Решение № 8998 от 28.9.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на М. Ангелов и Г. Костов, подадена чрез пълномощник адвокат Р. Игнатов, против Решение 7499/08.12.2022 г., постановено по административно дело 12622/2021 г. по описа на Административен съд София град, с което са отхвърлени жалбите им срещу Разрешение за поставяне 17/05.09.2017 г., издадено от Главния архитект на Район Студентски при Столична община. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, след което оспореният акт да бъде отменен като незаконосъобразен или да се прогласи за нищожен. На проведеното по делото открито съдебно заседание, касационните жалбоподатели се представляват от адвокат Игнатов, който поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена. Претендира съдебно-деловодни разноски за всички съдебни инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК. Ответната страна, Главният архитект на Район Студентски при Столична община се представлява от главен юрисконсулт Д. Стойкова, която оспорва касационната жалба и изразява доводи в подкрепа на съдебното решение, съдържащи се в писмен отговор. Останалите ответни страни А. Илиев и С. Събева Илиева, редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по спора. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага оспореното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежни страни. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С процесното разрешение за поставяне, е разрешено на С. Събева Илиева и на А. Илиев, да извършат Покриване на съществуващи слъцезащитни перголи и частично остъкляване на покривна тераса за обособяване на зимна градина. Разрешението е издадено на основание чл. 56, ал. 1 ЗУТ, като основаният спор по делото е дали разрешеният обект представлява преместваем такъв или не. Първостепенният съд е отхвърлил жалбите, развивайки съображения за това, че обектът, предмет на разрешението за поставяне е преместваем, но настоящият съдебен състав не споделя този извод. Според действащата към момента на издаване на оспореното разрешение правна уредба, за да се квалифицира като преместваем процесният обект, същият следва да отговаря едновременно на две условия. На първо място неговото предназначение съгласно чл. 56, ал. 1 ЗУТ следва да е за увеселение, търговски и други обслужващи дейности павилиони, кабини, маси, зарядни колонки, както и други елементи на градското обзавеждане (спирки на масовия градски транспорт, пейки, осветителни тела, съдове за събиране на отпадъци, чешми, фонтани, часовници и други), тоест да задоволява някоя от посочените обществени нужди, а не частен интерес, както е в случая. На второ място обектът, трябва да може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместен в пространството, без да губи своята индивидуализация и възможност да бъде ползван на друго място със същото или подобно предназначение, като поставянето или премахването му не изменя трайно субстнацията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Независимо, че административният съд е установил, че обектът не попада в хипотезите на чл. 56 и чл. 57 ЗУТ по предназначение, неправилно е приел, че не следва да се квалифицира като строеж, а представлява преместваем обект. Неправилен е и изводът му за приложение на чл. 151, ал. 1, т. 3 и т. 6 ЗУТ, тъй като в тези разпоредби обектите, за които не се изисква издаване на разрешение за строеж са изчерпателно изброени и сред тях не попада остъкляването на покривна тераса с цел обособяване на зимна градина. Конструктивните характеристики на обекта, както и обстоятелството дали може да бъде преместен или не в цялост на друго място и дали е трайно прикрепен към терасата, е без правно значение, след като няма изискуемото по закон предназначение, за да се квалифицира като преместваем. Предвид изложените мотиви и като съобрази, че процесният обект не отговаря на изискванията за преместваем по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, във връзка с § 5, т. 80 ДР ЗУТ, то съдебното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени разрешението за поставяне, като издадено в нарушение на материалния закон. При този изход на спора, в полза на жалбоподателите следва да се присъдят сторените от тях разноски за всички съдебни инстанции в доказан размер от 3945 лева за всеки един от тях. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,