. За да твърди незаконност на въззивния съдебен състав защитата на подсъдимата се е мотивирала с неуважаването на искането й, съдията К. Г. да се отведе от разглеждането на делото. Поискала е отвода на съдия Г. с довода, че е участвала в постановяването на решение за изпълнение на ЕЗА по отношение на разпитаната като свидетел в настоящото производство Ц. Т. и на две определения, с които са одобрени извършени при досъдебното разследване обиск, претърсване и изземване по отношение на също разпитаните като свидетели П. А. и М. П., които участия защитата е счела, че налагат съдия К. Г. да се отведе на основание чл. 29, ал. 2 НПК. С мотивирано определение от 22.II.2013 г. /с. 2 от съдебния протокол за заседанието на посочената дата, л. 30, гърба от възз. д./ искането за отвод е било отхвърлено с мотиви, чиято правилност напълно се споделя. За изпълнението, респ., за отказът да се изпълни издадена ЕЗА е предвидена процедура /чл. 44 ЗЕЕЗА/, в която съдът проверява, дали са налице условията за предаване или за отказ. Тези условия, изброени в посочените в чл. 44, ал. 6 ЗЕЕЗА текстове, не включват представяне и съответно обсъждане от компетентния български съд на доказателствата, подкрепящи повдигнатото в издаващата държава обвинение или издадената присъда. На съда не се представят доказателства и такива не се обсъждат и в производствата по чл. 161 НПК. Преценката за необходимостта от извършване на съответното следствено действие принадлежи на органите на досъдебното разследване, а участието на съда се изразява единствено в даването предварително на съгласие за извършването му или на последващо извършването одобрение в законноустановения 24-часов срок. Т. е. и в двата коментирани случая съдът няма никакво отношение към доказаността-на съответния етап-на обвинението, за да се счита впоследствие предубеден от изхода на делото и това да обоснове отвеждането от разглеждането му на основание ал. 2 на чл. 29 НПК. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС