Решение № 152 от 10.10.2024 г. на ВКС по т.д. № 20238002901376/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване по касационна жалба от страна на пълномощника на М. В. М. ЕГН: ********** и Г. М. М. ЕГН: ********** срещу решение №544 от 26.04.2022 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. №2793/22 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение №207/18.07.2022 г. по гр.д. № 312/21 на ОС-Монтана, в частта, с което са били отхвърлени исковете на двамата касатори-ищци срещу СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНА БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ“-гр. София, БУЛСТАТ 177217448/съкр. НББАЗ/ до размера на сумите от по 10 000 лева за всеки от тях - обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на ПТП настъпило на 25. 07. 2020 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, изразяващи се в неправилна преценка на поведението и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от самите пострадали. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция под формата на адв. възнаграждение в размер на 2 880 лева с ДДС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК по въпроси, които обобщено се свеждат до това: как се определя приноса на пострадалия и деликвента и длъжен ли е съдът да обсъди и вземе в предвид и заключението на САТЕ относно механизма на ПТП при определяне на наличието и степента на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД или за това е достатъчно отразяването на обстоятелствата в актовете за установяване на административно нарушение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. При постановяване на въззивното решение, съдебният състав на САС е изложил следното: От изслушаното пред първоинстанционния съд заключение на съдебно- медицинска експертиза, изготвено въз основа на приетите по делото медицински документи, в резултат на процесно пътно произшествие ищецът М. М. е получил травма на главата с разкъсно-контузна рана и охлузване по гърба на носа в горната му част; разкъсно-контузна рана в лявата тилна област; травма в областта на тялото с охлузване в областта на десен хълбок отзад; травма в областта на десния горен крайник с охлузване по задната повърхност на дясна мишница над лакетната става, които травматични увреждания са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като несъмнено пострадалият е търпял и болки и страдания с оздравителен период до 25 дни, а в последствие пострадалият е напълно възстановен. По отношение на Г. М. е прието, че е бил получил охлузна рана по задната повърхност на лява предмишница и контузия в областта на дясната колянна става с кръвонасядане и оток, които травматични увреждания са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като несъмнено пострадалият е търпял и болки и страдания за период от около 25 - 30 дни и най-вероятно пострадалият трябва да се е възстановил напълно от получените травми /не е б и л осъществен личен преглед по вина на пострадалия/. Съдът, се е позовал на преценка на показанията на разпитаната, в качеството й на свидетел, майка на ищеца Габриел М. и съпруга на Методи М., съгласно чл.172 от ГПК и н е е кредитирал същите, тъй като тези показания относно уврежданията на ищцитепротиворечали на приетата медицинска експертиза, изготвена и съобразена с всички събрани по делото медицински документи. При определяне н а размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка н а конкретни обстоятелства: характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т.н. В настоящия случай въззивният съд е счел на базата на продължителността на периода, през който са търпели болки и страдания, възрастта на пострадалите, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП – юли 2020 г., лимитите на отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи, че сумите от по 4 000 лева за всеки от пострадалите, ще обезщети причинените им неимуществени вреди. По отношение на уваженото от първата инстанция възражение за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД, и изложените във ВЖ на ищците оплаквания за неоснователността на това възражение в приетия обем на ½ въззивният съд е приел, че о т съдържанието на съставените актове за установяване на административно нарушение, приложените констативни протоколи със схеми към тях, подписани и от ищците по делото се установявало, че причина за настъпването на пътно-транспортното произшествие е поведението на водача на лекия автомобил, който се е движил в тъмната част на денонощието по неосветена улица и мокра пътна настилка със скорост несъобразена с конкретните условия на видимост, при което не е успял да спре пред внезапно навлезлите на платното за движение пешеходци в резултат на което ги е блъснал с предна дясна част на автомобила, с което е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП. Установено било, също така, че ищците в качеството си на пешеходци са навлезли внезапно на пътното платно пред автомобила, с което са нарушили забраната на чл.114, т.1 от ЗдвП. С това си поведение пострадалите сами са се поставили в риск и значително са допринесли за настъпване на вредоносните последици, което въззивният състав е приел, че е 50 % съпричиняване от страна на пострадалите, поради което и следва да се редуцира определеното обезщетение от 4 000 лева на 2 000 лева. Тази сума е била изплатена от кореспондента на немския застраховател, с оглед на което и предявените искове са счетени за неоснователни. По отношение на отговора на правния въпрос и правилността на обжалваното въззивно решение настоящият състав на ВКС, Първо т.о. намира следното: Налице е трайно установена съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК относно определяне на обема на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия пострадал участник в ПТП: решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, според която при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. От една страна, в конкретния случай въззивният съд е приел категорично, че причина за настъпването на пътно-транспортното произшествие е поведението на водача на лекия автомобил, който се е движил в тъмната част на денонощието по неосветена улица и мокра пътна настилка със скорост, несъобразена с конкретните условия на видимост, при което не е успял да спре пред внезапно навлезлите на платното за движение пешеходци в резултат на което ги е блъснал с предна дясна част на автомобила, с което е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП. Въпреки това, съдът не е отчел в достатъчна степен, че съгласно чл. 20 ал.2 ЗДвП /в редакция към датата на настъпване на ПТП/ водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Следователно отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма от тази на пешеходците. От друга страна, по делото не е установено по категоричен начин нарушение на чл. 114, т. 1 ЗДвП /редакция към момента на настъпване на ПТП/, т.е. че пострадалите са предприели внезапно пресичане на платното за движение, а само че единият се е движил в края на пътното платно/ с ширина на тротоара само 90 см./. При преценка на съдържанието на констатациите в заключението на автотехническата експертиза и отчитане на горните обстоятелства следва да се приеме, че допуснатите от пострадалите ищци нарушения обосновават съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 1/4, а не 50%, както неправилно е преценил въззивният съд. От горното следва, че обжалваното решение следва да се отмени само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на двамата пострадали до размера на по 1000 лева/ при общ размер на обезщетенията от по 4000 лева, от които 2000 лева-платени от страна на ответника и прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД до размера на 1/4/ от общо претендираните 10 000 лева и същите да се уважат до този размер. Същото следва да се отмени и в съответната част от присъдените в тежест на тази ищците разноски от 2260 лева, според уважаваната част от иска в настоящото производство като се приспаднат 2 х 226 лева или 452 лева. По отношение на разноските пред ВКС: На основание чл.78 ал.2 ГПК и с оглед направените искания от страна на ответника, при отчитане на представените към отговора на КЖ фактура и дневно извлечение на съответните плащания, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. намира, че в полза на ответника следва да се заплати сумата от 2 304 лева- заплатено адв.възнаграждение, съответно на потвърждаването на решението в отхвърлителната му част, т.е. за разликата между 1000 лева и 10 000 лева по всеки един от двата иска. Ответникът по КЖ следва да заплати държавна такса върху уважената част от исковете от ВКС в размер на 40 лева по сметка на ВКС. Водим от горното ВКС, състав на Първо търговско отделение