Решение № 2976 от 21.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 247/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. П. М. против решение 11179/30.10.2024 г., постановено по адм. дело 1377/2024 г. на Административен съд Варна. Касаторът излага съображения за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира заплащането на направените разноски. Ответникът Директора на РД - Варна към ГД Регистри на Агенция по вписванията в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания и след осъществяване на вменената му от закона служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като предявена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол е иск на М. и Ж. против твърдяно фактическо бездействие на директора на Регионална дирекция - Варна, към Главна дирекция Регистри на Агенция вписвания да изпълни фактическо действие, което е длъжен да извърши по силата на закон, като върне на Районен съд Варна, чрез пълномощника на ищците искова молба, входирана в Служба по вписванията Варна на 05.06.2024 г. Административният съд е квалифицирал искането, като иск по чл. 256 АПК и го е отхвърлил като неоснователно. За да достигне до горния извод съдът е приел, че съгласно чл. 12 Правилника за вписванията (ПВ), за да се извърши вписването или отбелязването по чл. 11 се представя подадената в съда искова молба, по която е събрана държавна такса за образуване на дело, както и препис или препис-извлечение от молбата. Исковата молба трябва да отговаря на изискванията на чл. 6 ПВ. Съдът е обърнал внимание на чл. 12, ал. 2 ПВ, който регламентира, че вписването се извършва по разпореждане на съдията по вписванията, като се нанася накратко петитумът на исковата молба по съответната персонална партида. Преписът от молбата се прилага към особено канцеларско дело, а оригиналът се връща на съда, в който е образувано делото. Съставът е посочил, че вписването на искови молби не се осъществява по общия ред на раздел II от ПВ за вписване на актове относно недвижими имоти. Направил е разграничение с препращането, че ПВ урежда вписването на искови молби като самостоятелно производство, следователно при вписването на искови молби правилата по раздел II ще важат само доколкото има препращане към тях. Съгласно чл. 11, б. в (изм. - ДВ, бр. 86 от 1997 г., бр. 63 от 2014 г.) ПВ трябва да бъдат вписани или отбелязани: исковите молби за постановяване на други решения по чл. 4, букви "з", "к" и "л". Като е установил приложимата нормативна уредба, съдът е приел, че след извършване на вписването на искова молба длъжностни лица на Агенцията по вписванията нямат законово задължение да предоставят екземпляр от вписаната искова молба на заявителя, а следва служебно да върнат оригинал на съда, в който е образувано делото. Сметнал е, че за разлика от общия ред за вписване на актове по чл. 9, ал. 2 ПВ, съгласно който актът се подрежда в съответната книга и в срок до 3 дни вторият екземпляр от вписания акт се връща на молителя, в случая е приложим специалния ред по раздел III Вписване на искови молби и на постановления по тях, предвиждащ служебно уведомяване на съда, пред който е повдигнат правния спор, за вписването на исковата молба. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция споделя изложените от административния съд мотиви, като на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК препраща към тях и не следва да ги преповтаря. Предмет на делото е оплакване за неоснователно бездействие, на директора на РД - Варна към Главна дирекция Регистри на Агенция по вписванията, на основание чл. 12, ал. 2 от Правилника за вписванията, да изпълни фактическо действие, което е длъжен да извърши по силата на закон, да върне на ВРС, чрез пълномощника на ищците искова молба, входирана в Служба по вписванията Варна на 05.06.2024 г. Съгласно нормата на чл. 256, ал. 2 от АПК неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му. Релевантните за възникване на правото на защита по раздел II на гл. 15 факти са дължимо по закон фактическо действие, което рефлектира в правната сфера на лицето, неизвършване на същото от административният орган /започнало и продължаващо негово бездействие/ и подадено до органа искане от лице (чл. 256, ал. 2 от АПК). Споделими са съжденията на първостепенния съд при разграничаването и приложението на нормите на двата раздела (раздел II и раздел III) от Правилника за вписванията. В настоящия случай намират приложение разпоредби от Закона за собствеността, а именно чл. 114, ал. 1, б. "в" във връзка с чл. 112, б. "з" във връзка с б. "а" от същия и чл. 11, б. "в" във връзка с чл. 4, б. "з" във връзка с б. "а" от Правилника за вписванията, респ. чл. 12, ал. 2 ПВ. По силата на допълнението на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр.34 от 25.04.2000 г., в сила от 1.01.2001 г./ разпоредбата на чл. 112 ЗС придоби нова редакция, като в б. "а" беше предвидено вписване и на всички актове, с които се признават вещни права върху недвижими имоти. В същия смисъл беше допълнен и чл. 4, б. "а" от П. за вписванията /ДВ, бр.5 от 16.01.2001 г., също в сила от 1.01.2001 г./. На това основание и с оглед разпоредбата на чл. 112, б. "з" ЗС, следва да се приеме, че на вписване подлежат и съдебните решения по исковете за собственост, тъй като с тях със сила на пресъдено нещо се признава или отрича съществуването на това вещно право и в този смисъл заместват актовете по чл. 112, б. "а" ЗС. В същото време, доколкото съгласно чл. 11, б. "в" във връзка с чл. 4, б. б. "з" и "а" ПВ на вписване подлежат исковите молби за постановяване на решения, заместващи актовете, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, на вписване следва да подлежат и исковите молби за собственост. Решение, с което се допуска съдебна делба, макар и да подготвя следващата нейна фаза /по извършване на делбата/, не е междинен, несамостоятелен акт, а изпълнява самостоятелна правозащитна функция, състояща се в силата на пресъдено нещо, с което установява правото на делба. Силата на пресъдено нещо на решението, допускащо съдебна делба, придава на производството, завършено с него, самостоятелен характер и подчертава двуфазния характер на съдебната делба. Ако делбеното производство бъде прекратено във втората фаза, поради оттегляне на иска или невъзобновяване, когато е било спряно по взаимно съгласие, производството за допускане на делбата, заедно със завършващото го решение запазват своята сила и не могат да бъдат обезсилени. Те не могат да бъдат обезсилени и въз основа на съдебна спогодба, сключена във втората фаза на делбата. Съгласно т. 9 от П. 2 от 29.09.1977 г. по гр.дело 1/1977 г. на Пленума на Върховния съд, ако с решение за допускане на делбата се признава наличие на съсобственост между страните, без диспозитивът да съдържа установителна част в този смисъл, а преди влизане или след влизане на такова решение в сила бъде постановено друго, също влязло в сила решение между същите страни, с което само един от съделителите е признат за изключителен собственик на допуснатата до делба вещ, между двете влезли в сила решения съществува противоречие, което е основание за отмяна по чл. 231, ал. 1, б. "г" ГПК (отм.). Безспорно е, че в делбеното производство не се осъществява само потестативното право на един съсобственик за ликвидиране на съсобствеността, но преди всичко се установява наличието на съсобственост. С решението за допускане на делбата се установява принадлежността на правото на собственост върху определен обект, както и обемана притежаваните от страните права в общността, т.е. с това решение се признават вещни права, както е при решенията по петиторните искове за защита на собствеността или на други вещни права. Ето защо, допълненията на чл. 112, б. "а" ЗС /Обн., ДВ, бр.34 от 25.04.2000 г./ и на чл. 4, б. "а" ПВ /ДВ, бр.5 от 16.01.2001 г./, които влязоха в сила на 1.01.2001 г., обхващат не само исковите молби за собственост и други вещни права върху недвижими имоти, но и исковите молби за делба на недвижими имоти. в този смисъл определение 169/13.04.2009 г. по ч. пр. гр. д. 36/2009 г., II г. о., ГК на ВКС. Нормата на чл. 114, б. в ЗС регламентира необходимостта от вписване на исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква "з" ЗС. В случая е вън от съмнение, че дължимото вписване на исковата молба, попада в раздел III от ПВ, в която част е и прилежащото задължение инвокирано в чл. 12, ал. 2, изр. Второ от ПВ, че преписът от молбата се прилага към особено канцеларско дело, а оригиналът се връща на съда, в който е образувано делото. За вписване от такъв вид не са налице задължени предвидени в чл. 9, ал. 2 ПВ, до 3 дни вторият екземпляр от вписания акт да се върне на молителя. Нито е налице задължение за последния да осъществи връщането съм съда. Вменяването на такова задължение за молителя (с разпореждането по гр. д. 5865/2024 г. по описа на ВРС) не е предмет на касационен контрол, дължим от настоящата инстанция. Касационната инстанция намира, че не е налице неизвършване на фактически действия, каквито се твърдят и които административният орган да е бил длъжен да извърши по силата на нормативен акт. Изложеното обосновава извода за неоснователност на касационната жалба. Административен съд Варна е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който не следва да бъде касиран, а да бъде оставен в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски пред настоящата съдебна инстанция би се явило основателно в случай, че същият беше представляван от процесуален представител, поради което същото е неоснователно. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение