Решение № 145 от 2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2015 г.

Решение № 145 от 2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 312 от 25.05.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 186 от 29.01.2015 г. по в. гр. д. № 2933/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторът [фирма] [населено място] иска отмяна на обжалваното решение като неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Ответникът по касация Общината [населено място] счита, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е отменено решение № 295 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на Карловския районен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма] [населено място] иск за признаване за установено, че Общината [населено място] не е собственик на поземлен имот с идентификатор 36498.503.2809 в [населено място], с площ от 972 кв. м. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за приложението на § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА и § 42 от ПЗР към ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96 от 1999 г./, и по-конкретно за възможността на основание § 42 от ПЗР към ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96 от 1999 г./ в собственост на общината да премине недвижим имот, който се води по баланса на предприятие с държавно имущество, в случай, че преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество следва влизането в сила на § 42 от ПЗР към ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96 от 1999 г./. По поставения въпрос настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Процесът на отделяне на общинската собственост от държавната, започнал с влизането в сила на ЗМСМА /ДВ, бр. 17/17.09.1991 г./, протича успоредно с процеса на трансформиране на държавната собственост при преобразуването на държавните предприятия в търговски дружества, уреден с норми на Указ 56/1989 г. за стопанската дейност (отм.), Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество от 1991 г. /ЗОЕТДДИ, отм./ и Закона за преобразуване на държавни и общински предприятия от 1992 г. /ЗППДОбП, отм./. С преобразуването на държавните предприятия в еднолични търговски дружества по ТЗ по реда на ЗОЕТДДИ (отм.), впоследствие по реда на ЗППДОбП (отм.), се извършва промяна на собствеността, като предоставеното за стопанисване и управление държавно имущество, включено в капитала на новообразуваното дружество, става собственост на последното. Задължителната съдебна практика, формирана с решения по чл. 290 ГПК, приема, че преминаването на собствеността от държавното предприятие към едноличното търговско дружество настъпва от момента на вписване на акта за преобразуването /решение № 44/03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 43/03.08.2010 г. по т. д. № 506/2009 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 52/03.11.2011 г. по т. д. № 325/2009 г. на ВКС, II-ро т. о., и др./. Това имущество се включва в капитала на търговското дружество в качеството му на самостоятелен стопански субект, независимо от имуществото на собственика - държавата. Задължителната съдебна практика приема и това, че предоставеното за стопанисване и управление държавно имущество не може да стане общинска собственост по някой от критериите на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, поради забраната, въведена с § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА /напр. решение № 200/29.06.2010 г. по гр. д. № 5293/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 244/25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. и решение № 314/28.11.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г., двете на ВКС, I-во г. о., и др./. Тази норма, макар и приета по-късно - с изменението на закона публикацията в ДВ, бр. 49/1995 г., има тълкувателен характер и се прилага от момента на влизане в сила на закона на 17.09.1991 г., поради което имуществото, предоставено на държавните предприятия, не преминава в собственост на общините, когато е било включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Затова преминаването по силата на закона в собственост на общините на заварените държавни имоти настъпва само при липса на предвидените в § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА изключения, като преценката за това се прави към момента на влизането в сила на ЗМСМА през 1991 г. Същото разрешение следва да се приложи и в случаите по § 42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ, бр. 96/1999 г./, според който преминават в собственост на общините застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. По тези съображения следва да се приеме, че недвижим имот, който при влизането в сила на ЗМСМА през 1991 г. се води по баланса на предприятие с държавно имущество, не преминава в собственост на общините на основание § 42 от ПЗР към ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96 от 1999 г./, макар актът за преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество да следва влизането в сила на посочената разпоредба. По касационната жалба: Въззивният съд е приел, че имотът е придобит от държавата през 1984 г. чрез отчуждаване по реда на З. (отм.), а с оглед отреждането по плана и предназначението му за застрояване с общежитие на Вагонно-ремонтния завод [населено място] и съгласно чл. 7 ЗС /първоначална редакция/ и чл. 2, ал. 1 НДИ (отм.), е предоставен за стопанисване и управление на СО "Б. ", което с две платежни нареждания през 1984 и 1985 г. заплатило сумите 50 135 лева и 2 265.35 лева - завишената на основание съдебно решение стойност на отчуждения имот. При влизане в сила на ЗМСМА пред 1991 г. имотът е бил заведен в баланса и включен в уставния фонд на държавната фирма "Б. ", образувана през 1989 г. на основание Указ № 56 за стопанска дейност (отм.) като правоприемник на прекратеното стопанското обединение "Б. ". При това положение и съгласно § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА имотът не е могъл да премине в собственост на общината на основание § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА /първоначална редакция/, както правилно е посочено в мотивите към обжалваното решение. Мероприятието, за което е извършено отчуждаването през 1984 г., не е осъществено и със заповед № 296/20.04.1992 г. на кмета на общината [населено място] на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 З. (отм.) и чл. 84 ППЗТСУ (отм.) е одобрено изменение на регулацията на кв. 118, което засяга и спорния имот, като са образувани нови парцели за индивидуално застрояване - жилищно строителство и магазини. Правоприемник на ДФ "Б." е образуваната при действието на Закона за българските държавни железници от 1995 г. (отм.) Национална компания "Български държавни железници", която е със статут на държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон и поема активите и пасивите на държавната фирма по баланса към 1 юли 1995 г. Впоследствие държавното предприятие е прекратено, считано от 1 януари 2002 г. съгласно § 3, ал. 1 от Закона за железопътния транспорт /ЗЖТ/ и има за правоприемници Национална компания "Железопътна инфраструктура" и едноличното търговско дружество [фирма]. Последното е образувано с Разпореждане № 43/28.12.2001 г. на Министерския съвет на основание § 5 от ПЗР на ЗЖТ, с настоящо наименование [фирма]. Спорният имот е включен в неговия капитал. При тези данни въззивният съд приел, че предоставеният за стопанисване и управление държавен имот е могъл да бъде придобит на основание чл. 17а от ЗППДОбП (отм.) едва при преобразуването на държавното предприятие НК "Б. " в еднолично акционерно дружество "Б." по силата на акта за преобразуване от 2001 г. Преди да се извърши преобразуването е влязла в сила разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /Обн., ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г./. Към този момент спорният имот е бил частна държавна собственост, незастроен и отреден за индивидуално застрояване, съобразно което въззивният съд счел, че не се касае за обществено и благоустройствено мероприятие с национално значение, а за такова с местно значение за задоволяване на жилищни и потребителски нужди на населението на общината. Оттук съдът заключил, че имотът е общинска собственост и предявеният срещу общината отрицателен установителен иск за право на собственост е неоснователен. С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно. В разглеждания случай общината, като ответник по отрицателния установителен иск за собственост, който следва да въведе основанието и да докаже фактическия състав за придобиване на правото върху спорния имот, се позовава на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96/1999 г./. С оглед на това основание, а и от данните по делото е установено, че имотът е бил държавна собственост към 17.09.1991 г., когато в сила влиза ЗМСМА и започва процесът на отделянето на общинската собственост от държавната. Включването в уставния фонд на държавната фирма "Б. " отнема възможността имотът да премине в собственост на общината както на основание § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА /което, впрочем правилно е прието от въззивния съд/, така и впоследствие на основание § 42 от ПЗР на ЗОбС от 1999 г. Обстоятелството, че държавата е запазила собствеността си върху имуществото на образуваната по реда на Указ № 56/1989 г. (отм.) държавна фирма, е пречка съгласно § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА имуществото да премине по-късно в собственост на общината на поддържаното от нея основание, без оглед на това дали мероприятието, за което имотът е отреден по подробния устройствен план от 1992 г., е с местен обществен или благоустройствен характер. В обобщение, налице е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и тъй като делото не се нуждае от събиране на нови доказателства, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция. Не са налице предпоставките на § 42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ, бр. 96/1999 г./ за преминаване на спорния имот в собственост на ответната община, поради което предявеният срещу нея отрицателен установителен иск следва да бъде уважен. При този изход на спора и предвид заявеното искане, на касатора-ищец по делото, следва да се присъдят сторените за всички инстанции разноски в размер на 3 037.32 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.