Решение № 13505 от 29.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5928/2012 г.

Решение № 13505 от 29.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5928/2012 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на началника на районно управление "Полиция", гр. Елхово срещу решение № 39 от 29.03.2012 г. на Административен съд, гр. Ямбол, постановено по административно дело № 31/2012 г.

С обжалваното решение съдът отменил негова заповед № 1116 от 5.12.2011 г., с която на основани чл. 171, т. 1, б. "в" от Закона за движение по пътищата на Стамен Атанасов Димитров е наложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до успешно полагане на проверочен изпит".

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради необоснованост - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че в административния акт не са посочени фактически основания за издаването му. Не отчел, че фактическите основания са посочени в самата заповед и са доказани в хода на съдебното производство от събраните по делото доказателства, в т. ч. показанията на разпитаните свидетели. Съдът не отчел, че разпитаните по делото свидетели - пострадали от пътно-транспортното произшествие, са приятели на Димитров. Излага подробно фактическата обстановка, установена по делото. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Димитров. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Здравка Андонова.

Ответникът по касационната жалба - Стамен Атанасов Димитров, счита същата за неоснователна. Съдът правилно приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като в нея не са изложени фактическите основания за издаването й. Излага подробно съображенията си за незаконосъобразност на акта като твърди, че органът не доказал, че допуснатите нарушения на правилата за движение са немаловажни и са допуснати поради незнание. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Георги Георгиев, Адвокатска колегия, гр. Ямбол.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението на съда е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните и материалноправните норми и е необосновано. Отмяната на заповедта е обоснована с липса на мотиви, без да са съобразени и обсъдени приобщените в административната преписка акт за установяване на административно нарушение с подробно посочени нарушения и докладна записка.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 3.12.2011 г. около 23, 15 часа на пътя от с. Бояново по посока на път I-7 Стамен Димитров управлявал с несъобразена с пътните условия скорост пътно превозно средство - "Фолксваген голф", с държавен контролен № У 3525 АВ, и допуснал пътно-транспортно произшествие с материални щети като се преобърнал в дясно по посоката на движение.

1. След пътно-транспортното произшествие Димитров не уведомил компетентните служби и не останал на мястото на произшествието.

1. Неустановил последиците от пътно-транспортното произшествие и състоянието на пътувалите в превозното средство пътници.

1. За произшествието на 4.12.2011 г. бил съставен акт за установяване на административно нарушение № 1116, връчен лично на Димитров същия ден. В акта, освен нарушенията е посочено, че поради незнание водачът извършил немаловажни нарушения на Закона за движение по пътищата (ЗДвП) - чл. 20, ал. 2; чл. 123, ал. 1, т. 1, 2, б. "а", "б", "в"; чл. 171, ал. 1, б. "в" - пътно-транспортно произшествие с леко ранени. С връчването на акта са иззети свидетелството за управление на моторно превозно средство и контролният талон на водача.

1. На 5.12.2011 г. е издадена заповед № 1116, с която за извършените нарушения на Закона за движение по пътищата, за които е съставен акт № 1116 от 4.12.2011 г. и които са изброени изрично: управление на превозно средство с несъобразена скорост - чл. 20, ал. 2 ЗДвП; неспиране и неустановяване на последиците от пътно транспортно произшествие - чл. 123, ал. 1, т. 1 ЗДвП; неуведомяване на контролните органи за настъпилото пътно транспортно произшествие - чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "а" ЗДвП; неоставане на мястото на пътно транспортното произшествие до пристигане на органите на полицията - чл. 123, ал. 1, т. 2 б. "б" ЗДвП; неоказване на помощ на пострадалите - чл. 123, ал. 1, т. 2 б. "в", предложение второ ЗДвП, е наложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство - до успешното полагане на проверочен изпит", тъй като нарушенията са немаловажни и извършени поради незнание.

1. В хода на съдебното производство съдът разпитал свидетелите Райна Христова, Мария Христова, Николай Минков, Апостол Атанасов и Михаил Балъкчиев. Свидетелите Райна Христова, Мария Христова и Николай Минков били пътници в управляваното от Димитров моторно превозно средство в момента на произшествието. И тримата твърдят, че след произшествието Димитров им помогнал да излязат от автомобила, останал на местопроизшествието, а те отишли до спешния медицински център в гр. Елхово. Свидетелите Атанасов и Балъкчиев са дежурните към датата на произшествието полицейски служители, като първият е и актосъставител. Сочат, че сигналът за произшествието бил подаден от преминаващ гражданин, който видял преобърнатия автомобил като около петнадесет минути след това постъпил сигнал и от болницата за приети три лица с наранявания. Сочат също, че в нощта на произшествието тримата пътници са твърдели пред органите на полицията, че не знаят къде точно е водачът, тъй като бил заминал за гр. Ямбол.

1. По делото са приложени два броя докладни записки на автоконтрольорите Бакалов и Атанасов до началника на районното полицейско управление, дадени по повод възражение на Димитров, в което са описани действията на компетентните органи и установените от тях факти. Посочено е, че към 02,30 часа на 4.12.2011 г. служебно е организирано транспортирането на автомобила и че Димитров не е бил на местопроизшествието, а се явил в управлението сутринта, около 07,30 часа.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, но при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като органът не конкретизирал нарушението, което е основание за издаване на заповедта, не посочил защо приел, че то е немаловажно и извършено поради незнание. Приел, че органът се задоволил да цитира дословно акта за установяване на административно нарушение като наред с това неправилно квалифицирал като административно нарушение и основанието за налагане на принудителна административна мярка - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП. Приел, че непосочването на фактическите основания за издаване на заповедта е абсолютно основание за отмяна на акта, тъй като води до невъзможност на санкционирания субект да разбере в какво се изразява извършеното от него нарушение, довело до налагането на принудителната мярка, а и съдът не може да прецени доколко издаденият акт е съобразен с материалния закон. Въз основа на това направил извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменил.

Този извод на съда е неправилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за правилно, точно и пълно доказани така, както са изложени по-горе. Спорът по делото е досежно изводите на съда, направени на основата на тези факти.

По принцип, вярно е посоченото от съда, че неизлагането на фактически основания за издаването на един административен акт е съществено нарушение и основание за неговата отмяна, тъй като лишава адресата на акта от възможност за ефективна защита и съда от възможност за ефективен контрол. Въпросът е, че от доказателствата по делото не може да се направи извод за липса на фактически основания за издаване на заповедта. Първо, в самата заповед изрично е посочено, че тя се издава във връзка с издадения акт за установяване на административно нарушение № 1116 от 4.12.2011 г. С вписването на акта в мотивите на оспорената заповед административният орган инкорпорирал изложените в акта факти и ги направил фактически основания на заповедта за налагане на принудителната мярка. Второ. Актът за установяване на административното нарушение по делото не се спори, че е редовно съставен, а редовно съставения акт по Закона за движение по пътищата има доказателствена сила до доказване на противното съгласно изричната разпоредба на чл. 189, ал. 2 ЗДвП. Трето. В акта за установяване на административното нарушение подробно са описани пет конкретни нарушения на Закона за движение по пътищата - несъобразена скорост; неспиране и неустановяване на последиците от пътно транспортно произшествие; неуведомяване на компетентните органи; неоставане на мястото на произшествието до пристигане на компетентните органи; неоказване на помощ на пострадалите. Четвърто. Актът за установяване на административно нарушение е надлежно връчен лично на адресата на принудителната мярка на 4.12.2011 г., а заповедта за налагане на мярката е издадена на 5.12.2011 г., т. е. Димитров е бил надлежно запознат със съдържанието на акта и изложените в него факти. Пето. В самата заповед за налагане на принудителната мярка отново подробно са изброени петте нарушения, които Димитров извършил на 3.12.2011 г. Вярно е, че като шесто по ред нарушение е посочено основанието за налагане на принудителната мярка - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, но това обстоятелство не може да се приеме за такова съществено нарушение, което да затрудни адресата на мярката или съда да упражнят ефективно правата и правомощията си.

Видно от изложеното, фактите, които са послужили като основание за налагане на принудителната мярка са ясно посочени в оспорената заповед. Именно поради това и ответникът по касационната жалба в хода на съдебното производство ангажирал доказателства, с които искал да обори установените в акта факти - по негово искане са разпитани пътувалите в автомобила пътници, негови приятели, които твърдят, че им помогнал да излязат от автомобила и останал на мястото на пътно-транспортното произшествие.

Що се отнася до преценката на органа за немаловажност на установените нарушения и извършването им поради незнание, то действително органът не е изложил подробни нарочни мотиви, а само посочил, че счита нарушенията за немаловажни и извършени от незнание. Но по отношение на немаловажността е налице законов критерий, чрез който съдът може да извърши преценка за законосъобразността на извода на органа. Законодателят, в § 6, т. 32 ЗДвП, е дал легално определение на понятието "маловажно" нарушение. Per argumentum a contrario нарушение, което не отговаря на изискванията за маловажност е немаловажно. В случая извършеното от Димитров отклонение от нормативно предписаното поведение за движение със съобразена скорост е довело до настъпването на противоправни последици - материални щети и пострадали лица, поради което не може да се приеме за маловажно. Не може да се приеме за маловажно и отклонението от такива основни задължения на участника в пътно-транспортно произшествие като уведомяването на контролните органи и изчакването им на мястото на произшествието. При пътно-транспортното произшествие е имало пострадали хора - незабавно след произшествието пътниците са потърсили медицинска помощ. Неспазването от водача на задълженията му по чл. 123, ал. 1 ЗДвП само по себе си не покрива съдържанието на понятието маловажност по смисъла на § 6, т. 32, най-малкото защото отклонението не е незначително, а пълно неизпълнение, което означава, че нарушението на тези задължения винаги е немаловажно. Следователно обективирания в оспорената заповед извод на органа за немаловажност на допуснатите от адресата на мярката пет нарушения на Закона за движение по пътищата съответства както на фактите, така и на материалния закон.

По отношение на извода на органа, че допуснатите нарушения са от незнание на правилата за движение следва да се посочи, че в двете докладни записки, както и в дадените пред съда показания на свидетелите Атанасов и Балъкчиев, изрично е посочено, че след като се явил едва на сутринта в районното управление ответникът по касационната жалба на въпросите на полицаите защо не се обадил на полицията и не изчакал идването им на местопроизшествието отговорил, че не знаел за тези си задължения. Тези твърдения на свидетелите не са оборени от Димитров, а и той няма интерес от оборването им. Нарушението на чл. 123, ал. 1 ЗДвП е формално. То е осъществено с простия факт на бездействие при визираните в правната норма факти. Няма общественоопасни последици, които Димитров да е бил длъжен и да е могъл да предвиди, съответно, когато е предвиждал настъпването на тези последици да е мислел да ги предотврати. Нарушението на чл. 123, ал. 1 ЗДвП, ако лицето твърди, че е знаело за задълженията си, е винаги умишлено. С оглед на този обективен характер на нарушението едно твърдение от страна на Димитров, че е знаел за задълженията си по чл. 123, ал. 1 ЗДвП, но умишлено не ги е изпълнил автоматично рефлектира върху определянето на наказанието за извършените административни нарушения. Следователно той или твърди, че е знаел за задълженията си и умишлено не ги е изпълнил и този факт се отчита при определяне на наказанието с оглед разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания или твърди, че не е знаел за тях, което автоматично обосновава елемента на фактическия състав за налагане на принудителната мярка. Димитров не твърди, че е знаел за задълженията си.

Наред с това в акта за установяване на административното нарушение Димитров собственоръчно написал, че управлявал превозното средство с допустимата скорост. В случая обаче не става въпрос за допустима, а за съобразена скорост както изрично е вписано в същия този акт, т. е. водачът не прави разлика между задължението за движение с допустима и със съобразена скорост. Едва във възражението си от 6.12.2011 г. Димитров твърди, че управлявал автомобила със съобразена скорост, но не сочи каквато и да била друга причина за настъпилото пътно-транспортно произшествие, което доказва, че за него понятието "съобразена скорост" не е ясно в обема и съдържанието, посочено в чл. 20, ал. 2 ЗДвП - все пак нещо трябва да е причинило преобръщането на автомобила и щом самият водач дори не сочи друга причина, освен визираната в акт, то няма основание да се приеме, че той е наясно със задължението си за движение със съобразена скорост.

Видно от горното, макар касаторът да не е изложил подробни и нарочни мотиви досежно два от елементите на фактическия състав на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП - немаловажност и незнание, то правата на адресата на принудителната мярка не са нарушени, тъй като той е могъл да разбере ясно защо му се налага мярката и с оглед на това да организира защитата си, а съдът е могъл да извърши проверка за законосъобразност на акта.

От гореизложеното е видно, че твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са основателни. Съдът неправилно приел, че оспорената заповед не съдържа фактически основания и въз основа на това направил неправилен извод, че същата е незаконосъобразна. Като неправилно съдебното решение следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. В хода на съдебното производство съдът не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това и в съответствие с разпоредбата на чл. 222, ал. 1 АПК касационната инстанция следва да реши делото по същество. При извършената проверка на заповед № 1116 от 5.12.2011 г. и при съобразяване на гореизложеното съдът счита, че заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът счита, че не следва да кредитира показанията на свидетелите Райна Христова, Мария Христова, Николай Минков, тъй като те са в противоречие с останалите доказателства и главно с установеното тяхно поведение и поведението на Димитров в нощта на произшествието. Първо, никой от свидетелите не твърди, че Димитров е информирал полицията, както и че е останал на местопроизшествието. Т. е. по отношение на нарушението по чл. 123, ал. 1, т. 2, б. "а" и "б" ЗДвП никой от свидетелите не сочи нещо различно от установеното от органа. Второ. Никой от свидетелите не дава каквито и да било обяснения относно факта, че когато полицейските органи, след подаден сигнал от преминаващ водач, са пристигнали на местопроизшествието и впоследствие са организирали и транспортирали катастрофиралия автомобил Димитров не е бил на местопроизшествието. Те не опровергават твърденията на контролните органи, че в нощта на произшествието са твърдели пред тях, че не знаят къде е Димитров, тъй като бил заминал за гр. Ямбол. Трето. Свидетелите Райна Христова и Николай Минков твърдят, че са излезли от колата невредими и само свидетелката Мария Христова твърди, че "Стамен ни помогна да излезем от колата", каквото и да означава това. Т. е. дори по факта на това как са излезли от автомобила и дали и в какво се изразява предоставената им от Димитров помощ свидетелите дават различни показания. Всичко това, при отчитане и на характера на отношенията, в които свидетелите се намират с ответника по касационната жалба, не дава основание на съда да приеме, че констатациите на органа са оборени в хода на съдебното производство. При така събраните по делото доказателства съдът счита, че твърдяните в оспорената заповед факти са надлежно доказани и същите се субсумират под хипотезата на посочената правна норма - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, поради което акта съответства на материалноправните разпоредби. Той съответства и на целта на Закона за движение по пътищата, тъй като осигурява, в определена степен, невъзможността извършилия процесните нарушения водач да продължи да упражнява правно регламентираната дейност без преди това да докаже по надлежния ред - чрез полагане на проверочен изпит, че е компетентен в необходимата степен да я извършва. С оглед на гореизложеното съдът счита, че оспорената заповед е законосъобразна и жалбата на Димитров като неоснователна следва да бъде отхвърлена.

С оглед на изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК във вр. с тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди Стамен Димитров да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ямбол - юридическото лице, в чиято структура се намира касатора, разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същите следва да бъде определен на основание чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 150 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд,