Решение № 1629 от 13.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5915/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. чл. 64, ал. 4, вр. чл. 27, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление. Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (РУО) на Оперативна програма Региони в растеж (ОПРР) 2014-2020, чрез представител по пълномощие - служител с юридическо образование и правоспособност Д. Велинова, против Решение 2173/03.04.2023 год., постановено по административно дело 6703/2022 год. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), в частта, с която е отменено Решение РД-02-36-1766/17.12.2020 год. на РУО на ОПРР по т.т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 16, 18, 22, 23, 24, 25 и 26 от него. Заявено е твърдение, че оспореното съдебното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подкрепа на това твърдение, касаторът излага конкретни доводи по всяка от отменените точки на административния акт, като оспорва изводите на съда за неосъществяване на предпоставките на сочените от органа правни основания за постановения отказ да се верифицират разходите, предявени от бенефициера Столична община в искане за междинно плащане 4 по Административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДБФП) BG16RFOP001-1.001-0001-C01 от 28.06.2018 год., за изпълнението на проект Изграждане, основен ремонт/реконструкция на 26 училища и детски градини на територията на Столична община. По отношение отмяната на административния акт по т. 1, 2, 5, 8, 10, 14, 18, 22, 23, 24 и 25 от него, е заявено, че решението на АССГ в тази част е неправилно и поради това, че неверифицираните по тези точки разходи са предявени от бенефициера отново в окончателно искане за плащане от 30.12.2020 год., на основание чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ, като с Решение РД-02-36-270/01.03.2023 г. на РУО на ОПРР, поисканите за възстановяване суми по т.т. 1, 2, 5, 8, 10, 14 и 22 са верифицирани изцяло, а тези по т.т. 18, 23, 24, 25 и 26 са верифицирани частично. В тази връзка касаторът счита, че извършената преди датата на постановяване на съдебното решение верификация е следвало да се вземе предвид от съда, тъй като има значение за изхода на спора, поради което и съдебното решение следва да бъде отменено в посочените части само на това основание. Обосновава извод, че с верификацията на процесните суми е отпаднал и правният интерес на Столична община от обжалване на административния акт. В съответствие с така заявените твърдения е формулирано искане за отмяна на оспореното съдебно решение в обжалваната част и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендирано от ответника адвокатско/юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. В допълнителна молба, чрез пълномощник, не се възразавя за даване ход на делото по същество, като се заявява, че се поддържа касационната жалба и искането за присъждане на разноски. Ответникът Столична община, в писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител адв. Г. Попов, изразява становище за неоснователност на жалбата. По подробно изложени аргументи е формулирано искане за оставяне на съдебното решение в сила. Претендира присъждането на разноски за двете инстанции по представен списък, придружен с доказателства. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на оспорването. Счита, че са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, тъй като при правилно установени фактически обстоятелства, съдът е формирал неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие на материалния закон. Предлага решението да бъде отменено в обжалваната част. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, като провери обжалваното решение в рамките на правомощията си по чл. 218 от АПК, съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намира касационната жалба за основателна по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, от фактическа страна административният съд е установил, че Столична община е бенефициер по АДБФП BG16RFOP001-1.001-0001-C01 от 28.06.2018 год., сключен с Министерство на регионалното развитие и благоустройството, в качеството му на Управляващ орган на ОПРР. В изпълнение на проектното предложение, финансирано по посочения договор, Столична община е сключила договори с различни изпълнители, разходи по които са предявени в искане за междинно плащане (ИМП) 4. В хода на административното производство, с писмо от 11.09.2020 год. органът е поискал пояснения и допълнителни документи, с предупреждение, че при непредставянето им в срок или при установяване на непълнота на документацията, съответният разход не се верифицира и може да бъде предявен в следващо искане за плащане. С оспореното пред съда решение РД-02-36-1766/17.12.2020 год., РУО на ОПРР не е верифицирал разходи, описани в 26 точки, като за всеки отказ са посочени размерът на неверефицираните разходи, фактически и правни основания. Съдът е установил, че отказът по точки от 1 до 12 и от 14 до 24 вкл. е с правно основание чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ, вр. чл. 57, ал. 1, т. 3 от с.