Решение № 9228 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2749/2017 г.

Решение № 9228 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2749/2017 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет.). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Я. срещу решение № 18/25.01.2017 г., постановено по адм. дело № 245/2016 г. по описа на Административен съд - Я.. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу Заповед № 2801-ЗДЗД-3493 от 28.09.2016 г. на ИД директор на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Я.. По делото е постъпила и частна жалба от адв. Я. П., назначена за особен представител на малолетната Й. Р. И., срещу определение № 66/14.02.2017 г., постановено по адм. дело № 245/2016 г. по описа на Административен съд - гр. Я., с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК с вх. № 186/30.01.2017 г. за произнасяне от съда относно размера и присъждането на адвокатско възнаграждение. Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно и връщане на делото на Административен съд - Я. за определяне на следващото се възнаграждение, полагащо се на особен представител по чл. 29, ал. 4 ГПК, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът - В. Б. Х., в качеството си на законен представител на Й. Р. И., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - Р. М. И. не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отменя Заповед № 2801-ЗДЗД-3493 от 28.09.2016 г. на ИД Директор на Дирекция "Социално подпомагане" - Я., с която на основание чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето е разпоредено малолетното дете Й. Р. И. /с родители - В. Б. Х. и Р. М. И./ да ползва дългосрочна социална услуга "семейно консултиране и подкрепа" в Център за обществена подкрепа "Усмивка" - гр. Я. за период от шест месеца. В обстоятелствената част на заповедта е установено, че детето Й. е с разведени родители, като упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти веднъж месечно в рамките на два часа. Посочено е още, че предвид редките срещи между детето и бащата съществува риск от родителско отчуждение. От друга страна се сочи, че отношенията между родителите са влошени и следва да се изследва психоемоционалното състояние на детето и степента му на близост с бащата. Като мотив в заповедта е наведено, че майката на Й. не желае да подаде заявление в ОЗД Я. за ползване на социална услуга, поради което е направен извод, че следва детето да се насочи към такава услуга със заповед на директора на ДСП - Я.. На следващата дата 29.09.2016 г. /ден след издаване на процесната заповед/ ИД директорът на дирекция "Социално подпомагане" - Я. издава задължително предписание № ЗД 2801-ЗДЗД-3508, с което на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 и чл. 8, ал. 6 от ЗЗДет. във връзка с чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет. предписва майката В. Б. Х. да съдейства на ОЗД при провеждане на екипни срещи с детето; да участва в срещи за преглед на оценка и изпълнението и изготвяне на планове за действия по случая на детето Й.; да съгласува плановете за действие и да изпълнява заложените в него действия, като предписанията са с цел гарантиране на психоемоционалната стабилност на Й., което според административния орган е дете в риск, съгласно § 1, т. 11, б "в" от ДР на ЗЗД (синдром на родителско отчуждение). По реда на административния контрол, с решение № 28-РД04-1054/14.11.2016 г. директорът на Регионална дирекция "Социално подпомагане"- гр. Я. отменя горното предписание с аргументи, че не е изяснено действителното положение и не са налице фактическите и правни основания за издаване на задължително предписание с адресат - В. Б. Х.. При постановяване на процесното решение, първоинстанционният съд приема, че в нарушение на разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, в заповедта не са посочени фактическите основания за издаването й. Изведено е, че като констатации в заповедта е установено единствено, че родителите са разведени, а бащата е с ограничени родителски права. Обоснован е извод, че в процесния случай административният орган не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая. След анализ на правната норма на чл. 20, ал. 4, т. 1 от ППЗЗД, решаващият съд приема, че от приобщения по делото доказателствен материал не се установява наличието на законовоизискуемите предпоставки, с осъществяването на които законът обвързва постановяване от органа ползване на съответната социална услуга. Изведено е, че административният акт не отговаря на изискванията на правните норми, въз основа на които е издаден, което обуславя материалната му незаконосъобразност и предпоставя отмяната му и на това основание. Решаващият съд намира, че оспорената заповед е издадена и в противоречие с целта на закона. При съвкупния анализ на доказателствата по делото е прието, че в процесния случай при издаване на заповедта не са взети предвид законовите изисквания - след като бащата е с ограничени родителски права, а майката се грижи безпрекословно за отглеждането и възпитанието на дъщеря си и тя се чувства спокойна и обичана, и от друга страна майката е в готовност да се отзоват с дъщеря си на срещите с бащата /веднъж месечно така, както е определил гражданският съд/ при доказано желание и от страна на детето да общува с баща си. Решаващият съд намира, че доказателствата по делото оборват твърдението на административния орган, че детето следва да бъде насочено да ползва социална услуга в ЦОП, тъй като би се отчуждила от баща си или има риск от увреждане на психоемоционалното й състояние, като административният орган не е посочил в какво се изразява този риск от увреждане, а просто е посочил едно голословно твърдение. В заключение е преценено, че чрез предприетата от страна на органа мярка за закрила - ползване на дългосрочна услуга 6 месеца в ЦОП "Усмивка", гр. Я., по никакъв начин не се осигурява интересът на детето, а напротив, това би оказало отрицателно влияние върху него и би го поставило в риск, като въздейства върху емоционалното му и личностно развитие. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателните процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти, които не се оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени в обжалваното решение без необходимост да ги преповтаря. Съотнасяйки релевантната правна уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд правилно намира, че не са налице предпоставките на разпоредбата на чл. 20, ал. 4, т. 1 ППЗЗДет., съгласно която в случаите, при които не може да се постигне контакт или няма заявено желание от страна на родителите, попечителите, настойниците или лицата, които полагат грижи за детето, ползването на социални услуги се извършва въз основа на заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане". Мерките за закрила в семейна среда са изброени в чл. 23 ЗЗДет. Тяхната цел е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за неговото отглеждане и възпитание - чл. 18, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет.). Затова тези мерки могат да бъдат осъществени и чрез социални услуги (чл. 18, ал. 3 ППЗЗДет.). Съгласно § 1, т. 8 от ДР на ЗЗДет., "услуги" по смисъла на чл. 23 от с. з. са социалните услуги, предоставяни в общността по Закона за социално подпомагане (ЗСП), а според чл. 16 ЗСП социалните услуги са дейности в подкрепа на лицата за социално включване и самостоятелен начин на живот, които се основават на социална работа и се предоставят в общността и в специализирани институции. В чл. 36, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП) са посочени двете групи социални услуги - в общността и в специализирани институции - а в ал. 2 са изброени социалните услуги, които се предоставят в общността. Това изброяване не е изчерпателно, защото според чл. 36, ал. 5 ППЗСП при необходимост и съобразно потребностите на населението на всяка община могат да се разкриват и други видове социални услуги, но социалните услуги за деца задължително трябва да отговарят на критериите и стандартите по Наредбата за критериите и стандартите за социални услуги за деца, приета с ПМС № 256 от 07.11.2003 г. на основание чл. 4, ал. 3 ЗЗДет. Всички социални услуги, които се предоставят в общността, са неизчерпателно изброени в чл. 36, ал. 2 ППЗСП и за всяка една от тях в § 1 ДР на ППЗСП е дадена кратка, но показваща нейната същност и социално предназначение дефиниция. Разпоредената от директора на ДСП - Я., социална услуга "семейно консултиране и подкрепа" не е сред изброените в чл. 36, ал. 2 ППЗСП социални услуги, за нея липсва легална дефиниция, поради което е било задължително директорът на ДСП да посочи каква е нейната същност и социално предназначение, а едновременно с това трябва да има анализ за съотвествието на тази услуга с критериите и стандартите по посочената по-горе Наредба за критериите и стандартите за социални услуги за деца. Относно втората изискуема предпоставка, разписана в нормата на чл. 20, ал. 4, т. 1 ППЗЗДет., след установяване необходимостта от прилагане на мярка за закрила спрямо дете в риск, директорът на дирекция "Социално подпомагане" следва да не може да постигне контакт с родителите или да няма заявено желание от тяхна страна. От представената административна преписка се установява, че на срещата насрочена от ДСП - Я., В. Х. не се е явила поради здравословни причини, в уверение на което е представила болничен лист. Срещата е отложена за друга дата. В. Х. е запозната с СК, ЗЗДет., с правата и задълженията й на родител, но предприетите мерки, чрез изготвения план, приложен към заповедта не отговорят на целите на ЗЗДет., тъй като основните цели на закона изисква да се съблюдава най - добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет. За детето Й. не е възникнал риск от увреждане на психо - емоционалната му стабилност и развитие. При детето не се наблюдават отклонения в социалното му поведение, осигурена му е нормална битова среда, посещава редовно училище, класната ръководителка го възприема като едно изключително дисциплинирано и възпитано дете, което проявява уважение към по - възрастните и се справя отлично в училище, видно от представената ученическа книжка. Предвид гореизложеното, настоящият състав намира, че посочената като правно основание разпоредба не отговаря на установените по делото факти, поради което заповедта се явява материално незаконосъобразна. Правилно първоинстанционният съд приема, че заповедта е издадена и в несъответствие с целта на закона. Съобразно правилата на ЗЗДет., всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие и на защита на неговите права и интереси чрез прилагане на мерки за закрила. Закрилата на детето е дефинирана като система от законодателни, административни и други мерки за гарантиране правата на всяко дете (§ 1, т. 1 от ДР на ЗЗДет.), при спазване на установените от закона принципи, в т. ч. и при осигуряване най-добрия интерес на детето, който съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗЗД съставлява преценка на: желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; други обстоятелства, имащи отношение към детето. От доказателствата по делото по категоричен начин се установява, че в настоящия случай при издаване на заповедта не са взети предвид горните изисквания. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от ответника В. Б. Х., представените доказателства за реалното им извършване и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, касаторът следва да бъде осъден да й заплати сума в размер на 450 лева (четиристотин и петдесет лева) - възнаграждение за един адвокат. Частната жалба от адв. Я. П., назначена за особен представител на малолетната Й. Р. И., срещу определение № 66/14.02.2017 г., постановено по адм. дело № 245/2016 г. по описа на Административен съд - гр. Я., настоящият състав намира за допустима и основателна. При постановяване на обжалваното определение, първоинстанционният съд приема за приложим реда на чл. 26, ал. 2 от Закона за правната помощ, поради което не се произнася по същество, а оставя без уважение молбата по чл. 248 ГПК с вх. № 186/30.01.2017 г. за определяне размера и присъждане на адвокатско възнаграждение. Постановеното определение е неправилно. С определение № 405/28.10.2016 г., първоинстанционният съд предоставя на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗдет. на детето Й. Р. И. правна помощ - процесуално представителство по делото. По силата на определение № 417/08.11.2016 г. адв. Я. П. е назначена за повереник на малолетната Й. И. за осъществяване на процесуално представителство до приключване на делото. В конкретния случай е налице хипотезата за назначаване на особен представител на основание чл. 29, ал. 4 ГПК - противоречие в интересите между представляван и представител, а съгласно чл. 129, ал. 2 от Семейния кодекс при противоречие между интереса на родителя и на детето се назначава особен представител. С. Т. решение № 6/2012 г., постановено по тълкувателно дело № 6 по описа за 2012 г. на Върховния касационен съд на Р. Б., Общо събрание на Гражданска и Търговска колегия, процесуалният закон предвижда форма на процесуално представителство, което макар и регламентирано от специална правна норма не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това предпоставки. Правната уредба на това особеното процесуално представителство се съдържа в разпоредбата на чл. 29, ал. 4 ГПК, субсидирано приложима в административния процес по силата на чл. 144 АПК. Особеният представител се назначава с акт на съда - определение, от който произтича и неговата представителна власт. Това представителство, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката (особеният представител винаги е адвокат) се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК, респ. чл. 143 АПК. След като особен представител на страната по разглеждания ред може да бъде само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Н. N. 1/2004 г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по - висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство. Предвид горното, когато особеното представителство произтича от разпоредбата на чл. 29, ал. 4 ГПК компетентен да определи размера и възнаграждението за особен представител е съдът, като първоначално разноските са за сметка на представлявания или представителя, а по правилото на чл. 78 ГПК във вр. чл. 144 АПК във вр. чл. 143 АПК - при уважаване на жалбата, същите се възлагат на ответната страна. С оглед изложеното, съдът намира частната жалба за основателна, поради което оспореното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Административен съд - Я. за определяне на следващото се възнаграждение на адв. Я. П., назначена за особен представител по чл. 29, ал. 4 ГПК, съгласно Н. N. 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,