Решение № 14631 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6234/2019 г.

Решение № 14631 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6234/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 1357 от 05.03.2019 г., постановено по адм. д. № 12661/2017 г. Административен съд – С. град, първо отделение, 47-ми състав, е отхвърлил жалбата на С. Ч. срещу мълчалив отказ по акт за прихващане и възстановяване № П-22220617115703–004–001 от 01.08.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. С., в която част е потвърден решение № 1640 от 19.10.2017 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С.. С решението жалбоподателя е осъден да заплати на НАП юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от С. Ч. от [населено място]. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. В касационната жалба се излагат конкретни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения акт за прихващане или възстановяване. Претендира присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- гр. С. чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като обсъди данните по делото и оплакванията в касационната жалба, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е не основателна. С обжалваното решение Административен съд –С. град е отхвърлил жалбата на С. Ч. срещу мълчалив отказ по акт за прихващане и възстановяване № П - 22220617115703 – 004 – 001 от 01.08.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. С., в която част е потвърден решение № 1640 от 19.10.2017 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. С.. Първоинстанционният съд е описал фактическата обстановка по издаване на оспорения АПВ – искането на С. Ч., приетото от органа по приходите, възраженията в жалбата по административен ред, приетото от решаващия орган. Посочено е, че жалбоподателят по същество не оспорва факта, че прихващането на главниците е извършено коректно от органа по приходите, но прави възражение, че законната лихва по тях неправилно е изчислена към датата на издаване на ревизионния акт – 13.06.2014 г., а не към 30.04.2010 г., когато е извършено плащането на задължението за данъка по ЗДДФЛ за 2009 г., към който момент е можело да бъде извършено прихващане. Отбелязано е още, че с решението по жалбата по административен ред решаващият орган в лицето на директора на Д"ОДОП"-гр. С. е приел, че жалбата в тази й част е неоснователна и е потвърдил АПВ в тази му част. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният АПВ е издаден в съответствие с материалния закон. В тази насока са изложени мотиви, че правилно е прието, че първият възможен момент към който може да се извърши прихващане е датата на издаване на ревизионния акт – 13.06.2014 г., тъй като до този момент няма направено искане от задълженото лице да връщане на недължимо заплатена сума. В допълнение е отбелязано, че след като прихващането е извършено към 13.06.2014 г., то не се дължи лихва за времето от 13.06.2014 г. до 01.08.2017 г. – датата на издаване на АПВ. Направен е краен извод, че оспореният АПВ е правилен и законосъобразен като издаден от компетентен орган и в съответствие с фактите по делото и приложимия материален закон. Решението на Административен съд – гр. С. град е правилно и законосъобразно. В касационната жалба да се правят доводи за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Навеждат се доводи, че в случая е приложен неправилно материалния закон – чл. 129, ал. 6 ДОПК. Прави се и оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд не съобразил кои лихви и в какъв размер се оспорват. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор относно фактическата обстановка, свързана с издаването на ревизионен акт № 2141310461 от 13.06.2014 г., издаден от М. Хаджийска на длъжност Началник сектор "Ревизии" и М. Парапунова, на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП – гр. С., изменен и частично потвърден с решение № 1942 от 30.10.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП"- гр. С.; издадените по неговото оспорване решение № 4755 от 05.07.2016 г. на Административен съд – С. град, първо отделение, 44-ти състав, постановено по адм. д. № 11415/2014 г., както и допълнително решение № 6355 от 20.10.2016 г. на същия съд по същото дело, както и постановеното по тяхното оспорване решение № 5396 от 02.05.2017 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на първо отделение, постановено по адм. д. № 13671/2016 г. От данните по делото е видно, че във връзка с така постановените решения от страна на С. Ч. до ТД на НАП – гр. С. е подадено искане за прихващане или възстановяване № 06 – 94 – 18 – 105/04.07.2017 г. /л. 62 от първоинстанционното дело/, с което на основание чл. 129, ал. 1 ДОПК е поскано да бъде извършено прихващане /възстановяване на сумата от 77 849, 45 лв., от които ДДФЛ за 2008 г. в размер на 2 214, 52 лв., и същия данък за 2009 г. в размер на 75 637, 93 лв., за погасяване на изискуеми публични задължения, събирани от НАП в размер на 77 849, 45 лв., дължими от заявителя по ревизионен акт № 2141310461/13.06.2014 г. В искането е посочено, че прихващането следва да бъде направено съгласно чл. 104 ЗЗД – двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях до деня, в който е могло да се извърши прихващането, както и да бъдат сторнирани начислените лихви по така погасените задължения с направеното прихващане до деня на прихващането. Въз основа на резолюция № П – 22220617115703 – ОРП – 001/11.07.3017 г. по искането е извършена проверка, която е приключила с издаването на процесния акт за прихващане и възстановяване № П - 22220617115703 – 004 – 001 от 01.08.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. С.. В акта са изложени мотиви кои суми с кои суми се прихващат /надвнесен данък общ доход от С. Ч. за 2008, 2009 г. и 2010 г. и дължим от него съгласно ревизионния акт ДДС /, като по искането за прихващане на лихви в акта няма изложените мотиви. Така издаденият АПВ е оспорен от С. Ч. до директора на Д"ОДОП"-гр. С./л. 43 - 48 от първоинстанционното дело/, като в жалбата се посочва, че главниците са били погасени правилно, но по същество липсва произнасяне по искането за прихващане на лихви към момента в който е могло да бъде извършено прихващане, макар такова искане да е направено в искането за прихващане или възстановяване. Изложени са доводи, че при условията на чл. 129, ал. 5 ДОПК органът по приходите е длъжен да възстанови или прихване посочените в акта суми заедно с дължимата законна лихва за недължимо платени суми, като съгласно чл. 104 ЗЗД двете насрещни вземания се смятат за погасени до размер на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши – като в случая това е датата на недължимо платения данък за 2009 година - 30.04.2010 г. Отбелязано е, че ако се приеме противното, то в съгласие с разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ДОПК върху прихванатите за главница суми, следва да се начисли лихви до датата, на която е установено основанието за прихващане – датата на постановяване на решението на Върховния административен съд № 5396/02.05.2017 г. Наведен е и довод за нарушение на принципа за съразмерност, установен с чл. 6 АПК, тъй като органът по приходите е определил законна лихва върху задълженията за ДДС, но в същото време не начислява лихви за надвенесените суми. В жалбата е посочена и дължимата от лицето лихва общо в размер на 38 165, 36 лв. По така подадената жалба директорът на Д"ОДОП" – гр. С. се е произнесъл с решение № 1640/19.10.2017 г. /л. 32 – 34 от първоинстанционното дело/, с което оспореният АПВ е потвърден в частта на мълчаливия отказ за възстановяване на лихви да недължимо внесен ДДФЛ за 2008 г. и 2009 г. и отказ за сторниране на начислени законни лихви. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че издаденият АПВ е правилен и законосъобразен в оспорената му част за лихвите. Настоящата съдебна инстанция споделя този негов извод, като в допълнение следва да бъде посочено и следното: Направеното оплакване на касатора за допуснато нарушение на материалния закон и по-специално на чл. 129, ал. 6 ДОПК е неоснователно. Последната норма определя, че недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1 - 4. В конкретния случай няма спор, че задълженията за данък общ доход за 2008 и 2009 г. са внесени доброволно отзадълженото лице въз основа на подадена от него годишна данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ. Това изключва дължимост на лихвата при хипотезата на чл. 129, ал. 6, изр. първо ДОПК, т. е. задължението да внесено или събрано въз основа на акт на орган по приходите. Следователно, в случая е приложима втората хипотеза на нормата – сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1 - 4. По делото липсват данни задълженото лице С. Ч. да е подавало искане по реда на чл. 129 ДОПК за възстановяване на недължимо заплатени данъци преди датата на издаване на процесния ревизионен акт № 2141310461 от 13.06.2014 г. Именно в хода на ревизионното производство по издаване на този акт за пръв път е повдигнат въпроса за надвесен данък общ доход за част от ревизираните данъчни периоди, поради и което правилно е прието както от директора на ДОПК при административното оспорване, така и от първоинстанционния съд при съдебното оспорване. В случая няма как да бъде поставен знак за равенство между датата на внасяне на данъка и датата, от която същият следва да се счита за недължимо платен, каквато теза по същество се поддържа от касатора, тъй като към този момент/на внасяне на данъка/ той няма как да знае, че данъкът е внесен недължимо. При тази хипотеза няма как да бъдат начислени лихви за забава при условията на чл. 129, ал. 6, изр. второ ДОПК, считано от 30.04.2010 г. върху недължимо заплатени данък общ доход. В същото време върху определените задължения за данък добавена стойност се дължи съответна законна лихва /чл. 175, ал. 1 ДОПК/. В случая няма нарушение на принципа за съразмерност, установен по чл. 6 АПК, тъй като от една страна не съществува законово задължение за дължимост на лихва върху недължимо внесени публични задължения при непроведена процедура по тяхното възстановяване, а от друга страна, върху неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи законна лихва. Неоснователно е и оплакването на касатора за допуснато нарушение на закона изразяващо се в това, че върху подлежащите на възстановяване недължимо платени суми за данък общ доход се дължи лихва при условията на чл. 129, ал. 6 ДОПК за времето от издаване на ревизионния акт – 13.06.2014 г. до датата на подаване на искането за прихващане или възстановяване – 04.07.2017 г. Видно от самото искане /л. 62 от първоинстанционното дело/, подобно искане не е правено от заявителя С. Ч.. Косвено доказателство в тази насока е представения пред настоящата съдебна инстанция АПВ № П – 22220619100856 – 004 – 001/04.07.2019 г., с който при последващи производства по прихващане и възстановяване на С. Ч. е възстановена сумата от 17 071, 46 лв., съставляваща недължимо прихванати лихви по отменени задължения по ревизионен акт № 2141310461 от 13.06.2014 г. След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения АПВ и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд – С. град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК касатора следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция по приходите -гр. С. юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,