Решение № 6369 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1396/2018 г.

ВАСVII отделение25.04.2019 г.докладчик Христо Койчев

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19/12.10.2017 г., по адм. дело № 138/2017 г. на Административен съд Русе, в частта в която е отменен по жалба на Е. Бояджиева АУОПВ № СУД-000344/13.02.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел "КСМДТ" към Дирекция "МДТ" при община Русе, в частта с която е определен дължим данък върху превозните средства за л. а. марка "Ситроен" с ДК [рег. номер на МПС] за 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г., в размер на 646. 80 лв. и лихви в размер на 260. 49 лв. ОСЪЖДА Община Русе да заплати на Е. Бояджиева сума в размер на 1 300 лв. /хиляда и триста/, представляваща разноски за касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 6369 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1396/2018 г., VII о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Местни данъци и такси" при община Русе срещу решение № 19/12.10.2017 г., по адм. д. № 138/2017 г. на Административен съд Русе, в частта в която е отменен по жалба на Е. Бояджиева АУОПВ № СУД-000344/13.02.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел "КСМДТ" към Дирекция "МДТ" при община Русе, в частта с която е определен дължим данък върху превозните средства за л. а. марка "Ситроен" с ДК [рег. номер на МПС] за 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г., в размер на 646. 80 лв. и лихви в размер на 260. 49 лв. Излага касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че тъй като процесното моторно превозно средство е пререгистрирано в сектор ПП при ОД на МВР Русе на 27.10.2015 г., от този момент възникват задължения за община Русе, тъй като с изменението на чл. 54 от ЗМДТ е посочено, че данъкът върху превозните средства се определя по данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от МВР и съгласно чл. 54, ал. 2 от ЗМДТ Министерство на финансите е предоставило данни за процесния автомобил, че е придобит от Е. Бояджиева на 03.09.2010 г., и въз основа на това са определени и задълженията. Твърди се още, че лицето е с адресна регистрация в [населено място] и съгласно чл. 61, пред. 1 от ЗМДТ данъкът следва да постъпи в община Русе, тъй като е отпаднало задължението за подаване на данъчни декларации по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, а освен това за да се приложи разпоредбата на чл. 61 пр. 2 от ЗМДТ то следва да са налице две кумулативни предпоставки – да не е подадена декларация и собственика да няма постоянен адрес в Р. България. Моли се съда да отмени решението в оспорваната част и да измени решението в частта за разноските. Ответната страна, в писмено становище, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Твърди, че от писмените доказателства се установява, че за процесното МПС не е подавана декларация по чл. 54 от ЗМДТ /в относимата си редакция/ и следва да се приложи нормата на чл. 61, пр. 2 от ЗМДТ, както правилно е посочил и първоинстанционния съд, а и са налице доказателства, че задълженията за данък на превозното средство за 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г. са изплатени към община Дупница. Твърди, че са правилни изводите на съда, че едва след пререгистрацията на автомобила от 27.10.2015 г., се дължи данък пред община Русе. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена на 30.10.2017 г., в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при връчено съобщение за решението на 16.10.2017 г. Разгледана по същество е неоснователна. Съдът е установил, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма и съдържа фактически и правни основания за издаването му. Посочил е още, че при постановяване на оспореният акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Установено било, че лицето Е. Бояджиева с договор за покупко-продажба на 03.09.2010 г. е придобила собствеността върху лек автомобил марка "Ситроен Ц5" с ДК [рег. номер на МПС] и, че този автомобил е бил пререгистриран 27.10.2015 г. Лицето е било с адресна регистрация в [населено място] и не е подала декларация по реда на чл. 54 от ЗМДТ пред общината по постоянният си адрес - община Русе. Решаващият съд е посочил, че неправилно в оспорения АУОПВ са определени задължения за данъци за това превозно средство за периода 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г., тъй като по силата на чл. 61, пр. 2 от ЗМДТ когато не е подадена декларация и в случаите по чл. 54, ал. 2 – данъкът се дължи в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство, в конкретния случай това е община Дупница. Въз основа на горните изводи съдът е отменил обжалвания АУОПВ в тази му част. Съдебният състав счита, че решението е правилно. Спорът между страните е правен и той е за това дължим ли е към община Русе данъкът върху процесното превозно средство. Съгласно чл. 53 ЗМДТ данъкът върху превозните средства по чл. 52, т. 1, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. България, се заплаща от собствениците им. В чл. 54, ал. 1 ЗМДТ /в редакцията й преди изменението в ДВ бр. 105 от 2014 г. /, е регламентирано задължението на физическите лица, собствениците на МПС, да ги декларират пред общината по постоянния им адрес в двумесечен срок от придобиването им. Според чл. 61 ЗМДТ, предложение първо, данъкът се внася в приход на бюджета на общината, по постоянния адрес, съответно седалището на собственика, подал декларацията. Изключението от правилото е регламентирано във второто предложение на чл. 61 ЗМДТ и според него, когато не е подадена декларация, както и в случаите по чл. 54, ал. 5 /в редакцията след изменението в ДВ бр. 105 от 2014 г. /, данъкът се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство. Според чл. 54, ал. 2, когато собствениците на превозни средства нямат постоянен адрес /седалище на територията на страната/, декларации се подават пред общината по регистрация на превозното средство. Следователно, данъкът върху преводните средства се заплаща по принцип в общината по постоянен адрес на собственика, пред която той е подал декларация по чл. 54, ал. 1, а по изключение, когато собственикът няма постоянен адрес, данъкът се заплаща в общината по регистрация на превозното средство, в която отново собственикът без постоянен адрес е подал декларация. Когато собственикът не е подал декларация по чл. 54, ал. 1, данъкът съгласно чл. 61 ЗМДТ също се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство. В случая безспорно собственикът на превозното средство не е подал декларация, с която да декларира пред община Русе, като община по постоянния му адрес след 03.09.2010 г., че е собственик на процесния автомобил. Същият не е изпълнил и задължението си по чл. 14, ал. 1 от Наредба № I-45/24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства в действащата към в редакцията си към процесния период, да поиска промяна в регистрацията, поради изменение на данните за превозното средство и собственика, посочени в свидетелството за регистрация, а именно промяна на собственика на автомобила, който е с адресна регистрация в община, различна от тази в която закупеното моторно превозно средство е било регистрирано. Поради това, към процесните периоди от време, за които са установени задълженията за данък върху превозното средство /2011 г. – 2014 г. /, процесният автомобил остава регистриран в община Дупница, по смисъла на чл. 61, предложение второ ЗМДТ и на основание същата правна норма данъкът върху това превозно средство се заплаща в приход на общината, в която то е регистрирано – в случая това е община Дупница. Неоснователен се явява довода на касатора, че е приложима разпоредбата на чл. 61, пр. 1 от ЗМДТ, поради отпадане на задължението по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ за подаване на декларация, тъй като това задължение е отпаднало с изменението на нормата, обн. в ДВ бр. 105/2014 г., в сила от 01.01.2015 г., а спорните задължения определени с акта, касаят периоди преди това изменение, автомобила е придобит през септември 2010 г., и лицето е имало задължение, към този период, по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, изразяващо се в деклариране пред общината по постоянния му адрес, съответно седалище, притежаваните от лицето превозно средство в двумесечен срок от придобиването му. Именно при неспазването на това задължение е разписано от законодателят в нормата на чл. 61, пр. 2 от ЗМДТ пред коя община се дължи данъкът на моторното превозно средство и това е община Дупница, както правилно е посочил и решаващият съд. Неоснователен се явява довода на касатора, че разпоредбата на чл. 61, пред. 2 от ЗМДТ изисква кумулативно наличието и на двете предпоставки – неподаване на декларация и собственика да няма постоянен адрес в Р. България, тъй като нормата, както законодателят я е предвидил, макар да използва съюза "и", не изисква задължително и двете предпоставки да са налице т. е. нормата на чл. 61, пр. 2 от ЗМДТ, в относимата редакция, предвижда че, която и от двете предпоставки да е налице т. е. собственика на моторното превозно средство да не е подал декларация или да няма постоянен адрес в Р. България, то следва данъкът за превозното средство да се заплаща в приход на общината, в която това превозно средство е било регистрирано т. е. в приход на община Дупница. Правилни са изводите на решаващия съд, че за процесните периоди, визирани в обжалвания АУОПВ, касаещи данък върху превозните средства не се дължи на община Русе, а е дължим към общината в която е регистрирано моторното превозно средство – община Дупница и едва след пререгистрацията на автомобила – 27.10.2015 г. – се дължи данък към община Русе. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, правилно установил релевантните по делото факти и въз основа на тях направил обосновани фактически изводи, правилно тълкувал и приложил материалния закон. Поради това решението му, в обжалваната част, като правилно следва да бъде оставено в сила. Следва да се присъдят разноските претендирани от ответника по касацията, предвид представеният по делото списък /л. 18/, в размер на 1 300 лв., адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение

Цитирани разпоредби

1