Решение № 11670 от 28.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8699/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от началник отдел ГРАО в община Пловдив, длъжностно лице по смисъла на чл. 92 ал. от ЗГР, чрез упълномощен процесуален представител - юрк. В. Петров, срещу Решение 406 от 21.06.2023 г., постановено по адм. д. 42 по описа на Административен съд Пазарджик (АС Пазарджик) за 2023 г. С него е отменен отказ, издаден от настоящия касационен жалбоподател, по заявление от 05.12.2022 г за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес на И. Семерджиев. Наред с това, преписката е върната на административния орган за произнасяне по компетентност, съобразно дадените от съда указания. Касационният жалбоподател твърди недопустимост и неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост касационни основания по чл. 209, т.3 от АПК. По изложените в касационната жалба съображения иска отмяната на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът И. Семерджиев в писмен отговор, чрез упълномощения адв. В. Мешков, оспорва касационната жалба като неоснователна. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като изходяща от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното съдебно решение е постановено в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 92, ал. 13 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) по жалба на И. Семерджиев против отказ от 05.12.2022 г. на длъжностно лице по чл.92 ал.1 ЗГР от община Пловдив за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес на това лице. Отказът бил мотивиран с това, че съгласно становище на директор Дирекция УТПЕКР закупеният от ищеца имот е ателие за творческа дейност и не отговаря на условията в ЗУТ и Наредба 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, за да бъде определен като жилище. При установеното по делото от фактическа страна, съдът приел, от правна страна, че обжалваният пред него писмен отговор представлява отказ да се извърши административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, буква а от Допълнителната разпоредба (ДР) на Закона за администрацията (ЗА), във връзка с чл. 21, ал. 3 АПК. Приел, че оспореният отказ е валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в предписаната от закона писмена форма, но е постановен в противоречие с материалния закон (ЗГР и Наредба РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация) и преследваната от закона цел. Като се позовал на чл. 89, ал. 1 и чл. 93 ЗГР, съдът формирал извод, че целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение на мястото, на което гражданите са се установили да живеят, получават кореспонденция си и ползват произтичащите от това права и услуги. Първоинстанционният съд е приел, че от приложените по делото архитектурен проект на ет. 3 от сградата, в която се намира ателието на Семерджиев, се установява, че този имот се намира в многофамилна сграда, като на приземния етаж са разположени гаражи и ателие, а на всички останали етажи са разположени самостоятелни обекти, които заемат най-малко 60 % от нейната разгъната застроена площ. Взел предвид, че Наредбата не съдържа легално определение на понятието жилищна сграда , поради което, съобразно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съдържанието на това понятие следва да се установи чрез тълкуване, като се съобразят разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи. Приел, че за нуждите на тази наредба понятието жилищна сграда трябва да се прилага в смисъла, даден от ДР на Закона за устройство на територията (ЗУТ) и процесната сграда следва да се приеме за жилищна. Формирал извод, че същата попада в категорията обекти, изброени в чл. 121, ал. 4 от Наредбата. Мотивирал се, че в цитираната разпоредба няма изчерпателно изброяване на обектите и не е въведено императивно изискване това да са само жилищни имоти, а е достатъчно посоченият имот да е годен за обитаване и да задоволява жилищните нужди на лицето, като от значение е как фактически се ползва, а не неговото предназначение според устройствените планове и кадастралната карта. Допълнил, като се позовал на чл. 92, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗГР, че в конкретния случай Семерджиев е ангажирал достатъчно доказателства, които да установяват, че процесният имот се ползва като жилище и по своята площ, брой и вид помещения отговаря на изискванията за жилище по смисъла на чл. 40, ал. 1 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. По подробно изложените в обжалваното решение съображения съдът направил извод, че не са налице законови пречки, които да забраняват извършването на исканата адресна регистрация, поради което формирал извод, че оспореният пред него отказ се явява незаконосъобразен, отменил го и върнал преписката на административния орган за произнасяне по компетентност съобразно дадените в решението указания. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства и доводи , като правилно е приел извод за незаконосъобразност на отказа по заявление от 05.12.2022 г за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес на И. Семерджиев. При анализа на събраните в хода на съдебното производство доказателства, първоинстанционният съд е изяснил релевантните по спора факти, обсъдил е доказателствата, както и относимата и приложима правна уредба. Обществените отношения, свързани с адресната регистрация на лицата, пребиваващи на територията на Република България са уредени в Закона за гражданската регистрация (ЗГР) и Наредба РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация, а целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение на мястото, на което гражданите са се установили да живеят и съответно където да получават кореспонденция и да ползват произтичащите от това права и услуги. Установено е, че И. Семерджиев е подал заявление за постоянен адрес, в което изрично е посочил желанието си да бъде регистриран в населено място гр. Пловдив, [улица],[номер], за което е приложил изискуемият се от чл. 92, ал. 2, т. 1 ЗГР документ за собственост на имота - ателие. Административният орган е отказал да бъде извършена поисканата адресна регистрация понеже незаконосъобразно е преценил, че ателието е обект, който не може да бъде определен като жилище. При така установената фактическа обстановка от първоинстанционният съд е направен обоснован и правилен извод, че за административния орган не е имало правно основание да откаже заявената адресна регистрация понеже са налице данни, че ателието се ползва за жилищни нужди. Освен това няма изрично законово изискване адресната регистрация да се извършва само в обект жилище по смисъла на чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Съгласно § 5, т. 29 и т. 29а от ДР на ЗУТ при определяне предназначението на сградата ателиетата се считат за жилища, респ. съгласно § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ жилище е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди, на която законова характеристика в случая отговаря и ателието. Независимо от това, че съгласно посочените разпоредби ателието се счита за жилище и може да се осъществи на адреса му заявената регистрация, то правилно е преценено от съда, че законодателят не въвежда с понятието за адрес задължение за лицето да посочи за свой адрес само жилище по смисъла на ЗУТ, а съгласно разпоредбата на чл. 89, ал. 1 ЗГР предвид на употребения съюз или това може да бъде и друг обект на собственост, годен фактически да се ползва за жилищни нужди. Не са налице законови предпоставки за така постановения отказ - да се извърши исканата адресна регистрация. При тези доказателства по делото Административният съд като е приел за незаконосъобразен процесния отказ на началник отдел ГРАО в Община Пловдив, район Централен за извършване на заявената от И. Семерджиев адресна регистрация, отменил го е и е изпратил преписката за ново произнасяне на административния орган е постановил обжалваното съдебното решение в съответствие с приложимите правни норми. Събраните по делото доказателства не налагат изводи различни от тези на първоинстанционния съд и от касационния жалбоподател не се обосновава отмяна на обжалваното съдебно решение. Постановеното от Административен съд - Пазарджик решение не е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано, каквито касационни основания са посочени в подадената касационна жалба. Също така не е допуснато и съществено нарушение на съдопроизводствените правила водещо до касационно основание за отмяна на обжалваното съдебно решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея съдебно решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Предвид изхода на спора, искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Основателно се явява направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от Семерджиев. Такива му се следват в доказания по делото размер от 1000,00 лв., а направеното възражение за неговата прекомерност е неоснователно предвид разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 2004 г. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение