Решение № 78 от 14.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3765/2016 г.

Решение № 78 от 14.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3765/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. М. К. и А. Л. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд - Смолян, постановено на 27.05.2016 г. по в. гр. д. № 115/2016 г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. А. К., че Ф. М. К. е собственик на основание н. а. № 23, том III, дело № 50/1961 г., наследство и придобивна давност на 1/3 ид. част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 24 кв. м. от ПИ пл. № 812, при граници на реалната част: от всички страни ПИ с пл. № 812 в кв. 120 по ПУП на [населено място], която попада в УПИ ХХХ-911, кв. 120 и вместо това предявеният от Фиданка М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск за 1/3 ид. част от имота е отхвърлен като неоснователен, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Ф. М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск срещу Р. А. К. в частта с която се претендира признаване за установено правото на собственост на основание н. а. № 23, том III, дело № 50/1961 г., наследство и придобивна давност на останалите 2/3 идеални части от същия имот. С определение № 100/23.02.2017 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса изгубва ли се правото на собственост по давност при неупражняването му. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, тъй като въззивният съд е приел, че са изгубили имота си /"чакъмчето"/ по давност. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от тях установителен иск бъде уважен. Допълнителни съображения излагат в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представени писмени бележки. Претендират присъждане на направените разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. А. К. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 124, ал. 1 ГПК Ф. М. К. е предявила срещу [община] иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 29 кв. м. от ПИ пл. № 812 в кв. 120 по ПУП на [населено място], от които 27 кв. м. попадат в [улица] от кв. 120, а срещу Р. К. - иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 24 кв. м. от ПИ № 821, попадащи в УПИ ХХХ-811 от кв. 120 по ПУП на [населено място], като с определение № 250/23.09.2015 г. на първоинстанционния съд по делото като задължителен другар на ищцата е конституиран нейният съпруг А. Л. К. В частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че Ф. М. К. е собственик на основание н. а. № 23, том III, дело № 50/1961 г. върху 1/3 ид. част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 29 кв. м., част от ПИ с пл. № 812, кв. 120 по ПУП на [населено място], решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Сезиран с въззивна жалба от Р. А. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Ф. М. К. е собственик на основание н. а. № 23, том III, дело № 50/1961 г. на 1/3 ид. част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 24 кв. м., от процесния ПИ № 812, която попада в УПИ ХХХ-811 в кв. 120 по ПУП на [населено място] и с насрещна въззивна жалба от Ф. М. К. и А. Л. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за останалите 2/3 ид. части от този имот, въззивният съд е приел, че предявеният иск за тази реална част е неоснователен. Прието е, че ПИ с пл. № 812 в кв. 120 е с площ от 70 кв. м. и попада в образуването на УПИ ХХХ-811 и УПИ X. -811, като с акт за частна общинска собственост № 843/25.05.2010 г. този имот е актуван като общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за общинската собственост, след което на 17.08.2011 г. с договор за покупко-продажба № 20 [община] е прехвърлила на Р. А. К. правото на собственост върху 32.5 кв. м., представляващи част от неурегулиран ПИ с пл. № 812, която част се придава към УПИ ХХХ-811, собственост на купувача съгласно н. а. № 165, том II, рег. № 3123, дело № 368/17.12.2008 г. Прието е, че Ф. М. К. заедно със сестрите си Р. М. Р. и Т. М. Л., е законен наследник /дъщеря/ на М. М. П., починала на 24.05.1990 г., като с н. а. № 23/1.08.1961 г. Р. А. М. /М. М. П./, Р. Х. М. /Р. М. Р./, Ф. Х. М. /Ф. М. К./ и С. Х. М. /Т. М. Л./ са признати за