з. и чл. 82, ал. 1, т. 6 и чл. 84 от Общите условия на АДБФП, този по т. 13 е с правно основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от ПМС 189/28.07.2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове, за програмен период 2014 - 2020 год. (ПМС 189/2016 год.), а отказът по т. 25 и 26 е с правно основание чл. 64, ал. 1 вр. чл. 57, ал. 1, т. 4 и чл. 73 от ЗУСЕФСУ. В хода на съдебното производство е допуснато извършването на съдебно-техническа експертиза, заключението по която е прието без възражения от страните и въз основа на което съдът е формирал изводите си за незаконосъобразност на административния акт в отменената част. От правна страна, съдът е приел, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на процедурата, съгласно чл. 60 68 от ЗУСЕФСУ. Съответствието на административния акт с материалния закон, съдът е преценявал в контекста на сочените от органа правни основания за отказа от верификация. Посочил е, че за всички отказани за верификация разходи, органът се е позовал на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗУСЕФСУ, в приложимата редакция на разпоредбата, в която връзка съдът правилно е приел, че следва да прилага закона преди изменението му със ЗИДЗУСЕСИФ, обн. ДВ бр. 51/2022 год. Като е анализирал съдържанието на сочените от органа правни основания, наред с това по чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗУСЕФСУ, съдът е приел, че органът не е събрал и обсъдил всички налични доказателства, установяващи значимите по спора факти, поради което неправилно е приложил нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ, съгласно която органът може да откаже верификация на разход, поради непредставянето на документ или разяснение в указания срок или при започната процедура по администриране на нередност. Конкретно по отношение на отказаните да бъдат верифицирани разходи по т. 1, 2, 4, 5, 8 и 18, като се позовава на установяванията на вещото лице, а именно, че са налични документи у бенефициера, доказващи извършените СМР и при извършен оглед на място са констатирани извършени дейности, наличието на заложените по проекта материали и батерии, включително заменени такива, за които са налични документи и се касае за скрити СМР, чиято характеристика не предполага възможност за твърдяната от органа липса с оглед технологията на строителния процес, съдът е достигнал до извода, че органът неправилно е приложил чл. 64, ал. 1, предл. 1 от ЗУСЕФСУ и решението му в посочените части е незаконосъобразно. По отношение на отказания за верификация разход по т. 16 съдът е приел, че действително бенефициерът не е представил изискуемите документи, но не е верифицирана друга сума, отнасяща се до друг разход по договор с Интерхолд ЕООД, касаещ основен ремонт/реконструкция и пристройка на асансьор на бивш филиал на Втора английска гимназия Томас Джеферсън, поради което между сочените от органа фактически обстоятелства и отказания разход е налице противоречие, което съставлява съществено процесуално нарушение и препятства защитата на бенефициера. Формиран е извод за незаконосъобразност на решението в тази му част. По отношение отказаните за верификация разходи по т. 3 и т. 6, съдът е приел, че установените от органа несъответствия се дължат на недостатъчно прецизна проверка на място, независимо че констатациите са обективирани в съставени протоколи от проверка на място, подписани от бенефициера. И по отношение на тези разходи, съдът е формирал извода си за незаконосъобразност на отказа, основавайки се на констатациите на вещото лице, че изпълненото отговаря на количествено-стойностните сметки (КСС) и договореното. За разходите по т. 9 от административния акт съдът е кредитирал напълно заключението на вещото лице, според което твърдените от органа несъответствия в изпълнените СМР не отговарят на установените на място, и дори да е имало недостатъци при проверката на място, то към този момент те вече са отстранени. Тъй като констатациите на органа не се потвърждават от огледа на вещото лице, при който е установено наличие на всички актувани СМР по количество и вид, то съдът е формирал извод за липса на основание за постановения отказ. По отношение на разходите по т. 10 и т. 14 от акта, съдът е приел, че спорът се свежда до правилното приложение на разпоредбите на Наредба 4/01.07.2009 год. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания (отм. с § 4 от ПЗР на Наредба РД-02-20-2 от 26 януари 2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията обн. ДВ, бр. 12 от 12 февруари 2021 г., в сила от 13.03.2021 г.), доколкото органът е приел, че общодостъпните помещения в учебни сгради се свързват чрез достъпен маршрут, като се предвижда най-малко едно достъпно санитарно-хигиенно помещение на етаж, съгласно чл. 62, т. 3 от нея. Посочил е, че тъй като се касае за реконструкция на съществуваща сграда, то разпоредбата на чл. 81 от Наредба 4/01.07.2009 год. предвижда изключение от основните правила, а с оглед систематичното място и граматическото тълкуване на чл. 62, т. 3 от същата, се отнася до предстоящи строежи, каквито не са разглежданите обекти. Поради това е формирал извод за незаконосъобразност на решението в тези му части. За отказаните за верификация разходи по т. 11 и т. 12 от решението, съдът е кредитирал отново заключенията на вещото лице, като е посочил, че тъй като не се касае за скрити работи, а такива, които подлежат на проверка, която е извършена на извадков принцип, то и тя не отразява действителното положение, поради което констатациите на органа са неправилни. Този извод мотивира и извода за липса на основание за неверифициране на разходите по т. 13 от решението, като съдът е посочил, че за сумата от 39 400,89 лв., приспадната от стойността на всички извършени СМР като недопустим разход, органът не е изложил доводи, поради което е препятствана проверката за правилността на извода му. По отношение отказаният за верифициране разход по т. 22 от решението, съдът е приел, че доколкото от органа се твърди неспазване на срока от страна на изпълнителя за изработването на два броя банера, то сочените обстоятелства не могат да се подведат под нормата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗУСЕФСУ и чл. 82, ал. 1, т. 6 вр. чл. 84 от Общите условия на АДБФП, поради което липсват конкретни съображения защо разходът не следва да се верифицира и не е налице валидно правно основание. По отношение на разходите по т. 23 и т. 24 съдът е формирал извода си за незаконосъобразност на отказа с констатациите на вещото лице при извършен оглед през м. октомври 2021 год., че в голямата си част направените от органа забележки са изпълнени, но има и такива, които поради естеството си не могат да бъдат отстранени. В заключението по СТЕ не са направени констатации по отношение обект ОДЗ 27 Детска китка. Съдът е приел, че в решението на органа не са посочени други мотиви, освен заключението, че препоръките не са изпълнени, не ставало ясно какви са дадените такива и кои не са изпълнени, защо са приети за недопустими разходите. Като се е позовал на заключението на вещото лице, че всички забележки, за които се отказва верификация на разходите са отстранени, то съдът е формирал извод, че не са събрани доказателства за изпълнение на дадените от органа препоръки, независимо че не са представени изисканите документи, поради което сумите следва да бъдат верифицирани, с изключение на тези по отношение на обект ОДЗ 27 Детска китка на стойност 1 718,64 лв. непризнати разходи, в която част решението на органа не следва да се отменя. По отношение на отказаните да бъдат верифицирани разходи по т. 25 и т. 26, съдът е посочил, че отказът за верификация по чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ не се идентифицира с основанията за недопустимост, изведени per argumentum a cоntrario от разпоредбите на чл. 57, чл. 58, чл. 59 и сл. Тук правомощието на РУО за отказ от верификация не е поради установена недопустимост на разхода, а защото в първата хипотеза на нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ не са налични изискуемите доказателства, а във втората защото вероятно при осъществяването на разхода е допуснато нарушение на приложимото право, за което е стартирала процедура по администриране на нередност, поради което до установяването по надлежния ред на това обстоятелство, разходът не следва да бъде възстановяван. С произнасянето на органа по чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕФСУ не се препятства възможността за последващо заявяване на същия разход за верификация, а единствено се упражнява възможността да се отложи преценката по същество за неговата допустимост до проявлението на съответното условие представяне на необходимия документ или приключване на производството по администриране на нередност. В контекста на соченото от органа правно основание за отказа по чл. 64, ал. 1, предл. 2 от ЗУСЕФСУ, съдът е посочил, че за да е законосъобразен отказа, е необходимо органът да е доказал, че към датата на издаване на акта му е започнала процедура по администриране на нередност, за която се предвижда финансова корекция в размер, съответен на размера на неверифицирания разход. В тази връзка е приел, че посочването на конкретното финансово изражение на нередността има значение за извършването на преценка от страна на съда доколко постановеният отказ е съобразен с целта на закона, т.е. дали не е нарушена разпоредбата на чл. 6 от АПК, а именно дали отказаната за верификация сума е съразмерна и съответства на финансовото изражение на установената нередност и по конкретно на евентуалния размер на финансовата корекция, която би следвало да се наложи в случая. В тази връзка, съдът е достигнал до извода, че в решението си органът не сочи нито конкретна правна квалификация на установената нередност, нито нарушената законова разпоредба, а е посочено само формално финансовото изражение на нередността, т.е. размера на финансовата корекция, която евентуално би могло да бъде определена в случая, но са отказани за верификация разходи, които не представляват остойностеното евентуално финансово влияние на нередността, нито размерът отговаря на 10% по т. 25 или 5% по т. 26 от решението. Съдът е заключил, че непосочването на тези обстоятелства в акта, липсата на данни в преписката за тях, опорочават акта и налагат неговата отмяна в тези части, тъй като не дават възможност на съда да провери спазването на един от основните принципи на АПК, а именно принципът за съразмерност по чл. 6 от кодекса. По изложените съображения, като е достигнал до извод за незаконосъобразност на административния акт, съдът е отменил решението на РУО на ОПРР в частта му по т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 16, 18, 22, 23, 24, 25 и 26, а в останалата му част е отхвърлил жалбата на Столична община като неоснователна, и е осъдил страните съразмерно за разноски. Решението е валидно и допустимо, но неправилно в обжалваната част. На първо място, касационната инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд относно компетентността на административния орган, относно съответствието на административния акт със законовите изисквания за форма и съдържание, както и относно липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват незаконосъобразност на решението на РУО на ОПРР на собствено основание, поради което и в съответствие с нормата на чл. 221, ал. 2 от АПК препраща към тези мотиви. Не се споделят доводите на касационния жалбоподател за неправилност на решението, поради издаване на Решение РД-02-36-270/01.03.2023 г. на РУО на ОПРР, с което по окончателно искане за плащане, на бенефициера Столична община са верифицирани и платени изцяло сумите, за които органът е отказал верификация с оспореното пред АССГ решение по ИМП 4 в частта по т. 1, 2, 5, 8, 10, 14 и 22, и са верифицирани и платени частично сумите, отказани за верификация със същото решение в частта по т. 18, 23, 24, 25 и 26. Както правилно се сочи от касатора, устните състезания са приключили и съдът е обявил делото за решаване в съдебно заседание, проведено на 17.11.2022 год. Съгласно чл. 142, ал. 2 от АПК установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. След приключване на устните състезания никоя от страните по делото, още по-малко съдът по собствена инициатива, може да представя нови факти, да ангажира нови доказателства и съответно да ги приобщава към доказателствата по делото. Издаването на решение по окончателно искане за плащане представлява нов факт, който освен че е настъпил след приключване на устните състезания, но и сам касаторът признава, че съдът не е узнал за него, поради което и не само не е бил длъжен да вземе предвид, но и обективно не е била налице такава възможност. Същевременно, Върховният административен съд действа в случая като контролно-отменителна инстанция и извършва проверка за валидността, допустимостта и правилността на съдебното решение, постановено в първоинстанционното производство. Предвид забраната за нови фактически установявания, съгласно нормата на чл. 220 от АПК, то правилността на обжалваното пред ВАС решение с оглед приложението на материалния закон се преценява въз основа на установените от първоинстанционния съд факти в същото това решение. Поради това и факта на извършената окончателна верификация и установената допустимост на процесните разходи не е релевантен за преценката на касационната инстанция. Горните съображения следва да се имат предвид и при преценката за правилността на изводите на съда по отношение отмяната на административния акт в частта по точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 8, 9, 11, 12, 13, 16, 18, 23 и 24. Общото в мотивите за постановения за всички тях отказ от верификация, е непредставяне на всички изискани документи, вследствие на което органът не е могъл да добие достатъчна увереност за реално изпълнение на извършените дейности (актуваните СМР, за които са предявени за възстановяване разходи и други дейности), което е довело до заключението за недоказано на реалното изпълнение на съответните СМР и други дейности основание за недопустимост на разходите по чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗУСЕФСУ. Съгласно чл. 20, ал. 3 от АДБФП, възстановяване на средства от УО на бенефициера се извършва само след верификацията на дейностите, процесите и средствата по проекта от страна на УО, която удостоверява дали разходите за тези процеси и дейности, включени в съответното искане за плащане са допустими съгласно посочените нормативни актове, АДБФП и неговите приложения. Съгласно Общите условия към договора, УО извършва проверка (верификация) на декларираните разходи в искането за междинно и окончателно плащане, което включва документална проверка на разходи, на изпълнени дейности от проекта и на процедури за възлагане на обществени поръчки, и по преценка проверка на място на изпълнението на дейността, като едновременно се проверява съответствието на разхода с планираното в бюджета, неговата действителност действителното му разплащане от бенефициера към съответния изпълнител в периода на изпълнение на договора, дали дейността е изпълнена качествено и в срок, дали възлагането изпълнението на дейността, за която е извършен разхода, е в съответствие с приложимото законодателство, дали са представени доказателства за реалното изпълнение на дейността, за която е предявен за възстановяване разход. Горното е израз на правомощията на управляващия орган по чл. 125, § 4, б. а и § 5 във вр. § 6 от Регламент (ЕС) 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) 1083/2006 на Съвета (Регламент (ЕС) 1303/2013). При упражняване на тези правомощия и в съответствие с регламентацията на национално ниво, органът е изискал от бенефициера представянето допълнително на документи, които доказват реалното извършване на предявените за възстановяване разходи, но такива не са били представени в хода на административното производство. Липсата на необходимите доказателства, въз основа на които органът би могъл да формира извод, че разходът е реално извършен, съответно за неговата допустимост, логично води до противния извод че разходът не е извършен реално, съответно е недопустим и не може да бъде платен. Доколкото този факт би могъл да бъде доказан впоследствие, органът обосновано е посочил, че след представяне на установените липсващи документи, доказващи реалното изпълнение на извършените дейности и основанието за извършването на съответния разход, същият може да бъде поискан от бенефициера за възстановяване в следващо искане за плащане. Поради това и направените след постановяване на акта констатации на вещото лице, че са налични всички изискуеми документи не би могло да опровергае верността на формирания от органа извод за недопустимост на разходите, поради недоказаност на реалното им извършване към момента на постановяване на акта, доколкото такива не са били представени в хода на административното производство по издаване на оспореното решение на РУО. От това следва, че в частите, в които се отказва верификация на разходи, поради недоказаност реалното извършване на съответните дейности към момента на издаването му, административният акт е законосъобразен. Горното обосновава неправилност на извода на съда по отношение отказа за верификация на разходите по т. 13 от решението на РУО, с правно основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 3 от ПМС 189/2016 год., доколкото този извод се основава на неправилния извод на съда за доказаност реалното извършване на актуваните СМР по т. 12 за обект 15 СУ Адам Мицкевич. При предвидени по договора с изпълнителя 5% непредвидени разходи, които са функция на общия размер на допустимите разходи за СМР, и установен размер на допустимите разходи за СМР, който не отговаря на актуваните и предявени за възстановяване разходи, правилно органът е достигнал до извода, че предявеният за възстановяване размер на непредвидените разходи надвишава 5% върху подлежащите на възстановяване като допустими разходи за СМР за обекта. Извод, подобен на горния, може да бъде направен и по отношение на онези разходи, фактическите обстоятелства за отказ от верификация на които, включват констатации на органа за установени несъответствия между актуваните количества СМР по ППИСМР и реално изпълнените СМР, измерени на извадков принцип при извършена проверка на място. Последното е в пълно съответствие с правомощието на управляващия орган по чл. 125, § 5, първа алинея, б. б във вр. § 6 от Регламент (ЕС) 1303/2013. Такива са разходите по т. 3, 6, 9, 11, 12. Поради това, несъстоятелен е аргументът на съда, че тъй като проверката на място е извършена чрез извадково, а не пълно измерване на реално установените СМР и сравнението им с актуваните, изводите на органа за несъответствия са неверни, а оттам липсва основание за постановения отказ. И в тези части, решението на съда е основано единствено на констатациите на вещото лице при извършения оглед след издаване на оспорения административен акт. Евентуалната промяна в действителното положение не води до извод за неверност на констатациите на органа, още повече, както сам е установил и съдът, всички протоколи от извършените на място проверки са подписани от представители на бенефициера, т.е. изразено е съгласие с установените при проверката факти, чието евентуално оборване не е осъществено в хода на административното производство. Неправилни са изводите на съда по отношение основанията за отказ на разходите по т. 10 и т. 14, отнасящи се до извършените СМР във връзка с осигуряване на достъпна среда в два обекта. Предметът на договорите и за двата обекта включва строителство/основен ремонт/реконструкция и внедряване на мерки за енергийна ефективност на съответния обект. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба 4/01.07.2009 год. (отм.), изискванията на наредбата се прилагат и при извършване на реконструкция, основно обновяване, основен ремонт, преустройство, пристрояване и надстрояване на съществуващи елементи на урбанизираната територия и на сградите и съоръженията. Общите изисквания към сградите, съоръженията и техните елементи, съгласно Наредбата, включват осигуряването във всички сгради и съоръжения на достъпна среда най-малко чрез: 1. входни и комуникационни пространства; 2. помещения и пространства за общо ползване; 3. санитарно-хигиенни и спомагателни помещения. Съгласно чл. 62, т. 3 от Наредбата, общодостъпните помещения в учебни сгради се свързват чрез достъпен маршрут, като се предвижда най-малко едно достъпно санитарно-хигиенно помещение на етаж. Органът е посочил, че с проектното предложение бенефициерът се е ангажирал да осигури достъпна архитектурна среда за обектите, включени в проекта, сред които и 15 СУ Адам Мицкевич (разходите, във връзка с който, са отказани по т. 14 от решението) и 57 СУ Св. Наум Охридски (разходите, във връзка с който са отказани по т. 10 от решението). Вярно е, че с разпоредбата на чл. 81 от същия нормативен акт се предвижда, че в съществуващите сгради за обществено обслужване най-малко едно санитарно-хигиенно помещение, свързано с достъпните маршрути на помещенията и пространствата за общо ползване, трябва да отговаря на изискванията за достъпност, определени с наредбата. Но разпоредбата на чл. 62, т. 3 има отношение конкретно към изискванията за осигуряване на достъпна среда, включително за хората с увреждания, в учебни сгради, поради което и нормата следва да се прилага с приоритет пред други общи изисквания на същия нормативен акт във връзка с проектирането, изпълнението и поддържането на строежите (елементите на урбанизираната територия и на сградите и съоръженията) за осигуряване на достъпна архитектурна среда, поради което и общодостъпните помещения в учебните сгради на двата обекта е следвало да бъдат преустроени по начин, че да се предвиди не по-малко от едно достъпно санитано-хигиенно помещение на етаж, включено в маршрут, който осигурява достъпност до всички помещения в сградата. И двете разпоредби въвеждат санитарен минимум, който отговаря на изискванията за гарантиране достъпност на средата за хората с намалена подвижност, включително хората са увреждания, като този минимум се прилага в зависимост от спецификите на обекта в случая учебни сгради. Поради това и с оглед поетите от бенефициера ангажименти с проектното предложение, за което е получено финансиране чрез безвъзмездна помощ, обновяването на учебните сгради на посочените два обекта е следвало да бъде съобразено със специфичните изисквания за осигуряване на достъпна среда, включително и с извършването на реконструкция по смисъла на § 5, т. 44 от ДР на Закона за устройство на територията, ако е било необходимо, каквато дейност е предвидена по договора. Представените от бенефициера документи не доказват реално извършване на тази дейност, поради което и органът е достигнал до правилния извод за недопустимост на предявените разходи. Неправилни са изводите на съда по отношение на разходите, фактическите обстоятелства за отказ от верификация на които, включват установено от органа неизпълнение на дадени при проверка на място препоръки т. 23 и т. 24 от административния акт. Изводът на съда е формиран единствено и само въз основа на констатациите на вещото лице вследствие извършени огледи на място след издаване на административния акт, с изключение на обект ОДЗ 27 Детска китка, за който е посочено, че такива констатации няма в заключението. Евентуалното изпълнение на препоръките впоследствие не се отразява на верността на фактическите констатации на органа, отразени в акта му, още повече сам съдът сочи, че не са представени изисканите от органа доказателства за изпълнение на препоръките в хода на административното производство, а съгласно констатациите на вещото лице не са изпълнени всички препоръки и не са отстранени всички несъответствия в изпълнението. Въпреки това, съдът е формирал извод, че разходите са допустими и следва да бъдат верифицирани, тъй като препоръките са изпълнени, и е отменил решението на органа изцяло по т. 23 и т. 24. В частта по т. 23, съдът е приел, че изводът на органа по отношение неизпълнение на препоръките за обект ОДЗ 27 Детска китка не е опроверган нито чрез представени от бенефициера доказателства за изпълнение на препоръките, нито от заключението по СТЕ, тъй като вещото лице не направило констатации за този обект, поради което и правилно не са верифицирани разходи в размер на 1 718,64 лв. без ДДС/2 062,37 лв. с ДДС. Въпреки това, отказът за верификация е отменен изцяло по т. 23 с диспозитива на решението. Неправилни са изводите на съда по отношение сочените от органа основания за отказ от верификация на разходите по т. 25 и т. 26 от административния акт. За законосъобразността на отказа от верификация на основание чл. 64, ал. 1, предл. 2 от ЗУСЕФСУ е достатъчно да се установи, че е започнала процедура по администриране на нередност, за която органът предвижда определяне на финансова корекция в размер, съответен на размера на неверифицирания разход. Видно от изложените в административния акт обстоятелства в частта по т. 25, такава процедура е стартирана с писмо изх. 99-00-6-1054/16.12.2020 год., по сигнал за нередност 1624, а в частта по т. 26 с писмо изх. 99-00-61057/17.12.2020 год., като при отчитане естеството и сериозността на соченото в сигнала нарушение, което може да осъществява състава на нередност, е предвидено определянето на финансова корекция в размер на 10% от допустимите разходи по засегнатите от нередността договори, в частта по т. 25, съответно 5% в частта по т. 26. Съдът следва да установи дали е стартирана такава процедура по смисъла на закона, като не е необходимо органът да изложи в мотивите си към отказа за верификация всички факти и обстоятелства, както и да формира правни изводи по тях за осъществяването на нарушението, както и на нередността, която от своя страна е основание за определяне на финансова корекция с друг, нарочен акт по чл. 73, ал. 1 от ЗУСЕФСУ. Видно е, че по смисъла на чл. 64, ал. 1, предл. 2 от ЗУСЕФСУ, започната процедура по администриране на нередност ще е налице при извършване на първото действие, а именно регистриране на сигнал за нередност. Установяването на нередност, за която се дължи определяне на финансова корекция, не е предмет на производството по верификация на разходите, и издаденият от органа акт за определяне на финансова корекция при установена нередност, произтича от различен фактически състав, както правилно отбелязва и съдът. Предвид гореизложеното, постановеният от РУО на ОПРР отказ от верификация в частта по т. 25 и т. 26 от акта е законосъобразен, а изводът на съда в противната насока е неправилен. Предвид така развитите мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че решението на АССГ в обжалваната част, с която е отменено Решение РД-02-36-1766/17.12.2020 год. на РУО на ОПРР по т.т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 16, 18, 22, 23, 24, 25 и 26 от него, като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да се отхвърли жалбата на Столична община срещу административния акт. В останалата част, решението на първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в законна сила. Предвид изхода на спора, с оглед своевременно заявената претенция и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на Министерство на регионалното развитие и благоустройството юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, издал оспорения акт, следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за държавна такса за образуване на касационното производство в размер на 1 700 (хиляда и седемстотин) лева, както и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, което съдът определя в размер на 200 (двеста) лева за всяка от тях, на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,