Решение № 16495 от 11.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6283/2013 г.

Решение № 16495 от 11.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6283/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 211 от 9.01.2013 г., постановено по адм. д. № 1683/12 г. Административен съд - София град, първо отделение, 10-ти състав, е отхвърлил жалбата на "Планет комерс" - ЕООД - гр. София, срещу ревизионен акт № К 1107251/1/7.10.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП" - гр. София разноски по делото в размер на 4 398,25 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Планет комерс" - ЕООД - гр. София, представлявано от управителя Георги Алексиев Кръстев. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира заплащане на разноски. Ответният по касационната жалба на директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" /сега Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ - гр. София чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК /предвид неспазване на изискванията на чл. 47 от ГПК във вр. с 144 от АПК относно мястото на поставяне на обявлението следва да бъде прието, че срокът за обжалване започва да тече от датата, на която управителят на дружеството се е уведомил за решението - 21.03.2013 г./, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на е отхвърлил жалбата на "Планет комерс" - ЕООД - гр. София, срещу ревизионен акт № К 1107251/1/7.10.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 2272 от 14.12.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София, с който на дружеството е отказано право на данъчен кредит по 4 бр. фактури, издадени от "Икона Ремс" - ЕООД и е начислен допълнително ДДС в размер на 6 811,46 лв. за извършена продажба на недвижим имот. Изложени са мотиви, че ревизионния акт е издаден от компетентен орган, в предвидената по чл. 120 от ДОПК форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, събраните доказателства, както и основанията за органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит. При изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на акта в частта му за непризнато право на данъчен кредит по доставките на "Икона Ремс" - ЕООД първоинстанционният съд е описал относно подробно събраните писмени доказателства, в това число сключения договор между страните, съставените протоколи за изпълнение на възложената работа, вида на договорените СМР и прочие. При определяне на спорното и безспорното е посочено, че между страните няма спор досежно това, че дружеството доставчик е включило процесните фактури в дневниците за продажби и в справката-декларация за съответните периоди, както и че постъпилите са отразени като приход по сметка 703 "Приходи от услуги" в кореспонденция на счетоводна сметка 411 "Клиенти", като спорът се свежда до това налице ли са реални доставки по процесните фактури. За да отговори на спорния въпрос на първо място са изложени мотиви защо по изискванията на ЗДДС е необходимо наличие на реална доставка за възникване на право на данъчен кредит. След това е извършен анализ на отношенията възложител изпълнител по сключения договор за изработка между "Планет комерс" - ЕООД и "Икона Ремс" - ЕООД, на база на който са изградени изводи какво поведение и какви счетоводни операции следва да са извършени, за да бъде прието, че е налице реално изпълнение на фактурираните услуги. Първоинстанционният съд е дал отрицателен отговор на въпроса налице са реални доставки, като мотивите му в тази насока могат да бъдат систематизирани до следното: 1. липсват каквито и да е доказателства относно техническата и кадровата обезпеченост на доставчика, тъй като актуваните строителни работи /описани подробно в решението/ предполагат наличие на определени материални ресурси за изпълнението им. 2. независимо от договорките, че дружеството възложител следва да представи необходимите материали за изпълнение на СМР, от негова страна не са ангажирани доказателства в тази насока; 3. представените доказателства не установяват доставчикът или възложителят да е разполагал с необходимата техника за изпълнение на фактурираните видове строителни работи. 4. изпълнителят е декларирал, че притежава 7 бр. работници на граждански договор, едното от които лица е починало преди подписване на договора, като неотносимо към спора е обстоятелството, дали тези лица е трябвало да имат трудови договори, дали са подали декларация за облагане на получените от тях възнаграждения, следва ли да бъде търсена отговорност за неплащане на осигуровки и прочие. Съдът е приел, че само от факта на издаване на фактури за извършени СМР да се приеме, че издателят на фактурите е притежавал съответната техническа и кадрова обезпеченост, като при една реално извършена стопанска операция данъчно-задължените лица следва да я документират надлежно в счетоводството си, като в тази насока съдът се е позовал и на тълкуването на закона, дадено в решението на СЕС от 22.12.2010 г. по дело С-438/2009, т. 25 и 26. Посочено е още, че разпоредбите на чл. 178 във вр. с чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО поставят изискването лицето, което претендира получаване на право на данъчен кредит, да е получател на стока или услуга, а другото данъчно-задължено лице да е доставчик на стоката или услугата. Предвид непредставянето на доказателства от страна на жалбоподателя при административното и съдебното оспорване е прието, че не са оборени констатациите на РА за липса на реални доставки по процесните фактури. Като допълнителен аргумент за непризнаване на правото на данъчен кредит е посочено обстоятелството, че по делото не доказано по безспорен начин, че фактурираните услуги са използвани впоследствие от жалбоподателя за нуждите на собствените му облагаеми доставки, което също е условие за възникване на право на данъчен кредит. Решаващият съд е приел, че РА се явява законосъобразен и в частта му относно допълнително начисления ДДС в размер на 6 811,46 лв., като е обосновал, защо органът по приходите правилно е приложил разпоредбата на чл. 26, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 67, ал. 2 от ЗДДС. Решението на Административен съд - София град е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се правят оплаквания за наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, като в по-голямата си част те преповтарят оплакванията, изложени в първоначално подадената жалба до административния съд. Същите ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане, като бъде съобразена и разпоредбата на чл. 208 от АПК, според която на контрол от касационната инстанция подлежи първоинстанционното съдебно решение. Неоснователни са оплакванията за допуснато нарушение на материалния закон относно изводите на първоинстанционния съд, че не са налице доказателства, установяващи реалност на процесните доставки. При правилно тълкуване на материалния закон, в това число и чрез позоваване на практика на СЕС, първоинстанционният съд правилно е приел, че реалността на доставките е правопораждащо основание за възникване на право на данъчен кредит. Правилно е формулиран и основният спорен въпрос между страните. В случая спорът не се свежда до това дали фактурираните СМР са реално извършени, а дали са реално изпълнени от дружеството, издател на фактурите. Липсата на реална доставка е отрицателен факт от обективната действителност, т. е. същият съставлява едно умозаключение, което е изградено на база на анализ на обективно съществуващи факти и обстоятелства / в случая от непредставянето на доказателства за закупени материали, за налична техника, разходи за труд и прочие е изграден извод, че липсват реални доставки, изпълнени от "Икона Ремс" - ЕООС/. Проверката на правилността на извода за липса на реални доставки предполага установяване на това дали са спазени съответните логични правила при изграждането на този извод с оглед наличните факти при ревизията. В същото време за органа по приходите не съществува задължение да установи кой е действителният изпълнител на извършените услуги, тъй като спорът между страните е дали те са изпълнени от доставчика, а не дали са изпълнени от трето лице, поради което оплакванията в тази насока се явяват неоснователни. Като такива следва да бъдат квалифицирани и оплакванията, че по време на ревизията органът по приходите не е проверил всички налични доказателства и че е имало такива в счетоводството на дружеството, които установяват реалността на доставките. Това какви доказателства ще събира ревизиращият орган е предоставено на неговата преценка в рамките на изискванията на закона за законност и обективност - чл. 2 и 3 от ДОПК. От друга страна, установяването на реалността на доставките е благоприятен за жалбоподателя факт, от което следва, че в негова тежест е да ангажира надлежни доказателства в тази насока. При това положение логично и нормално е при наличието на такива доказателства те да бъдат предоставени било на ревизиращия екип, било по време на административното или съдебното оспорване, а не голословно да се твърди, че те не са били събрани по време на ревизията. Не намират подкрепа в закона и оплакванията, свързани с наличието на кадрова обезпеченост на доставчика. Административният съд правилно е отбелязал, че неотносими към спора са обстоятелствата дали работниците са имали трудови или граждански договори, дали са били осигурявани, дали са заплащали данъци, каква квалификация имат и прочие. В допълнение следва да бъде посочено, че спорът в случая е дали с наличните работници за установеното време е можело да бъде изпълнен такъв обем строителни работи, доказателства в която насока не са ангажирани от страната. Направените оплаквания относно отхвърлената част от жалбата за допълнителни начисления ДДС в размер на 6 811,46 лв. В случая не става въпрос за вътрешно противоречие на акта, несанкционирано от първоинстанцонния съд, а за това, че поради не представяне на доказателства от ревизираното дружество за начина на остойностяване на продадения обект, данъчната основа е определена при условията на чл. 27, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, като за пазарна е взета договорената между страните цена от 40 000 лв., при условие, че данъчната оценка на продадения имот е 99 710,80 лв. съгласно удостоверение на Столична община. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - София град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д "ОДОП" - гр. София юрисконсулско възнаграждение за явяване в касационната инстанция в размер на 150 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,