Решение № 10902 от 10.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 617/2019 г.

Решение № 10902 от 10.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 617/2019 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от В. Г. от [населено място] чрез адв. М. Йорданова против Решение № 7714 от 17.12.2018 г., постановено по адм. д. № 9085/2018 г. по описа на Административен съд- София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отмени изричния отказ за издаване на удостоверение за постоянен и настоящ адрес на М. К., обективиран в писмо изх. № РКС18-ГР94-1419-1 от 29.06.2018 г. на секретаря на район "Красно село" - Столична община. Претендира разноски за двете инстанции. Касационната жалбоподателка, В. Г., редовно призована, се явява лично, поддържа касационната жалба, развитите в писмения отговор доводи на ответника, а по същество твърди неправилност на атакуваното съдебно решение по съображения, развити в касационната жалба и устно – в хода по същество. Ответникът, секретарят на район "Красно село" – Столична Община, редовно призован, не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител ст. юрк. Класса по делото е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на жалбата, съответно – за правилност на обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за същата акт, подлежащ на оспорване пред съд и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по жалба на В. Г. срещу изричен отказ за издаване на удостоверени за постоянен и настоящ адрес на трето лице, обективиран в писмо изх. № РКС18-ГР94-1419-1 от 29.06.2018 г. на секретаря на район "Красно село" - Столична община. С обжалваното решение Административен съд –София град е отхвърлил жалбата на В. Г. срещу цитирания по-горе изричен отказ като неоснователна. За да стигне до този правен резултат, административният съд е установил от фактическа страна, че с молба вх. № РКС18-ГР94-1419 от 19.06.2018 г., с приложено към нея удостоверение № 2 от 12.06.2018 г., издадено от Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове, удостоверяващо наличието на висящо арбитражно дело с ищец В. Г. и ответници Л. В. и М. К., е поискано издаване на удостоверение относно постоянния и настоящия адрес на М. К. Въз основа на искането е постановен изричен отказ, обективиран в писмо изх. № РКС18-ГР94-1419-1 от 29.06.2018 г. на секретаря на район "Красно село" - Столична община, мотивиран с довода, че арбитражът е проява на недържавно, доброволно и договорно правораздаване, поради което издаденото от него удостоверение не попада в изчерпателно изброените хипотези на чл. 4, ал. 1 ЗЗЛД и чл. 106 ЗГР. Въз основа на тази фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че оспореният изричен отказ е издаден от надлежен орган, притежаващ необходимата материална и териториална компетентност, в изискуемата писмена форма и съдържа всички разписани в закона реквизити, включително и фактическите обстоятелства, които обуславят съдържанието на отказа и биха могли да служат като база за преценка на материалната му законосъобразност. Административният съд, преценявайки материалната законосъобразност на изричния отказ и базирайки се на представените по делото доказателствата е направил извод, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 5, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението и чл. 106, ал. 1, т. 1 Закона за гражданската регистрация, както и че за ответника като администратор на лични данни не са налице условията на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗЗЛД (в редакцията му от 19.01.2018 г.) за допустимост обработване на лични данни, в т. ч. чрез предоставянето им, тъй като за същия не съществува нормативно установено задължение да ги предоставя за целите на договорно, недържавно правораздаване. Заключил е, че издаденото от арбитражния съд удостоверение не поражда същите задължения, както издадено в съдебен процес удостоверение (напр. в гражданския процес чл. 186 ГПК). Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Същото е обосновано. При постановяването му съдът не е допуснал сочените от касатора нарушения на материалния закон. Съдът е обсъдил доказателствата, становищата на страните и приложимата материалноправна уредба, въз основа на което е формирал правните си изводи, които се споделят изцяло и от настоящата съдебна инстанция. Правилно административният съд е отхвърлил жалбата на В. Г. против изричен отказ за издаване на удостоверение относно постоянния и настоящия адрес на М. К., обективиран в писмо изх. № РКС18-ГР94-1419-1 от 29.06.2018 г. на секретаря на район "Красно село" - Столична община, като неоснователна. Видно от молбата, с която е инициирано административното производство, В. Г. е поискала издаване на удостоверение относно постоянния и настоящия адрес на М. К. във връзка с висящо дело пред Арбитражен съд за търговски и потребителски спорове, без да е посочила правно основание затова. Кръгът на лицата, които могат да искат издаване на удостоверения по реда на Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г., издадена от министъра на МРРБ, е изчерпателно очертан в чл. 5, ал. 1 и 2 от същата наредба. В случая е безспорно, че В. Г. не е между лицата по ал. 1. Същата не попада и в хипотезата на ал. 2 от същия нормативен текст. След като молителката е извън кръга на лицата, които биха могли да искат издаване на удостоверение относно постоянния и настоящия адрес на трето лице, то административният орган законосъобразно е отказал издаването на подобно удостоверение. Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението установява реда за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, видовете удостоверения и техните образци. Разпоредбата на чл. 106 и сл. от ЗГР установява ред за предоставяне на данни от ЕСГРАОН. В чл. 106, ал. 1 е очертан изчерпателно кръгът на лицата, които могат да искат предоставяне на данни от ЕСГРАОН и касаторката не е сред тях, още повече че в случая не се доказва наличието на допълнителното изискване по чл. 4, ал. 1, т. 2, 3 и 7 от ЗЗЛД /в тогавашната редакция/, както и на Общия регламент /ЕС/ № 2016/679 на ЕП и ЕС от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка със защитата на лични данни наличието на съгласие, инкорпорирано в ясен утвърдителен акт, което д изразява свободно дадено, конкретно, информирано съгласие и недвусмислено заявено съгласие от страна на субекта на данните за тяхното обработване и предоставяне другиму. Правилни са развитите от административния съд доводи за характера на арбитража като доброволен способ за уреждане на правни спорове, чрез който страните въз основа на нарочно арбитражно споразумение избягват компетентността на държавните съдилища, поверявайки спора си на недържавен правораздавателен орган. По горните съображения обосновано АССГ е заключил, че доброволният арбитраж не разполага с държавновластнически правомощия да задължава трети лица да представят документи, съдържащи лични данни на страна в производството пред него, без наличието на нейното изрично, доброволно и недвусмислено съгласие в тази посока. Водим от изложеното, правилно и обосновано АССГ е заключил, че касаторката не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 5, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението и чл. 106, ал. 1, т. 1 ЗГР, както и че за ответника, като администратор на лични данни, не са налице условията на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗЗЛД (в приложимата редакция от 19.01.2018 г.) за допустимост при обработване на лични данни, в т. ч. чрез предоставянето им, тъй като няма нормативно установено задължение да ги предоставя за целите на договорно, недържавно правораздаване, каквото е Арбитражния съд. С оглед гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид този изход на спора и своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответника, на основание чл. 143 АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Столична община - район "Красно село" разноски за касационната инстанция в размер на 50 (петдесет) лeва юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение