Решение № 41 от 9.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3262/2016 г.

Решение № 41 от 9.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3262/2016 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Мария Иванова Производството е по чл. 290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на К. П. срещу въззивното решение на Градски съд С. по гр. д. № 8614/15 г. в частта, с която е отхвърлен искът му срещу [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, за сумата 7615 лв., обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода 27.04.14 г. - 27.10.14 г. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси от предмета на спора:

1. Какви доказателства са достатъчни за приемането /за доказано/ на оставане без работа на незаконно уволнения работник?

1. Необходимо ли е, когато е представено ксерокопие на даден документ, той да бъде представян в оригинал пред съда, при положение, че ксерокопието не е било оспорено от ответната страна, нито съдът е изразил съмнение относно съдържанието на доказателствения документ?

1. След като СРС е взел решение по даден казус, допустимо ли е въззивната инстанция да отменя това решение, без да има наличие на такова искане от въззивната страна? Във въззивната жалба не е споменато принудителното оставане без работа на ищеца и не са правени доводи за това дали е осъществявал или не трудова дейност за периода след 27.04.14 г.

Констатирано е, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на цитираните в изложението на касатора р. по гр. д. № 2149/14 г. на трето г. о. на ВКС, р. по гр. д. № 1033/12 г. на трето г. о. и р. по гр. д. № 2667/13 г. на четвърто г. о. на ВКС, както и на ТР № 6/2013 г. на ОСГК.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност - незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му.

Ответникът по жалба [фирма] я оспорва като неоснователна.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното: В ТР № 6/13 г. ОСГК е посочено, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от НТКТС /ДВ, бр. 102/1993 г./. Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово правоотношение. Декларацията, с която ищецът декларира оставане без работа след уволнението, съставлява частен свидетелстващ документ, не е скрепена с наказателна отговорност по чл. 313 НК, и поради това не може да удостовери твърдяното обстоятелство.

В цитираното при допускане на обжалването р. по гр. д. № 2667/13 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че предвид разпоредбата на чл. 183 от ГПК, завереният от страна на ищеца-работник/служител, препис от трудовата му книжка, в който липсва вписване на последващо уволнението му трудово правоотношение, е годно доказателствено средство, което поначало е достатъчно, за да се установи по делото отрицателния факт на оставането на ищеца без работа по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ. Съгласно същата процесуална разпоредба на чл. 183 от ГПК, само при изрично искане от страна на ответника-работодател, ищецът е длъжен да представи оригинала или официално (нотариално) заверен препис от трудовата си книжка - за извършване на констатация от съда (с оглед проверка на вече събрания като писмено доказателство препис) или за приемане и прилагане по делото. В р. по гр. д. № 1033/12 г. на ВКС е прието, че когато е представено копие от трудовата книжка и ответникът не е заявил оспорване на отрицателния факт на оставането на работника без работа за процесния период, правилата на логиката сочат, че този факт следва да се приеме за установен.

В р. по гр. д. № 2149/14 г. на трето г. о. на ВКС е посочено с препращане към ТР № 1/2013 г. ОСГТК, т. 1, кога въззивният съд може да проверява правилността на първоинстанционното решение, извън посоченото във въззивната жалба. Само две са изключенията от правилото на чл. 269, изречение второ от ГПК - когато въззивният съд прилага императивна материалноправна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака и ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.

По същество на жалбата:

За да отхвърли иска по чл. 225, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че от представените пред СРС декларация на ищеца и извлечение от трудовата му книжка, удостоверяващо вписване на прекратяването на тр. правоотношение не може да се направи извод, че ищецът е останал без работа за процесния шестмесечен период. Представените справки от НАП не са актуални, не са представени и доказателства за регистрацията на ищеца в Бюрото по труда като безработен. Ищецът, който носи доказателствената тежест за установяване на факта на безработица по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ, не е провел пълно и главно доказване на този факт, което обуславя неоснователност на иска.

Тези изводи са незаконосъобразни и необосновани: С исковата молба ищецът е представил копие от трудовата си и от осигурителната си книжка, с вписано прекратяване на тр. му правоотношение с ответника и без данни да е започвал друга работа след това. Ответникът в отговора на исковата молба е посочил, че не оспорва представеното копие от тр. книжка, което е необходимо и допустимо доказателство по делото. След изтичане на шестмесечния период по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ, с молба от 24.11.14 г. пред СРС ищецът отново е представил копие от трудовата книжка, по отношение на което ответникът в с. з. от 3.12.14 г. е заявил становище за приемането му по делото, без да го оспорва. Представена е и кореспонденция на ищеца с бюрото по труда, датираща от м. 05. и 06.14 г., като в декларация от 24.06.14 г. пред агенцията по заетостта по повод програмата "Аз мога повече" ищецът е декларирал, че е безработен. При тези доказателства по делото първоинстанционният съд е приел иска по чл. 225, ал. 1 КТ за доказан и го е уважил за сумата от 7 615 лв., по заключението на вещото лице. Във въззивната жалба на ответника по иска не се оспорва оставеното на ищеца без работа за процесния период по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ; иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и по този иск, но като последица от твърдяната в жалбата неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

Въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила се е произнесъл по основание за неправилност на въззивното решение по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ, което въззивникът не е посочил и без да е налице хипотеза, изключваща правилото на чл. 269, ал. 2 ГПК, според приетото в ТР № 1/13 г. ОСГТК. Поради изложеното въззивното решение по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ е неправилно, следва да се отмени и вместо него на осн. чл. 293 ГПК да се постанови ново, по същество на спора.

От представените пред първата инстанция и неоспорени от ответника доказателства се установява, че ищецът е останал без работа за шестмесечния период след уволнението - от 27.04.14 до 27.10.14 г. Затова следва да му се присъди обезщетение в размер на 7 615 лв., при посочената в чл. 228, ал. 1 КТ база за определяне на обезщетението - последното получено от ответника брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 1283,66 лв., по заключението на вещото лице.

По разноските, вкл. по частната жалба срещу въззивното определение за разноски, съединена за разглеждане по настоящото дело:

При изхода на спора, завършил с уважаване и на трите иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, въззивното решение в частта за разноските следва да се отмени изцяло и вместо него се постанови ново, с което на ищеца се присъдят 600 лв. разноски пред въззивната инстанция, а ответникът следва да заплати изцяло държавната такса 182,31 лв., за въззивното производство и 152 лв., за касационното производство. Обжалваното с частна жалба от ответника по иска определение на СГС № 10221/25.04.16 г., с оглед изхода на спора е правилно като краен резултат - на ответника не се дължат разноски, поради уважената изцяло ищцова претенция - и следва да бъде оставено в сила. За касационната инстанция на ищеца следва да се присъди сумата от 600 лв., за адвокатско възнаграждение, което е близко до минималния размер на възнаграждението по Наредба № 1/2004 г. на В. С и ВКС намира възражението на ответника за прекомерността му за неоснователно.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.