собственици по давностно владение на дворно място от около 3 дка, съставляващо имот пл. № 529, за който по регулация се отрежда парцел I в кв. 29, ведно със застроена в него масивна жилищна сграда на два етажа, застроена на 80 кв. м. и съставляваща еднофамилно жилище. Прието е, че бракът между Ф. М. К. и А. Л. К. е сключен на 28.05.1974 г., след което с н. а. № 63, том X., дело № 136/1982 г. от 22.09.1982 г. двамата съпрузи са признати за собственици по давностно владение на дворно място, съставляващо част от имот с пл. № 808, за която е отреден парцел VIII в кв. 69, с площ от 492 кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда на два етажа, а с н. а. № 238, том II, рег. № 644, дело № 267/1999 г. от 26.03.1999 г. са признати за собственици по давностно владение на дворно място с площ от 1025.1 кв. м., ведно с построения в него масивен гараж, което място съставлява имот с пл. № 722, за който се отрежда парцел VIII, кв. 89 по ЗРП на Неделино, след което на 30.03.1999 г. /н. а. № 30, том I, рег. № 656, дело № 269/1999 г. са продали този имот на Л. А. Б., С. А. Б. и А. А. К. Въз основа на заключението на назначената от първоинстанционния съд първоначална и допълнителна СТЕ е прието за установено, че имот пл. № 812 попада с 53 кв. м. в имот пл. № 529 по плана на Неделино от 1950 г., описан в н. а. № 23/01.08.1961 г., като по действащия план на града, одобрен през 1987 г., 32.5 кв. м. от този имот попадат в УПИ ХХХ-811, 28 кв. м. попадат в УПИ X. -811 и 35 кв. м. - в улична регулация. Прието е, че по действащия план има предвидена [улица] метра на изток от УПИ VIII-772, кв. 89, на място има път с положено асфалтово покритие с ширина 2.5 метра, който попада в обхвата на проектираната улица, като няма данни за отчуждаване и заплащане на обезщетение в полза на ищците. Посочено е също така, че според вещото лице по плановете на града няма данни процесният имот да е бил стар път, като по плана от 1974 г. по-голяма част от имота попада в дере без кадастрален номер, съдържащите се символи в скицата обозначават подпорни стени или скатове от двете страни на мястото и няма знак за пътека, а по плана от 1987 г. имотът граничи със заснетия път. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели, като е посочено, че св. Е. Х., първи братовчед на ответницата К., и св. М. К., братовчедка на ответницата К., са заявили пред съда, че спорното място е било градина с площ не по-малко от 3 дка, равно с малко наклон, и майката на ищцата е разделила този имот на трите си дъщери, при което на Ф. се паднала най-горната част; Ф. и нейният съпруг построили къща в това място, а през 1980 г. през имота прокарали улица, която пресекла градината на Ф. и останало място в източната част, което се нарича "чакъм", което Ф. и нейният съпруг засявали до 2009 г. и никой не им пречел да го ползват повече от 30 години. Взети са предвид и показанията на св. Л. Б., сестра на ответницата К., според която между имота на ищцата и имота на ответницата е имало стар път, стар сокак, от двете страни на който имало каменна зидария, като през 1974 г. е прокаран пътят, който първоначално бил с чакъл, а през 1987 г. е асфалтиран /сега е разрушен/, мястото е тясно и не става за градина и никой не го е обработвал, както и показанията на св. К. К., която е заявила, че дълги години е минавала по този селски път като куриер и че там градина не е имало. От правна страна е взето предвид обстоятелството, че през 1961 г. ищцата Ф. К., двете й сестри и майка й са признати за собственици на основание придобивна давност на имот, включващ процесния, като с оглед показанията на свидетелите е прието, че приживе майката е разделила имота с площ от 3 дка между трите си дъщери и на Ф. К. се паднала най-горната част, за която Ф. и съпругът й А. К. се снабдили с н. а. № 63 през 1982 г., а впоследствие през 1999 г. били признати за собственици по давност и на дворно място с площ от 1025.1 кв. м, представляващо имот пл. № 722. По отношение частта от мястото, заета от улица, съдът е приел, че макар да липсват данни за отчуждаване, тази част от имота е фактически завзета и улицата е реализирана през 1974 г., т.е. държавата е започнала да владее улицата и я е владяла до влизане в сила на ЗМСМА на 17.09.1991 г., поради което е придобила собствеността по давност, а по силата на § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на този закон собствеността е преминала от държавата към общината, която до момента владее улицата. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице спорната част от 24 кв. м., повдигната в жълт цвят на приложената към заключението комбинирана скица № 1, представлява част от пътя и се намира между асфалта и подпорната стена с отстояние от 1.9 метра, поради което е прието, че [община] се легитимира като собственик на посоченото основание /§ 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА/ и оплакването, че ответницата К. не е могла да придобие закупената от общината с договор от 17.08.2011 г. площ е неоснователно. Прието е, че обвързващата материална доказателствена сила на съставения на 25.05.2010 г. акт за частна общинска собственост не е опровергана, като твърденията на ищците, че и след прокарването на улицата през 1974 г. продължават да владеят спорното място, не са доказани в производството по съображения, че според въззивния съд следва да бъдат кредитирани единствено показанията на св. Б. и К., но не и показанията на св. Х. и К.. Прието е, че с оглед завземането на спорното място при прокарването на улицата през 1974 г., първоначално от държавата, а след това и от общината, ищцата е загубила правото си на собственост по давност /н. а. № 23/1961 г./, а ищецът К. не е могъл да го придобие по давност, тъй като не установява да е упражнявал необезпокоявано фактическа власт върху него повече от 10 години до завеждането на иска. Така изложените от въззивния съд съображения, че Ф. К. е изгубила правото на собственост върху спорната част от имота по давност при неупражняването му, противоречат на становището, изразено от тричленен състав на IV-A отделение на ВКС в решение № 1332/04.01.2007 г., постановено по гр. д. № 2402/2005 г., в което е прието, че правото на собственост не се губи с неупражняването му. По реда на чл. 291, ал. 1 ГПК настоящият тричленен състав на първо ГО на ВКС приема за правилно становището, изразено в решение № 1332/4.01.2007 г. по гр. д. № 2402/2005 г. на IV-A отделение на ГК на ВКС като счита, че след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му неправилно е приложена разпоредбата на чл. 39 ЗПИНМ (отм.), както и на чл. 79 ЗС. Според предвижданията на регулационния план на [населено място] от 1950 г. процесният имот пл. № 812 попада в имот пл. № 529 с площ от 53 кв. м., а останалата част е извън регулация, като за намиращата се в регулация спорна част е предвидено прокарване на улица. Тази улица обаче според заключението на в. л. Денка С. не е била реализирана, нито завзета, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ (отм.), съгласно която разпоредбите на чл. 39, ал. 1 от същия закон в редакцията след изменението, обн. Изв. бр. 54/1956 г., се прилагат и по отношение на досегашните улични регулации, освен ако до влизане в сила на това изменение и допълнение на закона имотът е зает по законния ред или дължимото за него обезщетение е изцяло или отчасти изплатено. Съдебната практика по тълкуването на чл. 74а ЗПИНМ (отм.) последователно и непротиворечиво приема, че на основание чл. 39, ал. 1 и чл. 74а ЗПИНМ (отм.) след изменението им през 1956 г. отчуждителното действие на плана настъпва с обезщетяването на собствениците, освен ако до 09.07.1956 г. имотите не са заети за съответните мероприятия, а в хипотезата на незаемане на имотите, непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план /чл. 42 ЗПИНМ-отм./ се заличава, ако не е заплатено обезщетение на собствениците. /В този смисъл решение № 169/2.02.2017 г. по гр. д. № 946/2016 г. на Първо ГО на ВКС; решение № 300/28.06.2011 г. по гр. д. № 3248/2008 г. на Четвърто ГО на ВКС; решение № 447/30.12.2010 г. по гр. д. № 333/2010 г. на Второ ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Поради това в настоящия случай дори да се приеме, че с регулационния план от 1950 г., одобрен при действието на ЗПИНМ, процесната реална част е била включена в новопроектирана улица, разпоредбата на чл. 39 ЗПИНМ в редакцията към датата на одобряване на улично-регулационния план, не би могла да намери приложение, тъй като по делото не се установява, а и не се поддържа тази част от имота да е била завзета и съответно улицата да е била реализирана преди влизане в сила на изменението на ЗПИНМ, прието през 1956 г. И доколкото в тази част улично-регулационния план не е бил приложен и улицата е реализирана в друга част от притежавания от Фиданка М. имот едва през 1074 г., неправилно въззивният съд е приел, че се установява осъществяването на предвидено в закона придобивно основание, по силата на което [община] да е придобила правото на собственост върху процесната реална част и да е притежавала това право към 2011 г., когато е изразила воля да се разпореди с имота в полза на Р. К.. Неправилно е прието също така, че държавата е упражнявала фактическата власт върху спорната част, като е започнала да я владее и я е владяла до влизане в сила на ЗМСМА на 17.09.1991 г., след като по делото е установено, че улицата е реализирана на място, различно от първоначалното предвиждане според плана от 1950 г. Поради това доводите на Р. К. за придобиване правото на собственост върху процесната част от нейния праводател /общината/ по силата на придобивна давност следва да се приемат за неоснователни. А след като от изслушаната по делото СТЕ по категоричен начин се установява, че картния материал не съдържа каквито и да било данни процесната част да е представлявала стар общински път, необосновано въззивният съд е дал вяра на показанията на свидетелите Л. Б. и К. К., които твърдят, че такъв път през мястото е минавал, а оттам за необоснован следва да се приеме и изводът на въззивния съд, че процесният имот е придобил статут на държавна, а впоследствие и на общинска собственост. И след като по делото не е установено осъществяването на посоченото в съставения на 25.05.2010 г. Акт за частна общинска собственост, нито на друго предвидено в закона основание, по силата на което [община] да е придобила правото на собственост върху процесната реална част от имот пл. № 812, неправилно въззивният съд е приел, че извършеното на 17.08.2011 г. разпореждане с тази реална част в полза на Р. К. е произвело предвиденото в закона вещно-транслативно действие. Правото на собственост върху имот пл. № 529 по плана на Неделино от 1950 г., целият с площ от около 3 дка, е придобито от Ф. М., нейните сестри Р. М. и Т. М., и тяхната майка М. М. по давност, за което на 01.08.1961 г. е съставен н. а. № 23. Установено е, че имотът е бил фактически поделен между трите сестри и всяка една от тях е установила самостоятелна фактическа власт върху определената й при това реална част, като Ф. М. К. е упражнявала тази фактическа власт върху най-горната част от имот пл. № 529 при наличие на съгласие за това между съсобствениците по време на брака й с А. Л. К., придобивайки по давност частите на съсобствениците. Установено е също така, че върху спорната по настоящето дело реална част от имот пл. № 812 Ф. М. К. и А. Л. К. не са преставали да упражняват фактическа власт до 2009 г., когато правата им били оспорени от ответницата / в този смисъл показанията на свидетелите Е. Х. и М. К., на които следва да бъде дадена вяра, след като показанията на свидетелите Л. Б. и К. К. за наличието на стар общински път в този имот се опровергават от заключението на изслушаната по делото СТЕ/. При тези данни изводът на въззивния съд, че Ф. М. К. и А. Л. К. са изгубили правото на собственост върху процесната реална част, следва да се приеме за неправилен и необоснован - по делото не е установено Ф. М. К. и А. Л. К. да са прехвърлили правото на собственост на друг правен субект, нито друг правен субект да е придобил правото на собственост по силата на оригинерен придобивен способ, нито държавата /общината да са придобили това право посредством отчуждаване за държавна или обществена нужда. По тези съображения и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от Ф. М. К. и нейният съпруг А. Л. К. установителен иск бъде уважен, като в полза на Ф. М. К. бъде присъдена сумата 1605 лв., представляваща направени по делото разноски, а в полза на А. Л. К. - сумата 530 лв., представляваща направени по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение