Решение № 7113 от 13.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5331/2018 г.

Решение № 7113 от 13.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5331/2018 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Я. против решение от 16.02.2018 г. по адм. дело № 359/2017 г. на Административен съд - Я.. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК.

Ответникът по касационната жалба - С. М., чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното решение Административен съд - Я. е отменил по жалба на С. М. отказ с рег. № 326000-13596 от 03.11.2017 г. на директора на ОД на МВР - Я., в частта, с която на Маринов е отказано изплащане на обезщетение в размер на 6-месечни възнаграждения на основание чл. 237, ал. 1 ЗМВР вр. чл. 239 ЗМВР и внасяне на дължимите осигурителни вноски за фонд ДЗПО - УПФ и фонд "Пенсии" и здравноосигурителни вноски за периода от 06.04.2014 г. - 02.10.2017 година. Съдът е отменил също мълчалив отказ на директора на ОД на МВР - Я. да се произнесе по заявление с вх. № 326000 от 24.10.2017 г. в частта, с която е направено искане да му бъдат издадени нови "Удостоверение за класиране и пенсия Образец В" и "Удостоверение Образец УП-2" и е върнал преписката на административния орган в тази част за ново произнасяне, съобразно указанията в мотивите. В останалата част жалбата на С. М. е отхвърлена.

Съдът е установил от фактическа страна, че жалбоподателят (сега ответник по касация), е заемал длъжност "старши разследващ полицай" към отдел "Досъдебно производство" при ОД на МВР - Я..

Със заповед № П8121 К-1854/12.09.2014 г. на министъра на вътрешните работи срещу С. М. е образувано дисциплинарно производство и е отстранен временно от длъжност, на основание чл. 214, ал. 2 ЗМВР, за това, че в качеството му на длъжностно лице, на когото е възложено разследването по досъдебно производство № 208/2014 г. по описа на Районно управление "Полиция"-Тунджа, на 29.07.2014 г. е поискал, а на 01.09.2014 г. е получил сумата от 200 лева, с цел лична облага, от Й. Й., за да не бъде привлечен последния в качеството на обвиняем по досъдебно производство, по което Йорданов е бил разпитан в качеството на свидетел - деяние съставляващо тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 194, ал. 2, т. 4 ЗМВР.

Със заповед № 8121 К-992/30.03.2015 г. на министъра на вътрешните работи, издадена на основание чл. 203, ал. 1, т. 7, пр. 2 и т. 13, чл. 204, т. 1 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, на С. М. е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение в МВР, за това, че е използвал служебното си положение за лична облага и е извършил деяния несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители МВР, като същите представляват тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 ЗМВР.

С решение № 652/18.01.2017 г. по адм. дело № 5450/2015 г. на ВАС, пето отделение, заповед № 8121 К-992/30.03.2015 г. на министъра на вътрешните работи е отменена като незаконосъобразна.

С решение № 9465/17.07.2017 г. по адм. дело № 2415/2017 г. на ВАС, петчленен състав е оставил в сила решение № 652/18.01.2017 г. по адм. дело № 5450/2015 г. на ВАС, пето отделение.

След влизане в сила на съдебното решение, С. М. не е възстановен на служба поради това, че към този момент с влязла в сила присъда № 151 от 13.09.2016 г. по в. н. о. х. д. № 138/2016 г. на Апелативен съд - Б., частично изменена с решение № 4/06.02.2017 г. по к. н. д. № 1250/2016 г. на Върховния касационен съд е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 302, т. 1 и т. 2, б. "а", вр. с чл. 301, ал. 1 от НК и осъден на 3 години "лишаване от свобода", с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години, както и му е наложена глоба в размер на 2 000 лева и лишаване от право да заема държавна длъжност - старши разследващ полицай и да упражнява разследваща дейност в държавно учреждение за срок от три години.

Със заповед № 8121 К-7163/26.09.2017 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на С. М. е прекратено на осн. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" във вр. с чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР, считано от датата на връчване на заповедта – 02.10.2017 година.

Със заявление вх. № 326000 от 24.10.2017 г. до директора на ОД на МВР –Я., С. М. е поискал:

1. изплащане на обезщетение в размер на 6-месечни възнаграждения на основание чл. 237, ал. 1 от ЗМВР във връзка с чл. 239 от ЗМВР;

1. внасяне на осн. чл. 183, ал. 1 от ЗМВР на дължимите социални и здравни осигуровки за периода 17.09.2014 г. – 02.10.2017 г.;

1. изплащане на осн. чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР на левовата равностойност за полагащият му се, но неизползван платен годишен отпуск в размер на 83 дни за периода от 01.01.2014 г. до 02.10.2017 г.;

1. изплащане на осн. чл. 181, ал. 2 от ЗМВР на левовата равностойност на униформено облекло за периода 01.01.2015 г. -02.10.2017 г., както и на сумата от 100 лв възстановена на ОД на МВР гр. Я. на 27.05.2017 г., представляваща левовата равностойност на униформено облекло за 2014 г;

1. издаване на нови "Удостоверение за класиране и пенсия Образец В" и "Удостоверение Образец УП-2", от които да е видно, че е бил държавен служител в МВР през периода 25.10.2005 г. – 02.10.2017 година.

Директорът на ОД на МВР е постановил изричен отказ с рег. № 326000-13596 от 03.11.2017 г. по всички искания на С. М.. В изричния отказ липсва произнасяне на административния орган относно искането на оспорващия да му бъдат издадени "Удостоверение за класиране и пенсия Образец В" и "Удостоверение Образец УП-2", т. е. в тази част на исканията е формиран мълчалив отказ. Административният орган е мотивирал отказа си да бъде изплатено обезщетение по реда на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР с обстоятелството, че оспорващият е бил отстранен от длъжност на осн. чл. 214, ал. 2 ЗМВР, поради привличането му като обвиняем за извършено престъпление, като наказателното производство не е прекратявано и същият не е бил оправдан по повдигнатото обвинение, а е осъден с влязла в сила присъда. При тези мотиви е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ЗМВР, обезщетение по ал. 1 на същия текст не се дължи.

Съдът е обсъдил изложените факти и след анализ на приложимите нормативни правила е достигнал до следните правни изводи:

Съдът е приел, че с оглед правилото на чл. 237, ал. 1 ЗМВР, според което при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца, органът по назначаването незаконосъобразно е отказал да изплати на С. М. претендираното обезщетение по т. 1 от заявлението му. Посочил е, че административният орган неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ЗМВР, съгласно която правилото на чл. 237, ал. 1 се прилага и в случаите на отстраняване от длъжност по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и по чл. 214, ал. 3 ЗМВР, когато наказателното производство спрямо отстранените служители бъде прекратено или те бъдат оправдани, или при отпадане на основанието за отстраняването им. При неправилно позоваване на текста на чл. 237, ал. 2 ЗМВР, органът по назначаването е достигнал до погрешен извод за неоснователност на претендираното обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗМВР от бившия служител. Съдът е счел, че са налице предпоставките по чл. 237, ал. 1 ЗМВР - заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на оспорващия е отменена от съда, поради което му се дължи обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 от ЗМВР, за 6 месеца от 06.04.2015 г. до 06.10.2015 г. или общо 8282, 40 лева. Съобразно правилото на изр. второ на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, съдът е намалил процесната сума с 310, 27 лева, получени от оспорващия като трудово възнаграждение по сключения трудов договор за времето от 14.08.2015 г. до 31.08.2015 г. и от 01.10.2015 г. до 06.10.2015 година. Съдът е приел за основателно и искането по т. 2 от заявлението на С. М. да му бъдат внесени дължимите осигурителни вноски, но само за периода от прекратяването на служебното му правоотношение на 06.04.2015 г. до възстановяването му на заеманата длъжност, а не както е поискано от 17.09.2014 г. – датата на отстраняването му от длъжност. Посочил е, че съгласно чл. 9, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване, времето от 06.04.2015 г. до 02.10.2017 г. се зачита за осигурителен стаж на служителя, чието уволнение е признато за незаконно. За същия период от време дължимите осигурителни вноски за Маринов е следвало да се внесат от ОД на МВР - Я., съобразно визираната законова разпоредба и в срока по чл. 7, ал. 12 от КСО. При тези съображения е отменил оспорения отказ и в тази му част и постановил връщане на преписката на адм. орган за ново произнасяне. В останалите пунктове от заявлението на С. М., съдът е намерил, че отказът е законосъобразен и обоснован и отхвърлил оспорването. В тази част решението на административния съд не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на обсъждане от касационната инстанция.

Недоволен от решението, касационният жалбоподател поддържа, че съдът неправилно и необосновано е приел, че на служителя се дължи обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗМВР. Поддържа, че С. М. е отстранен от длъжност по чл. 214, ал. 2 ЗМВР - поради привличането му като обвиняем за престъпление, извършено в качеството му на длъжностно лице, което обстоятелство неправилно е пренебрегнато от съда. На следващо място, счита, че след отмяната на дисциплинарното уволнение от съда, служителят формално е възстановен на длъжността, но фактически е възстановено положението, което е съществувало пред издаване на уволнителната заповед, т. е. лицето се е намирало в хипотеза на временно отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 2 ЗМВР. Наказателното производство е приключило с влязла в сила осъдителна присъда срещу С. М., поради което по аргумент на противното от чл. 237, ал. 2 ЗМВР на лицето не се дължи обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗМВР, т. к. основанието за отстраняването му не е отпаднало. По аналогични съображения касаторът оспорва решението на административния съд в отменителната част относно дължимите осигурителни вноски и отмяната на мълчаливия отказ да му бъдат издадени нови образци за удостоверяване на статуса му на държавен служител.

Върховният административен съд намира, че касационната жалба е неоснователна. При постановяване на съдебния акт съдът правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Действително, в заповед № 8121 К - 1854/12.09.2014 г., с която е образувано дисциплинарното производство по чл. 207, ал. 1, т. 1 ЗМВР срещу служителя С. М., министърът на вътрешните работи е посочил в обстоятелствената част, че срещу същия е образувано досъдебно производство № 46/2014 г. по описа на Окръжна прокуратура - Я. и на основание чл. 214, ал. 2 ЗМВР временно е отстранил Маринов от длъжност. Разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ЗМВР (обявена за противоконституционна с решение № 10 от 29.05.2018 г. на Конституционния съд по к. дело № 4/2017 г.), действаща към този момент, предвижда, че при привличане на държавен служител като обвиняем за престъпление, извършено от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, буква "а" от Наказателния кодекс и образувано дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1, съответният орган по чл. 158 и 159 го отстранява временно от длъжност. В решението си Конституционният съд сочи, че правопораждащият фактически състав на оспорената разпоредба (чл. 214, ал. 2 ЗМВР) освен служебното положение на лицето по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ЗМВР включва единствено едновременното съществуване на двете производства срещу него – наказателното и дисциплинарното. По аргумент на противното, при приключването на едно от двете производства временното отстраняване от длъжност на основание чл. 214, ал. 2 ЗМВР вече е лишено от правно основание. В случая с отмяната на дисциплинарното уволнение като незаконно е отпаднало основанието за отстраняването му от длъжност, още повече към този момент е била налице влязла в сила присъда, с която е признат за виновен в извършване на престъпление от общ характер. Решението на съда, с което е отменено дисциплинарното уволнение има конститутивен ефект, като възстановява статуса на служителя. В тази връзка, съдът правилно е приел, че разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР предвижда задължение на органа по назначаване да изплати обезщетение на служителя при признаване на уволнението му за незаконно. Следователно, за реализиране на правото на обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗМВР за служителя е необходимо да са изпълнени предпоставките: незаконно прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител и оставане без работа през периода от прекратяване да правоотношението до признаването му за незаконно (за не повече от 6 месеца). В настоящия казус тези предпоставки са изпълнени и изводите на съда в тази насока са правилни. Към момента на влизане в сила на решението на Върховния административен съд, с което дисциплинарното наказание "уволнение" е отменено, за служителя е възникнало правото да претендира обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ЗМВР не намира приложение в случая. Съгласно чл. 237, ал. 2 ЗМВР, право на обезщетение поради незаконно уволнение имат лицата, които са били отстранени от длъжност по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и по чл. 214, ал. 3, когато наказателното производство спрямо отстранените служители бъде прекратено или те бъдат оправдани, или при отпадане на основанието за отстраняването им. Видно от текста е, че визира две хипотези - когато служителят е отстранен от длъжност в хода на наказателното производство по реда чл. 69, ал. 1 НПК и когато е отстранен от длъжност на основание чл. 214, ал. 3 ЗМВР поради това, че му е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В тези две хипотези на отстраняване от длъжност, условие за изплащане на обезщетение на служителя е: наказателното производство бъде прекратено или бъде оправдан или при отпадане на основанието за отстраняване. В чл. 237, ал. 2 ЗМВР не включва хипотезата на отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 2 ЗМВР. Предвид ограниченото приложно поле на чл. 237, ал. 2 ЗМВР, съдът правилно е приел, че обсъжданият случай не попада в същото. Обстоятелството, че към момента на отмяната на дисциплинарното уволнение служителят е осъден с влязла в сила присъда не променя този извод. Този факт би бил релевантен, ако служителят е бил отстранен от длъжност в производство по чл. 69, ал. 1 НПК или по реда и на основание чл. 214, ал. 3 ЗМВР, по аргумент от чл. 237, ал. 2 ЗМВР. Осъдителната присъда е самостоятелно основание за прекратяване на служебното правоотношение, с произтичащите негативни правни последици за служителя, но измежду тях не е лишаване от право на обезщетение поради признаване на уволнението за незаконно. Именно на това основание по чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" във вр. с чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР, със заповед № 8121 К-7163/26.09.2017 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на С. М. е прекратено, считано от датата на връчване на заповедта – 02.10.2017 г. и е породила действие за напред. Обезщетението по чл. 237, ал. 1 ЗМВР е репарация за незаконното дисциплинарно уволнение и то не е обвързано с правните последици на осъдителната присъда.

Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания за отмяната му, поради което същото следва да се остави в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение,