Решение № 15155 от 18.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2513/2013 г.

Решение № 15155 от 18.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2513/2013 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Тера груп" ООД със седалище в гр. Пловдив и адрес на управление бул. "Източен" № 80, ЕИК по Булстат: 160049145, представлявано от Яньо Иванов Христозов, срещу Решение № 2607 от 26.11.2012 г., постановено от Административен съд-гр. Пловдив по адм. д. № 2828 по описа на същия съд за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА) № 16251200147/31.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с Решение № 983/7.08.2012 г. на зам.-директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, относно задължения за корпоративен данък за 2009 г. в размер на 251164,86 лв. и лихва от 56271,13 лв., и изменен със същото решение в частта за лихвата за невнесени авансови вноски за корпоративен данък за 2009 г. - от 7466,46 лв. на 5088,29 лв. В касационната жалба се твърди неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По подробно изложени в жалбата доводи касационният жалбоподател претендира отмяна на решението и решаване на спора по същество с отмяна на административния акт. В с. з. касационният жалбоподател не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Пловдив - в с. з. се представлява от юк. Панова, която оспорва жалбата и моли за оставяне на касираното решение в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени бележки с подробни съображения. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният администратвен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил, че ревизионното производство е извършено от компетентни за целта органи и при спазване на процесуалните правила за извършването на ревизията. Този извод се споделя от касационната инстанция. Съдът подробно е описал фактическата обстановка по делото. Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени и са последователно възпроизведени в мотивите на обжалваното решение. Възприетите от административния съд факти са съобразени със събраните по делото доказателства. Спорът по делото е правен и се свежда до приложението на Закона за корпоративното подоходно облагане. Съдът е установил, че на касационния жалбоподател са били извършени ревизии по ЗДДС, приключили с издаване на следните ревизионни актове на ТД на НАП - гр. Пловдив: № 160901492/29.01.2010 г. и № 161000603 от 5.05.2010 г., които след съдебни оспорвания са влезли в сила в частите по ЗДДС за непризнат данъчен кредит за данъчните периоди на 2009 г. По този начин с влезли в сила РА е установено, че ревизираното дружество неправомерно е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от доставчиците "Интекс трейд" ООД, "Мега адвъртайзинг" ЕООД и "МДМ груп 67" ЕООД по фактури с предмет услуги, без тези услуги да са реално извършени. Доказателствата, събрани при предходните ревизии, са надлежно присъединени към настоящата ревизия. Във връзка с фактурите от доставчика "Интекс трейд" ООД с предмет рекламни и транспортни услуги, от доставчика "Мега адвъртайзинг" ЕООД с предмет рекламни услуги, и от доставчика "МДМ груп 67" ЕООД отново с предмет рекламни услуги, са представени доказателства, които ревизиращите органи, а впоследствие и двете съдебни инстанции не са приели за доказващи реалното им извършване. Съдът подробно е описал констатациите при извършените проверки, както и изводите в издадените РА срещу на ревизираното лице, като е обобщил изводите им, че по фактурите липсват реални доставки, в резултат на което е отказано правото на данъчен кредит. С разходите по процесните фактури настоящата ревизия е увеличила финансовия резултат на жалбоподателя. За да регулира финансовия резултат, ревизията се е позовала на чл. 26, т. 1 ЗКПО, тъй като е приела, че спорните суми представляват разходи, несвързани с дейността. В потвърдителното решение на Д "ОУИ" тази констатация е преквалифицирана и като основание е наведена документалната необоснованост на разходите. С оглед извършеното преобразуване на ФР е определен допълнителен корпоративен данък за 2009 г. По отношение начисляването на лихва горестоящият орган се е позовал на чл. 83, чл. 86 и чл. 90 ЗКПО, като е коригирал периода за начисляването на авансовите вноски по корпоративния данък, в резултат на което лихвата е намалена от 7466,46 лв. на 5088,29 лв. За да отхвърли жалбата в тази част на спора, административният съд е споделил изводите на горестоящия административен орган и е приел абжалвания административен акт и за материално законосъобразен. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Съдът е правилно е приложил разпоредбата на чл. 26, т. 2 ЗКПО, която предвижда увеличение на ФР за данъчни цели с разходите, които не са документално обосновани по смисъла на закона. Понятието има легална дефиниция в чл. 10, ал. 1 от закона: счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция. Това в случая не е сторено, тъй като независимо от притежаването на първични счетоводни документи, те не отразяват действително престирани от доставчиците услуги, поради което не документират вярно спорните стопански операции. На практика фактурите са били издадени без основание. Законодателят е предпоставил наличието на реална доставка като основно изискване, за да е налице документална обоснованост на фактурирането. От гледна точка на формалната логика наличието на доставка съставлява положителен факт от обективната действителност. След като жалбоподателят черпи права от наличието на реална доставка, в негова тежест е да ангажира доказателства, установяващи осъществяването на този положителен факт. От друга страна, констатацията на органа по приходите за липса на реални доставки съставлява едно умозаключение, отрицателен факт, който не съществува в обективната действителност, поради което предмет на проверка в процеса е дали са спазени процесуалните и логическите правила при изграждането му. В конкретния случай в хода на ревизията не са представени убедителни доказателства във връзка с изследваните доставки. Поради това органът по приходите е направил обоснован извод, че след като не се представят доказателства във връзка с доставките, то такива не съществуват. С изключение на ревизиите при особени случаи по чл. 122 ДОПК, в кодекса няма изрични норми за определяне на доказателствената тежест в процеса, поради което намират приложение общите правила на доказване, според едно от които всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В настоящия казус това означава, че ревизираният данъчен субект е този, който е трябвало да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. Такова доказване по делото не е проведено. За да докаже претендираното право, жалбоподателят е следвало да докаже по пътя на пълно и главно доказване, че процесните фактури удостоверяват реални доставки на транспортни и рекламни услуги, тъй като именно той носи доказателствената тежест относно факта, релевантен за спора - наличието на действително извършена доставка. По делото не са ангажирани убедителни доказателства, за да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на конкретното фактическо твърдение относно реалността на процесните доставки, каквато е целта на пълното доказване. По нито един от аспектите на действителност на процесните доставки на услуги не е установена тяхната реалност. При липсата на убедителни доказателства в този смисъл административният съд правилно е приел за недоказано извършването им. Съдът не се е задоволил да се позове на влезлите в сила РА на жалбоподателя по ЗДДС, а е извършил самостоятелен анализ на събраните доказателства и правилно е приложил материалния закон. Правилен е изводът, че събраните доказателства не могат да обосноват съдебен акт в положителен за ревизираното лице смисъл. Позоваването на практиката на СЕС не освобождава данъчно задълженото лице, съобразно общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, според който всяка страна следва да докаже осъществяването на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици, да установи наличието на предпоставките за признаване на спорното право за съответните данъчни периоди, първата от които е осъществяването на доставката на услугата именно от посочения доставчик като издател на фактура, по която се претендира данъчният кредит. В този смисъл е и решението на СЕО по дело С-152/02 и решение на СЕС по дело С-324/11. По отношение размера на лихвите касаторът не е изложил оплаквания, но при извършената проверка на съдебното решение за съответствие с материалния закон касационната инстанция го намира за правилно и в тази негова част. В заключение се налага изводът, че касираното решение не страда от пороците, посочени в жалбата, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като първата съдебна инстанция вече му е присъдила такова. Така мотивиран, Върховният административен съд, Осмо отделение